Откъс от романа „Зара. Страници из един дневник“, автор: Евгения Димитрова

[...] Последния месец от лятото аз и брат ми прекарахме на вилата у леля ми. Там бяха двете ми братовчедки и братовчед ми. Добра компания съставлявахме сами, а когато идваха и гости из града, ставаше още по-шумно и весело.

Всяка сутрин излизахме рано из росната гора, тичахме като малки момичета – природата вдетинява. Играехме, пеехме и след това се връщахме изгладнели за закуска. Надвечер се повтаряше същото и се връщахме по луна за вечеря. А с гости тия разходки излизаха още по-шумни.

Тази година се чувствах по-добре от всяка друга. Изпитвах едно състояние, прилично със състоянието на онова дете, което няколко години подред е вярвало, че Бог му донася коледната елха с красивите подаръци, че същият дава червените великденски яйца и много още други работи; а когато лека-полека след време само разбере тая неистина, то започва да се смее дяволито. Когато се опитват пак да го лъжат, почва да гледа недоверчиво и на работи от друг характер, които може би съдържат и частица истина; него вече не вълнуват с такава сила божиите подаръци, а спокойно ги получава, знаейки добре кой ги купува.

Чувствах се напълно уравновесена и спокойна.

Една сутрин се завърнахме по-късно от разходка и на масата в стаята си, ведно с други вестници, намерих моята първа пробна книжка от стихотворенията. Изпратили я за преглед. Отначало по детински радостно възкликнах, а след миг свенливо застанах пред книжката. Сърцето ми биеше силно, като на наивно момиче пред първа любов. После... аз държах вече книжката в ръце, разглеждах я от всички страни, пипах нейната плътност, пипах красивите матови корици и като ги галех, усещах да ме гъделичка безкрайна нежност. На душата ми ставаше невъобразимо мило, радостно; приятни, неизпитани досега чувства се набираха и изпълваха целите ми гърди. Дишането ми стана неравномерно, очите ми се засмяха, премрежени от сълзи, и аз развълнувана прошепнах:

– Боже, защо ми се плаче?

Сетне я разрязах и с треперещи пръсти почнах да я прелиствам отначало докрай и пак се повърнах обратно. Там видях оживени и първите си стихотворения, първата радост, посветена на детинските ми мечти... Видях и скръбните спомени след покойния Стоил. Суетни скърби и радости! Прочетох и много още преживявания, посветени на житейското тегло, наречено „борба“. Там бяха и „Изгорелите ми рози“, „Измамени надежди“, „Суета“, „Зелените очи“, „Тайна“ и много още други заглавия, в които се затваряше моят живот. В тая книжка бяха събрани въздишките на моята разнебитена любов и от тях се издигаше жива моята рожба-сирота!

Прелистих с треперещи пръсти сбирката, гледах унесена заглавията едно по едно и струваше ми се, че до мен някой тихо шепне: „Де е твоята любов? Де е?“ В тоя миг искаше ми се да милвам, да прегръщам книжката, да я притискам близко до сърцето си, както любяща тъжна майка притиска сирачето си до гърди. Но това би било и неразумно, и смешно от моя страна. Аз само повдигнах книжката пред очите си и сама на себе си изговорих:

– Това е то, моята любов, това! – и поисках да се усмихна, а се просълзих.

След няколко дни една вечер ние с по-голяма компания се връщахме от разходка. Беше дошъл и баща ми с приятеля си запасен полковник, певицата, г-ца Негра с един старичък, но изкусно подмладен момък, чиновник във Външното министерство, и един млад писател. Понеже баща ми беше между нас, всички се държахме по-чинно от друг път. На групички и двойки, разпилени из гората, вървяхме и приказвахме.

Брат ми и певицата Негра останаха някъде назад; „аташето“ – така зовеше брат ми чиновника от Външното министерство, понеже обичал да младее – вървеше с братовчед ми малко пред мен и, разговаряйки, често сполучваше да се извърне и да ми хвърли пронизващ любовен поглед. Аз се поусмихвах и мислех: „Защо поне малко не са изразителни тези очи?“

Вървях до баща си, а редом с него се движеше пълният и прекалено здрав полковник-ерген. Те живо се разговаряха за разни предприятия. Полковникът говореше за някакво негово определено планинско място, дето се намерила руда и което щял да продава за... и той произнасяше някакви неимоверно големи суми, които сега не помня. Но въпреки увлечението, с което говореше, той често прекъсваше говора си и кавалерски повтаряше:

– Тук, струва ми се, има трапчинка, госпожице... да не паднете. – или: – Това е камък, госпожице, внимавайте! – той се наклоняваше да ме погледне, а при това сочните му устни се леко отваряха за усмивка и очите, влажни, ме гледаха тъй гастрономически, както съм забелязвала у нас да гледат на трапезата вкусно любимо ястие. Е, нали съм мома, а той – ерген!

Пред мен пък се водеше спор – говореха за Найденов. И аташето, като поглеждаше крадешком дали следя разговора им, почти извика:

– Не! Не съм съгласен с вас! Найденов е подъл и според мен съвсем не е тъй умен, както предполагате... а дори тъпак!

В същото време някъде зад себе си слушам гласа на брат си, долавям фрази, които се губят в мелодично звънливия смях на хубавата Негра:

– Ти си днес тъй изящна, Негра, тъй... – приказва възторжено брат ми и в гласа му звучи повдигнато творческо настроение – нали е литератор! – В тая оригинална, сякаш стъклена рокля ти изглеждаш цяла изтъкана от слънчеви лъчи и пурпур!

– Охооо! – се дочуват нежни звънливи възклицания и после смях, красив смях.

„Да – мисля – Негра днес е по-прелестна от всякой друг път!“ – и без да искам, извиквам към брат си:

– Да, това е вярно! – потвърдих думите му.

Аташето извръща към мен глава, мустаците му сияят, лицето се мъчи да се зачерви и малките му очи ме гледат светнали:

– Нали? Вярно! Ето и госпожицата е съгласна с мен, че Найденов е тъпак – говори аташето и ме гледа сякаш с мустаците си.

Взирам се разсеяна в бръснатото му лице и не знам защо ми се струва, че е намазано с нещо; някак зацапани изглеждаха бръчките тук-там, а цялото бръснато място на брадата беше синкаво и негладко. И като го гледах, струваше ми се, че той няма нито очи, нито нос, нито лице, а има само мустаци.

– Извинете ме, не слушах разговора ви! – отвръщам вежливо. После шеговито добавям: – Не ме интересува вашата външна политика. Тук слушам разговора на господин полковника; той приказва за по-реални работи.

Но, разбира се, нищо не слушах.

– Да, госпожицата е права, като подкрепя думите ми – изведнъж повишава тон полковникът и се усмихва сочно. – Да, след няколко години, повтарям, моето имение ще струва най-малко 100 хиляди лева. Само конюшнята ми струва 18 500 лева. И каква конюшня! – той се увлича в дълги архитектурни описания на удобствата в конюшнята. Баща ми е във възторг, но мен ми дотяга и искам да променя разговора, ала не умея.

– А кой знае какви хубави жребци имате? – запитвам ненадейно.

– О, чудесни! – и той, като ме гледа, струва ми се, любовно, увлича се в нови излиятелни описания за конската красота. Преструвам се, че слушам внимателно и се възхищавам, като правя тук-там възклицания, но ми е тягостно до крайност и се чудя как да се избавя.

– Ами с какво ги храните, за да бъдат тъй красиви? – запитвам наново и през ум ми минава: „Разбира се, трябва да съм вежлива: нали съм мома, а той ерген!“ И без да ща, се засмивам.

В тоя миг някой вика зад мен:

– Зара! Зара! – и след това се долавя общ смях.

Поизвръщам глава към тоя спасителен зов, ала все пак е невежливо да избягам. Трябва да слушам с какво се хранят жребците.

Но ето, моята по-голяма братовчедка, която е вече годеница на студент в странство, дотърчава със смях зад мен, хваща ме под ръка и най-безцеремонно ме отвлича със себе си на друга страна в гората.

Тя ме държи и продължава да се смее. И на мен е весело, задето ме избави от неприятната беседа, дори ми се иска да я разцелувам, но понеже минавам за сериозна, държа се. След малко неволно се разсмивам; смехът е заразителен.

– Но защо се смееш? – питам, като се старая да се въздържам, ала отново безпричинно избухвам в смях.

– Научих новина... и каква! – тя се навежда към мен и шепнейки, добавя: – Тъкмят да те омъжват!

– Мен?

– Да.

– Кой тъкми? – ставам веднага сериозна.

– Баща ти. Ей там сега брат ти пусна тази новина. И такива духовити шеги приказваше... ах, колко се смяхме!

Досещам се каква е работата, готова съм да избухна и аз в смях, ала все пак се сдържам и най-хладнокръвно запитвам:

– Ами за кого... мога ли да знам?

Братовчедката стисна знаменателно ръката ми, наведе се към мен и прошепна:

– Ще те произвеждат полковница! – и отново прихна да се смее.

Компанията с баща ми не бе далеко от нас. Неволно извих глава да видя полковника. Той все още разпалено приказваше с шапка в ръка и оголената му глава лъщеше в пот. Под брадата му висеше месеста гуша, а на врата му отзад се редяха една върху друга две дипли. И цялото му угоено тяло изтежко се подрусваше при всяка войнишко кавалерска стъпка, та струваше ми се, че най-малката трапчинка или камък биха забъркали равновесието на това тяло и то би се сгромолило на земята като голям пън.

В тоя миг той изви глава и нашите погледи се срещнаха. Той ме фиксираше със своя любовен поглед и долната му устна, сякаш мокра, висеше отворена за усмивка.

Аз го гледах. В главата ми се забъркаха неприятни мисли и не знам защо, стана ми страшно и студено.

– Ще те произвеждат полковница! Не чуваш ли? – повтори тя през смях, като мислеше, че по-рано не съм дочула думите й.

Давам вид, че сега за пръв път чувам и изненадано възкликвам:

– За полковника ли?

– Да! – и тя продължава да се смее, като че някой я гъделичка.

– А защо се смееш? Тук няма нищо смешно! – казвам съвсем равнодушно, но не съм спокойна и сякаш нещо свива тялото ми. После добавям: – Обикновена работа, нищо особено. Само че... – мислите ми се бъркат, тръпки се движат по тялото ми и ми е някак страшно... страшно! – Само че нали той е евангелист – продължавам след малко, – а аз за протестантин не се омъжвам, пък и праведник грешница не взема! – и се засмивам.

– Брат ти, знаеш, казваше, че той ще те покае, а ти ще го развратиш! И още... още нещо... ах, не мога... не мога!... Да знаеш само колко се смяхме!

– Ще му обявя дуел, задето така публично се шегува с моите кандидати! – приказвам шеговито, но изпитвам неприятно смущение и ме е страх да извия глава към полковника.

Братовчедката ме гледа съсредоточено; тя престава да се смее.

– А-хааа! – повдига показалец тя и поклаща глава. – Стана ти неприятно и изведнъж лицето ти се измени; ти побледня. Ах, колко си прикрита!

– Аз? – изговарям машинално, уж обидена, и я гледам.

Възнегодувах, но срещу себе си. Защо съм побледняла? И защо се вълнувам? Боя се от мисълта да бъда съпруга на стария и пълен полковник ли? Че какво страшно има в това? Нас повече привлича външният ефект, формата... а съдържанието – душата!? Нима душата у всички мъже, без разлика, не е еднакво груба при известни условия? И мен дори ми се струва, че мъжът изобщо никога не люби, а само пожелава... егоистично, грубо пожелава.

За да прикрия смущението си, аз се навеждам към нея, нежно обвивам с ръка талията й и я запитвам:

– Искаш ли да те погъделичкам, без да те досегна?

– Хайде!

– Аз имам друг кандидат.

– Кой? – изведнъж тя се превръща цяла във внимание и ме гледа с широко разкрити очи. Какво любопитство!

– Ще се омъжа за аташето, предпочитам него! – наведена й прошепнах тайнствено.

Тя изписка, наистина като гъделичната, и след това се заизлива непрекъснат кръшен смях. Искам да се държа сериозно, но не успявам – и аз прихвам да се смея.

– Защо се смее толкова госпожицата? – пита някой от компанията и струва ми се, че е гласът на аташето.

– Погъделичнах я само малко и тя не престава да се смее – отговарям току-тъй. – Ще й припадне!

– Но това е вредно за здравето – се намесва някак повелително гласът на полковника.

– Полезно е, господин полковник! – се чува отнякъде гласът на брат ми. – Смехът е полезен, затова и аз обичам да гъделичкам, но... повече дамички!

„Я гледай – той вече и от баща ми не се стеснява!“ – си мисля и слушам как всички се смеят на братовата ми шега. Само полковникът е сериозен. Той е наложил шапка и върви мълчаливо с наведена глава. Е, религиозен човек, не обича шеги с леко съдържание.

Зад нас тича по-малката ми братовчедка и вика:

– Който се смее много днес, довечера ще плаче!

– Защо? – извръща се голямата ми братовчедка и пита сестра си, която вече задъхтяна върви редом с нас.

– Защото бати днес загубил едно писмо до теб, което получил от странство. Бил вътре и портретът, който ти толкова очакваш. Предполага да го е изтърсил някъде из гората, но... – и тя повдига заканително пръст. – Ти сега да мълчиш, чу ли?

Братовчедката ми изведнъж престава да се смее и почва да отстранява ръката ми, която още увива талията й.

– Ах, остави ме, моля ти се... Остави ме! – заговори с треперлив глас. – Представи си, да ми загуби писмото! – повтаряше тя с такова отчаяние, каквото друг път у нея не съм виждала. Тя беше готова и да се разплаче, но двайсет и пет годишната й възраст и присъствието на чужди хора я въздържаха.

Като изпратихме гостите, всички се прибрахме в трапезарията да вечеряме. Годеницата почти не вечеря, очите й бяха зачервени – личеше, че е плакала. Братовчед ми изглеждаше също ядосан – трябва чувствително да са се обяснявали. Като че ли гостите отнесоха със себе си всичката веселост. Брат ми изглеждаше уморен и мълчаливо унесен в свой мир; пушеше. Леля се опитваше да говори, но никой не й обръщаше внимание. Аз бях разсеяна и се чувствах някак отпаднала. Погледът ми беше сънлив и главата ме наболяваше.

Всички мълчахме.

Но малката ми братовчедка, която още се хранеше лакомо, наруши мълчанието. Тя или не подозираше общото настроение, или пък го пренебрегваше – младите хора биват често пъти неуместно смели и небрежни. Тази година завърши университет.

– Днес само аз бях компания на младия писател. Всички го изоставихте... А пък той беше най-приятният и умен гост от всички – приказваше тя въодушевено, като наливаше със стъклото вода в чашата си. – Прекарах чудесно времето и днес съм най-доволна аз! Па може и този... – тя показа с очи брат ми, който съвсем разсеяно пушеше.

– Той е такъв симпатичен човек! С такова праводушно сърце! Подобни хора рядко се срещат! – хвалеше тя и, увлечена, продължаваше да налива в чашата си вода, която отдавна преливаше.

– Добре, да речем, че твоето сърце е малко по-праводушно от неговото, но защо ти се прелива чашата? – рече сънливо брат ми и се поусмихна.

– Нейната чаша още не се прелива – проговорих съвсем неволно. – Тя още няма чаша.

– То не се знае! – промълви тя, като бършеше с кърпа разляната вода по масата.

– Той е много здрав, па и красив човек изглежда – продума неочаквано леля ми и се усмихна. – Може затова да го е харесала.

– Ами... тя всички харесва! – обади се троснато голямата ми братовчедка. – Тя е във възторг и от болния Младен.

За този Младен и друг път съм слушала да спорят, но не ми се е случвало да го видя.

– Ааа, да прощаваш! Младен още не е всички, а един между всички, макар да е болезнен. И, моля те да бъдеш по-толерантна, когато говориш за него! – тия думи изговори тя с повдигнат показалец към сестра си.

– Охоо! – възкликна разсеяно брат ми и после добави: – Ех, че ми се спи! – той се протегна самодоволно.

Но ето, на вратата се похлопа и висок сух момък с големи черни очи и мургаво лице се показа на прага. Той поздрави смутено – сякаш го изненада присъствието на всички ни – и направи няколко крачки към масата. В ръце държеше запечатан плик. Подаде го на годеницата и свенливо рече:

– Това е Ваше писмо, госпожице. Намерих го в гората. Трябва да сте го изгубили.

Гласът му звучи глух и тъжен. По-тъжен глас, струва ми се, никога не съм слушала.

Годеницата радостно грабва писмото и бързо го слага в деколтирания отвор на блузката си. Тя забрави и да му благодари. Гледам я и ме напушва смях.

Всички канят госта да поседне; най-ясно се чува гласът на малката ми братовчедка:

– Младене, да Ви запозная и с моята братовчедка Зара! – току извика тя и засмяна ме показа.

Той прекрачи, личеше, с голямо стеснение към мен. Повдигнах се и аз също прекрачих към него. Някакво любопитство ме задиряше и го гледах почти нахално. Мургавото му лице се изчерви болезнено на петна, а големите му очи срамливо се премрежиха. Пръстите му са дълги, сухи; ръката трескаво гореща и... слаба, костелива. Изговори името си и гласът му звучеше глух, като ехо от тъжен звън. Когато се ръкувахме, Младен не ме гледаше; неговият поглед се суетеше направо между мен и масата. И какъв отчаян поглед!

След това той излезе; не отстъпи на поканата да поседне. Имал вечерен урок, подготвял слаб ученик.

– Но аз не отричам, че Младен е добър и сериозен момък, само че е... болен такъв...

– Да, той сега е добър, нали намери загубеното писмо – отвърна троснато малката ми братовчедка.

И веднага след това се завежда разговор за Младен.

– Наистина, има нещо интересно в тоя момък – заговори братовчед ми. – Той е 20-годишен, а по държане и изобщо във всяко отношение изглежда съвсем възрастен и умен. Сякаш всичко е преживял и е настъпило вече отчаянието. Неговият баща много е повлиял за това.

– Баща му ли? Кой е той? – запитах неволно. Моето любопитство растеше.

– Един пияница, който умори добрата си жена и който сам не е вече между живите – отвърна свенливо и равнодушно брат ми.

Аз се загледах в брат си, който изглеждаше разсеян и небрежно пушеше. Искаше ми се повече работи да науча за тоя Младен, но ако брат ми схванеше това, нищо не би ми казал. Веднага съобразих и когато той ме погледна, аз безинтересно наведох глава.

– Да – продължи брат ми, – и твърде обяснимо е неговото отчаяние. Той наследствено е обречен на обща недъгавост, затова и не е хубав.

– Не е хубав ли? Ами неговите очи... са тъй изразителни и хубави! А гласът му е тъжна и тиха музика – казвам неволно.

– Ако чуеше отнякъде това, той би се разплакал, защото едва вижда с тия хубави очи – продължи брат ми. – Страда от опасна очна болест – бащино наследство. А гласът... този глух, но все пак мелодичен глас, е също болезнен. Младен няма нищо здраво и едва завърши гимназия. Но въпреки това, би станал забележителен човек, ако имаше средства. Беда, че е сиромах; има, чини ми се, някакъв чичо златар, който искал да го учи на занаят, а той, с тия очи и този ум, надали ще поиска това. Миналата година го виждах да служи в една кантора.

Братовчед ми пък говори за неговата честност, правдивост и за много достойни работи от негова страна, а малката ми братовчедка сегиз-тогиз повтаряше:

– И аз знам много добри работи за него... да! – и поглеждаше недоволна годеницата.

Слушах с внимание и не издавах своята заинтересованост. Необяснима приятност ме изпълваше и красиви мисли гъделичкаха мозъка ми: „Ето човек... да, ето!“ – минава радостно през ума ми. А когато слушах, струваше ми се, че всички приказват само заради мен... нали те го познаваха! И в душата си изпитвах благодарност и към брат си, и към всички. Исках по някакъв начин да изкажа благодарността си за това, което чух, но как? Нали ще е смешно! Но аз съм съобразителна:

– Защо тогава този надежден и безнадежден момък не е в нашата среда? – запитах спокойно. – Такива хора са...

– Но той е особен, не дружи – прекъсна ме малката братовчедка.

– Пък с жени никак – казва брат ми и ме поглежда.

Аз се усмихвам, макар да ми са неприятни думите му.

– Не се смей! С него не можеш стана приятелка, каквито и усилия да употребиш! – изговори той някак внушително към мен и излезе. Брат ми отиваше да спи.

Всички се прибрахме. Аз легнах и не можах да заспя до късно. Беше ми радостно. Чувствах се доволна и струваше ми се дори, че съм по-доволна и от брат си, и от годеницата с намереното писмо. И все пак намирах, че моето състояние е глупаво и неестествено.

Сутринта се вдигнах по-рано от друг път. Когато слизах в градината, навсъде бе тихо – всички спяха. Закрачих леко из градината и дишах свежия ароматен въздух. Далек срещу мен слънцето се готвеше да изгрее и небосклонът се губеше в дълги огненочервени ивици. По листата, по цветята и навред трепереха капки от сутрешна роса и всички растения изглеждаха бодри и весели. Дори пожълтялата тревица беше свежа и с изправени стъбълца. А птичките... те чуруликаха тъй силно, като че ли искаха да заглушат общия шепот на човешката тъга.

„Лятното утро подмладява, защото прилича на пролетния ден“ – мисля и крачките ми стават по-леки. Отивах към беседката и неволно си тананиках.

Но отдалек зървам, че някой седи там до масата. Наближавам и радостно възкликвам. Там е по-голямата ми братовчедка; тя, с подпряна глава над масата, навярно мечтае. „Щастливата годеница ме е изпреварила“ – мисля и приближавам тихо. Искам да я прегърна изотзад.

Но тя повдигна глава и извърна лице към мен. Аз заставам учудена. Лицето й е бледо и изглежда някак зацапано глинено; очите – позачервени и под тях сини кръгове. А погледът... тъй отпаднал, сякаш безжизнен. Изведнъж настроението ми се менява. „Какво ли се е случило?“ – мисля и ми става неприятно. Искам да отгатна причината на състоянието й, но не мога.

– Какво ти е, мила? Какво има? – питам ласкаво. Става ми тъжно и почвам да галя измъченото й лице.

Годеницата захлупва лице в ръцете си на масата и се разхълцва.

– Но какво има, Боже мой? Слушай, мила, кажи! – приказвах бързо и все още се стараех да отгатна причината на състоянието й. Стана ми тъй мъчно, че бях готова да се разплача ведно с нея, без да знам защо.

– Всичко е свършено... свършено – с пресеклив глас проговори тя, като стисна силно ръката ми. – Аз искам да умра! – и отново захълца.

– Но защо? Защо? – питах машинално и в главата ми се бъркаха все страшни мисли.

Годеницата се повдигна, измъкна с треперещи пръсти някакъв портрет из джоба на престилката си и го захвърли на масата.

– На, виж защо! – рече тя през сълзи.

Взех портрета и зачудена го загледах: младо хубаво момиче. Такава хубост, струва ми се, не се среща у нас. Дълги, плътни – личат руси, – сплетени коси разкошно обвиват хубавата глава. Очите големи, магнитни, светят дори върху мъртвия картон и сякаш казват: „Аз съм създадена само за любов!“ Какви ли са тия очи живи? Каква ли е тя жива? Аз, увлечена над хубавата главица, почти забравих братовчедката си.

– Хубава, нали?

– Хубава – изговорих неволно, като поклатих глава за съгласие и погледнах към братовчедка си.

За миг как бе се изменила тя! В очите й сега нямаше сълзи, но се четеше злоба и устните й ядовито потреперваха.

– Тази е тя... неговата любовница! – изговори злобно годеницата.

– На годеника ли?

– Да.

– Ами... отде научи всичко това?

– Отде? Писаха ми негови приятели.

– Негови приятели? Как?

– Ето, това е то снощното загубено писмо с портрета. Аз очаквах с такъв трепет да видя неговия лик, а то... По-добре да беше пропаднало... или... не, не... не зная какво говоря! – очите й гледаха със закана, а говорът й беше възбуден и злъчен.

– От кого е писмото?

– От Мишев. Ти го познаваш. Той и един негов приятел знаели твърде добре за новата му любов и един ден, като намерили портрета на масата му, взели го и ми го пращат. Каква по-добра услуга! Той дори ми съобщава, че ще ме държи в течение на по-нататъшното развитие на работата. „Така поискала съдбата – твоето щастие и любов да рухнат и да се убие бъдещето ти. Но... кураж!“ Тя прекъсна говора си, защото гласът й затрепери, пълен с нови сълзи. Извади писмото, захвърли го на масата и рече:

– На, чети!

За мен всичко беше ясно и нямах нужда да чета редове, написани с куриозната цел да окажат действие. Неволно се замислих. Това може да е устроена шега дори и със знанието на годеника. Нали обикновено за удоволствие мъжете играят с жените? При добро разположение на духа, например подир вкусен обяд, след няколко чашки силно вино, той подирва игра. И ето, изпада в настроение и любопитство да узнае как би подействала такава вест на годеницата му и веднага, чрез приятели, планът се туря в изпълнение. Но уверена съм, че удоволствието би спаднало твърде, дори дотам, отдето почва негодуванието, ако узнаеше, че не е имало нито мъка, нито плач!

С подпряна глава над масата мислех, гледах смачканото писмо пред себе си и скрито наблюдавах братовчедката, която ме гледаше въпросително. Досещах се, че трябваше нещо да й кажа... че тя ми разкрива тайна, за да чуе мнението ми. Но какво можех да й кажа... тъй изведнъж?

– Колкото за Мишев, аз ще му благодаря писмено за услугата! – заговори тя, като ме гледаше все тъй изпитателно. – А на оня изменник... когото тъй обичах... ще... – тя прекъсна говора си и очите й отново се напълниха със сълзи.

Гледам я и мисля: „Па дори да е без знанието на годеника, играта си остава игра. И оскърблението е голямо. Някакви приятели рекли да си поиграят... да си направят шега... и скимва им съвсем без време да се загрижат по чуждото щастие и нещастие. А с кого биха могли да си поиграят тъй сполучливо, ако не с чистосърдечната и глупава жена?“ В тоя миг в душата ми се повдигна тъгата на миналото и стори ми се, че някъде в гърдите си усетих болка.

„Но защо ти не почувства обидата, дълбокото оскърбление от това отвратително писмо?“ – премина през ума ми, като я гледах замислена.

– Нито дума повече няма да му пиша! Всички негови писма ще изгоря! Не искам повече нищо да чуя за него! – приказваше тя, злобно възбудена, но сълзите все пак бяха готови да бликнат.

„Ревността е ужасно чувство“ – мисля и гледам как отново закапаха сълзите й. Тя едва чуто прошепна:

– Боже! Защо не умра?!

Слънцето изгряваше. В тоя момент няколко лъчи пронизаха храсталака на беседката и блеснаха направо в лицето на братовчедката ми; те сякаш искаха да й кажат: „Как може да се мисли за смърт пред такова слънце!“ Тя като засрамена закри с ръце лицето си и отпусна глава на масата; плачеше тихо. А птичките продължаваха да пеят заглушително; те не разбираха от любовна скръб.

След малко годеницата повдигна глава и ме погледна с такива очи, с каквито опасно болният гледа лекаря и тихо промълви:

– Боже мой... Но кажи ми, Зара, какво да правя? Какво да правя?

Не знаех какво да й кажа; аз мислех и мълчах. А тя, облегната, с наведени очи, изглеждаше много изнурена.

– Искаш ли да знаеш как бих постъпила на твое място? – най-сетне проговорих неволно.

Тя не се помръдна, само очите й се разкриха по-широко и въздъхна.

– Слушай: най-първо ще скъсам ей това приятелско писмо – показах писмото на масата. – На годеника си нито дума няма да пиша по това. А на приятелите и доброжелателите ще напиша следното благодарително писмо:

„Господа, получих писмото и портрета. Ликът на портрета е хубав и това показва само добрия вкус на моя годеник. Вашите постъпки и вашето писмо са нахални и оскърбителни. Непристойно е порядъчни хора да ровят по чужди маси и да се занимават с длъжности, които носят нечестни имена. По-нататъшни услуги не са потребни; в противен случай ще се принудя да предупредя годеника си да бъде по-предпазлив с приятелите си. Повръщам портрета, за да го оставите там, отдето сте го взели.“

– Толкова им стига. Ето, така бих постъпила на твое място! – говорех въодушевено, усещах приятност от изказаното; струваше ми се, че всичко това ще й хареса, ще й се види ново, оригинално и очаквах думите ми да произведат ефект.

Годеницата седеше все тъй неподвижна, с отпаднал поглед и личеше, че моите думи не й направиха никакво впечатление.

– Всичко това не ми е важно! – рече тя със слаб глас. – Не... ами неговата постъпка... неговата... – и тя просълзена въздъхна.

– Постъпката? Това, дето той имал любовница ли?

– Да... – едва чуто отвърна тя и по бузите й се зарониха сълзи.

В тоя момент, не зная защо, като гледах братовчедка си, стори ми се, че тя е тъй малка, тъй нищожна, безлична, та неволно си спомних за ония малки животинки без крила, които не могат никъде да отидат, а живеят и умират на същия лист, върху който са се родили. Стана ми и тъжно за нея, и смешно.

– Не се безпокой! – рекох малко иронично. – Те, мъжете, често меняват любовниците си, а се венчават за годениците си. Достатъчно ти е да бъде без любовница, когато е тук, при теб. Това щастие не е малко, стига да го имаш. А когато е толкова далек... е, струва ми се, твърде много си взискателна! – и се позасмях.

Тя остана неподвижна и безмълвна.

Повикаха ни на закуска.

Слънцето бе отскочило нависоко. Част от градината тънеше в неговите лъчи и цветята омърлушени се готвеха да наведат глави. Отдалек се носеха продължителни скърцания на кола и се долавяше глъчка.

Някой похлопа на пътните врата и извика:

– Поща!

– Писмо! – извика тя и се спусна към вратата.

Как светеха очите й, когато се завърна с писмо в ръце и с треперещи пръсти бързаше да го разтвори! Какъв съживен израз прие цялото й лице! Каква чудна, мила усмивка се крепеше на устните й! Аз я гледах и ми се струваше, че моята братовчедка никога не е бивала тъй хубава!

Тя бързо разпечата плика, извади портрет и тържествено рече:

– Ето... Той е!

Вървяхме рамо до рамо и аз гледах портрета. Да, това бе годеникът: облегнат на стол, с грижливо причесани коси, стъкмени мустачки, с димяща цигара в ръка и небрежно усмихнат, с изражение, което сякаш казва: „Не искам да те зная!“ Под портрета стоят думите: „Ето твоя страстен пушач!“

Годеницата разглежда внимателно всяка дреболия на фотографията. Тя дори се вглежда в пръстена му, да се увери, че е същият, старият; после – във връзката, в игличката на връзката, която иска да познае.

Най-после погледът й задълго се спира някъде и остава неподвижен. След малко тя казва:

– Виж му очите! Ах, тия дяволски очи... – тя се засмива и става по-хубава.

Подир това годеницата разтвори писмото:

„Скъпа, единствена моя“ – бяха първите думи.

Тя прочете само тях, целуна писмото и като затича из градината, радостно и протегнато запя:

– Всичко е лъжа! Всичко е лъжа!

Аз я гледах със старческа усмивка и в главата ми някой тъжно повтаряше: „Да, на земята всичко е лъжа... Всичко е лъжа!“

Отгоре повторно ни повикаха на закуска.

Приятелското писмо и женският портрет останаха в беседката. Аз се повърнах и ги прибрах. [...]