Искайте и ще ви се даде!

Търсете и ще намерите!

Хлопайте и ще ви се отвори!

Евангелие от Матея, гл. 7

Да звъниш на собствен дом, сякаш си чужд, е като да сложиш ръка върху гореща печка. Люба дръпна рязко пръста си от звънеца. Предстоеше по-мъчителното изтезание и тя мобилизира цялата си воля да изтърпи киселата физиономия на дъщеря си.

Изненада я бързината, с която вратата се отвори.

Със сияеща усмивка и щастливо блеснали очи Павлета, облечена в красива рокля, бе разтворила ръце за прегръдка.

Душата й заликува. Най-после дъщеря й отново беше нейното нежно, любвеобилно момиче, което я посрещаше с несдържана радост. Хвърляше се на врата й, обсипваше я с целувки, вървеше след нея, без да спира да разказва за нещата, които й се бяха случили през деня.

Този сърдечен прием беше така дълго очакваната възможност да й разкрие голямата тайна на своя живот.

Внезапно угасналата усмивка на Павлета и рязко смъкнатите й ръце разпиляха надеждата на Люба да се освободи най-сетне от непосилното бреме на тайната. Нищо не остана и от обхваналото я преди секунди блаженство.

- Ти? - Въпросът на Павлета прозвуча като обвинение.

Очите й се присвиха като на снайперист. Люба неволно се дръпна пред залпа на изскачащите от тях ледени мълнии. Неприкритото разочарование на Павлета й подсказа, че не е човекът, когото дъщеря й очакваше.

Ала усещането, че е нежелана в дома, който без нея нямаше да съществува, предизвика войнствената й природа. Приведе се напред, източи врат и хлътна в антрето така стремглаво, че Павлета неволно се отмести до стената.

- Идвам за едни документи - подхвърли троснато.

Закрачи към отворената врата на стаята, в която някога рисуваше покойният й съпруг, сякаш пореше с главата и раменете си въздуха.

- Какви документи?

- За наследството от дядо ми.

- Сигурна ли си, че са тук? - подозрително попита Павлета.

- Абсолютно. Когато ги получих от Поземлената комисия, дойдох направо тук.

- В ателието на татко? - На устата на Павлета се появи тънка иронична усмивка.

- Баща ти не стъпваше в него, след като се разболя. Аз го използвах за офис.

- Когато се нанесох, по нищо не личеше да е било офис.

Недоверието на Павлета докосна Люба като електрически ток. Достойнството й се разбунтува, с усилие стисна зъби пред гнева си. За пореден път осъзнаваше илюзорността на надеждата, с която преди няколко месеца посрещна дъщеря си.

Павлета се върна след шестнайсетгодишно отсъствие още по-отчуждена и враждебно настроена, отколкото при заминаването си. Категорично отказа да се настани при нея. Безапелационно заяви, че ще живее в бащиното си ателие, и от летището дойде направо тук. Люба насила натика в ръцете й ключа от своя апартамент.

За всеки случай.

Няколко дни по-късно Павлета пресече безапелационно опитите й да живеят като майка и дъщеря независимо от различните си адреси. Представи й млад мъж с атлетична фигура и красиво лице в рамка от къдрава руса коса.

Марко Бинев.

Павлета го наричаше Марк и тогава в устата и сякаш се стапяше шоколад. Гледаше го прехласнато и макар да не споделяше нищо за връзката им, на Люба стана пределно ясно, че е влюбена до уши. От откъслечни фрази узна, че са се запознали случайно в Лондон и само след три месеца Павлета напуснала съпруга и сина си, за да се премести при него.

Ателието беше пълно с багажа, които Марк бе докарал с колата си от Англия. Люба предложи помощта си. Павлета застана срещу нея и бавно, наблягайки на всяка дума, изрече:

Запомни веднъж завинаги! Сама решавам какво да правя и как да го правя.

Не толкова думите, колкото настървението, с което бяха изречени, покруси Люба. Ала надеждата й за разведряване на техните отношения не угасна. Със съзнателно потискана гордост продължи да идва в ателието. Но и когато сварваше Павлета сама, още с влизането си започваше да се чувства като натрапница. Насили се да приема студенината на дъщеря си като естествен порив да опазва любовното гнездо, ала огорчението се сви в гърдите й като коварна змия.

Клъвна я и сега.

Павлета даже не и предложи стол. Във всеки неин жест и дума проличаваше недоволство от неочакваното посещение на майка й.

Люба преглътна като горчив хап хрумването си да й разкрие своята ужасна тайна.

Дали пък съдбата нарочно пречи това да стане?

По промените в ателието Люба пресметна колко отдавна не бе идвала.

Павлета беше преобразила помещението, без да поиска съгласието й. Не си бе направила труда даже да я предупреди.

А заслугата за това ателие бе изцяло нейна. Навремето тя подтикна съпруга си Андрей - при това доста настойчиво - да кандидатства за предоставените на Съюза на художниците общински ателиета. Няколко години по-късно пак тя поведе битка да го купят заедно с част от съседното ателие. По-лесно й се удаде да се пребори с бюрократичните институции, отколкото да внуши на мъжа си, че най-сигурният покрив е собственият. Андрей беше артистично нехаен към проблемите на бита - твърдеше, че на него му трябва само един статив, за да се чувства господар на света. Павлета вземаше неговата страна и двамата в един глас роптаеха срещу нея. Обвиняваха я в еснафски практицизъм, изреждаха всички хубави неща, които можеха да си позволят с парите за ателието.

Дали Павлета си дава сметка какъв наем би плащала за любовното си гнездо, ако не се бе наложила да купят ателието?

Колкото и да бе огорчена от проявеното самоуправство, Люба с майчинска гордост оцени високата класа на Павлета като дизайнер.

- Бива те. Добре си подредила - похвали я тя, когато най-после позна шкафа, в който държеше документи.

Павлета го беше пребоядисала, но бе запазила всичко, оставено от майка й в него.

- Заслугата с и на Марк - гордо обяви Павлета.

- Твърде изискан вкус - многозначително подхвърли Люба.

- Какво имаш против него? - настръхна дъщерята.

- Нищо определено. - С привично движение Люба вдигна глава, тръсна я назад така, че косата й се посипа върху раменете като огнена грива.

Стоеше гърбом, Павлета не забеляза нейната гримаса.

Марк не й хареса от пръв поглед. Несъмнената му красота, вместо да я очарова, я отблъсна. Дължеше се на дръзкия израз, какъвто обикновено имат самонадеяните мъже, които смятат, че всичко им е позволено. При всяка среща осъзнаваше, че антипатията й не бе продиктувана от майчина ревност. С него нямаше за какво да говори, а и не й се искаше. Любимите му теми бяха футболът и парите. Очевидно беше разполагал с много пари - не пропускаше да се похвали с охолното си минало. В озлоблението, с което споменаваше известните богаташи в България - някои наричаше свойски по име или с прякор, - Люба съзираше завистта на неуспелия състезател. Чудеше се с какво бе омаял нейното момиче, израсло сред книги и произведения на изкуството. След като веднъж прочете написана от него бележка - с правописни грешки на почти всеки ред, — тя се усъмни, че е завършил гимназия, а камо ли Икономическия институт, както той твърдеше.

Разпозна синята папка с документите, взе я и рязко се обърна назад.

- Това ли е? - попита Павлета.

Люба кимна утвърдително. Любопитно й бе дали Павлета ще я покани на вечеря. Откъм кухненския бокс се носеше апетитна миризма. Ала колкото и да копнееше за интимност с единствената си дъщеря, предпочиташе това да не се случи. Пристигна преди няколко минути, а вече мръзнеше от студенината, която струеше от Павлета.

- Е, аз тръгвам - подхвърли тя.

- Ще те изпратя.

Долови облекчение в тона на дъщеря си и макар да предпочиташе да се махне час по-скоро, усети клъвването на свилата се в гърдите й змия.

Чуждите хора се държаха по-мило с нея, отколкото собствената й дъщеря.

Прикри острата болка с идеално овладяната маска на непукистка. Дори се усмихна, преди да закрачи към изхода. Деляха ги няколко крачки от вратата, когато някой звънна.

- Марк е - възбудено изрече Павлета. - Забравил си е ключа.

Засия, както когато отвори на Люба. Полетя към вратата.

Марк, в кожено яке и дънки, я прегърна на прага.

Наблюдателното око на Люба прецени, че спортните му дрехи са маркови и струват колкото официален костюм от реномирана модна къща.

- Имали сме гостенка? - апатично подхвърли Марк. Погледна я бегло и пристъпи напред, без да й подаде ръка.

- Люба намина да вземе някакви документи за наследство - обясни Павлета, сякаш се оправдаваше.

Люба настоя Марк да я нарича по име и Павлета, която и без това рядко й казваше мамо, охотно възприе това обръщение.

- Охо, наследство! - Марк любопитно се взря в Люба.

- Навремето дядо ми по майчина линия имаше хан на пътя София - Кюстендил. Ханът е унищожен отдавна, но земите край него са мои - неохотно обясни Люба.

- Много ли са? Къде? - Внезапен интерес оживи Марк.

- Около петдесетина декара в с. Пожарище, близо до Радомир.

- Не знаех. - Марк стрелна Павлета.

- За първи път чувам за тези имоти, Люба никога не е споменавала - призна тя, сякаш се оправдаваше.

- Дядо ми ги завеща в разгара на колективизацията. Всичко отиде направо в кооперативното стопанство. Ханът е бил разрушен още тогава. Когато започна приватизацията, получих документи, че земите ми се връщат. - Люба пое към вратата.

- Колко декара каза? - Марк препречи пътя й.

- Май бяха петдесетина. Половината ще дам на брат ми.

- Двамата ли сте наследници?

- Дядо завеща Ханището - така се казва местността, на мене. Смятам, че е редно да отстъпя половината на брат ми. И той е негов внук.

- Защо? - облещи се Марк. — Кой днес се отказва от собственост?!

Недоумението му раздразни Люба - прозвуча й като уличаване в наивност и безразсъдство.

- Винаги правя това, което смятам за правилно - хладно каза тя.

Павлета стрелна гневно майка си. Подхвърли саркастично:

- И винаги смяташ това, което правиш, за правилно?

- Не бих се захванала, ако не е така.

- Забравих, че ти всичко знаеш и всичко можеш. - По устните на Павлета плъзна тънката иронична усмивка.

- Не всичко - мрачно отсече Люба.

Необяснимо й бе враждебното отношение на Павлета към нея. Колкото и да се стараеше, не успяваше да сломи стената, която тя бе вдигнала между тях.

Забеляза умолителния й поглед към Марк да прояви снизхождение към глупостите на майка й. Знаеше си цената, стана й неприятно, че дъщеря й угодничи на някакъв си Марко за нейна сметка. Усети надигането на познатата тъмна вълна. Трябваше да излезе бързо, преди яростта да замъгли съзнанието й. Щеше да избълва всичко, което прииждаше в главата й. Все пак Павлета бе нейна дъщеря.

- Къде? - изненада се Марк.

- Люба тъкмо си тръгваше — скорострелно обясни Павлета.

- И нямаше да се видим?

Разочарованието му стъписа Люба. При досегашните им срещи той бе проявявал търпимост, но не и сърдечност. Изненада я още повече с категоричната си покана.

- Оставаш на вечеря! Толкова рядко се срещаме, няма да те пусна. В твоя чест ще отворя един „Джак Даниъл’с“.

- Не пия уиски.

- Тогава джин. Оригинален английски.

- Благодаря! Тръгвам си.

- Защо, Люба? - отчаяно попита Марк.

Той може би не е това, което тя мисли за него?

Имаше красиви кафяви очи, обло лице с леко изпъкнала брадичка. Меки руси къдрици се спускаха до раменете му. Подозираше, че се изрусява, но очевидно го правеше при изкусен фризьор, защото цветът изглеждаше като естествен. Още по-впечатляващи бяха устните му - приличаха на две плътни шоколадови блокчета, леко пречупени в средата. Биха съблазнили даже монахиня.

Но не и Люба.

Тя, която винаги бе харесвала мъжкарите, интуитивно настръхваше срещу него. Липсваше му нещо, за да бъде истински мачо, но какво беше то, трудно можеше да определи по простата причина, че още от началото между двамата се опъна невидим фронт.