I част

НАШЕСТВИЕТО   

1  глава  * Разделни времена  *  

Плътни мъгли размятаха парцаливите си дрипи по склоновете на Родопите. Планината се гушеше мълчаливо, свила оголели клони в мразовития декемврийски ден. Онова, което се бе излюпило в недрата й скоро щеше да излезе на бял свят, за да я обсеби като проказа. И лошото бе, че тя не можеше да му се противопостави.

     Баба Ана въздъхна примирено и прокара старческа десница през паяжината от ситни бръчици по лицето си. Годините бяха изсушили тялото й. Липсваше й предишната му сила. Чувстваше се уморена и отпаднала тези дни. Не смогваше да надвие страховете си, избуяли като пролетна коприва в сърцето си. Що й трябваше да се рови в миналото, да разбутва спомените на онова отминало време? Непотребни, като фотоси от Балканската война, те се превъртаха сега само в нейното съзнание. А може би и оня свят я теглеше вече с гладни пръсти към тъмните си бездни? Е, тъй де, то никой не се е измъкнал жив от ада на този живот, ама все пак не беше чак толкова престаряла. Можеше да си поживее още.

Възрастната жена се тръсна непохватно на стола до масата в обширната одая, пълна някога с топло човешко присъствие, с весела детска врява и миризма на домашно приготвени ястия. Отдавна времето беше заличило всичко това. Сега единствено призраци бродеха по кьошетата и брътвеха несвързано. Баба Ана ги изпровождаше безмълвно с поглед, забит в празните им очни кухини.

Напоследък мислеше с тревога най-вече за Алекс, внука си, пораснал под крилото й истински млад левент. Само той милият й остана от всички близки и сродници преди години. Погледът й попадна върху омразния предмет, който нейното момче чоплеше по цял ден. Тая малка пущина с картинки и музика тя не разбираше и ненавиждаше от цялата си душа.         

     Плъзна със страх и отвращение грапавата си, напукана от работа длан по лъскавия капак. Лаптопът и този път запази хладно мълчание. Старицата потръпна. Искаше да набута в печката неразбираемата проклетия, когато той излизаше навън. Да нахрани с нея лакомите пламъци, за да не се заплесва внукът й по цели дни и нощи с нея. Не посмя обаче да направи каквото и било, за да не сърди момчето. Усещаше, че колкото и да мрази тая шейтанова джаджа, толкова тя му беше необходима в големия град, където той учеше.

     Глух ропот се надигаше в слабите й гърди, защото виждаше, че Алекс не вярваше отдавна на легендите, с които едно време тя го приспиваше в люлката. Не слушаше той вече нейните приказки за древни времена, за нимфите и демоните, за хората-светилници от рода на иноземците джинавис пенджери[1], за бродници тайнствени по тези земи от хилядолетия. Израстването го беше променило безвъзвратно, а тя, уви, се оказа безсилна да го върне.

     Тежка мъка гореше душата й в последно време. Тайната за расата на джинавис и познанието на триквестера, пазени през дългата нишка на времето, предавана от поколения в нейния род щеше да умре с нея. Плъзна излеко пръсти по полирания, огнено червен рубин във формата на трираменна свастика, който носеше върху гърдите си, скрит под плътна дреха. Къташе знака на праотците, символ на Световното дърво. То символизираше обединението на трите свята, Горен, Среден и Долен. Хилядолетия се предаваше и съхраняваше в рода й този древен завет от могъщите джинавис. „На кого да го завещая азгя[2]?! Така е редно то, да го дам на достоен пазител от моята кръв? Оох, Божкеее!”, терзаеше се тя ката ден.

Нямаше какво да се прави, времената бяха такива. Безродници управляваха вече целия свят. Хора с маски, бездушни и студенокръвни властваха над човеците. „Същи змии!”, тюхкаше се старата. Родната плът, нейната собствена кръв, отгледана с толкова лишения, мъка, труд и безсъници, се бе отвърнала от истината на дедите.

Затриваха се стародавните знания. Късаха се древните връзки и хората се израждаха. И докога така? Сърцето на възрастната жена ридаеше мълком. Изопачиха и забравиха старата вяра човеците. Оскверниха сами душите си с омраза. Изоставиха една толкова древна и силна земя. Не спазиха завета на джинавис да бъдат добри стопани. Зарязаха я да линее в бурени. Омърсиха с лъжа всичко истинно и правдиво, съхранено през хилядолетията.

Вече никой не си спомняше за могъществото на предците от Орловите скали, за прегръдката на родната земя. Не чуваха хората как всеки камък, всяка скала тук плачеше с кървави сълзи. Бяха глухи оглушали за воплите на откърмилата ги земя. Бездушният бетон на градове и тези лъскави джаджи, които все чоплеха с пръсти, поглъщаха човеците.

     „Батардисаха[3] свето, ейсва[4] е то!”, вайкаше се баба Ана с горчивина за сетен път. Припомняше си често тя за изминалите времена. Но знаеше, че и да се кахъри, да се тюхка и плаче по цял ден, то отдавна нямаше кой да я чуе. Това беше и голямата й мъка. Ето и сега сърцето й бавно подкара мудната си стъпка, а менгемето на самотата отново я стегна в примката си.

     Забегнаха близките. И тримата й синове, нейните собствени деца изчезнаха в чужбина, препитание да дирят, по-добър живот да градят. Тежка буца, като каменен блок, отломен от Картал кая, беше легнала върху старческите й гърди. Душеше я в дни на тиха скръб и пълнеше с влага все по-незрящите й очи, поразени от прогресиращата болест.

Други времена бяха дошли, години на разделност. Призраци бродеха по стаите, спотайваха се в празните ъгли, шепнеха древни слова в листата на старата смокиня. И така пустотата, като сух кладенец зинала, поглъщаше къщата на големия им някога род.