Няколко думи
за автора

Успешно плаване, Капитане!

Нека да припомня още в началото на този текст един факт, може би недостатъчно известен на широката публика: редакторът на първото издание на романа „Калуня-каля“, излязъл през 1988 г. в издателство „Български писател“, е тъкмо писателят Красимир Дамянов. Това беше една от големите ми лични радости около книгата на Георги Божинов. Защото през 80-те години на миналия век разказите на Красимир Дамянов ни зашеметиха. Той издаде само два сборника – „Защо няма Бог?“ и „Дяволски нокът“, но в тях беше всичко, което търсехме като млади и зелени белетристи в областта на разказа. Наред с класиците и големите ни съвременни български и чужди разказвачи той беше нашият истински учител – баткото, който може да бяга най-бързо и да скача най-високо, но човек от нашия двор, от нашето училище, от нашата улица. Един от нас.

Както е известно, в началото на 90-те писателят Красимир Дамянов изчезна за две десетилетия от българската литературна сцена. Той емигрира в Испания и спря да пише. Или, както сам признава, направи си литературно самоубийство.

Есента на 90-а видях за последен път Красимир Дамянов преди срещата ни през 2008 г. Разминахме се на „Графа“, той каза, че има важен телефонен разговор с чужбина и двамата се качихме до канцелариите на СБП на „Шести септември“. Там, докато Краси говореше в слушалката на испански с някого – по това време явно е подготвял заминаването си, – аз гледах гаргите на отсрещния покрив. Гаргите, най-обикновените, най-българските птици. Не величествените и митични гарвани, не умните врани, не вездесъщите свраки. Гаргите. Те живеят край огнищата.

Те изпращат българина, но те го и посрещат, когато българинът се завръща; особено през зимата. В тях няма трагика, няма патетика, има делнично чувство за дом... Гледах тия гарги на покрива, без да си давам тогава сметка, че литературата ни ще осиротее за цели двайсет години.

В навечерието на падането на Берлинската стена Красимир Дамянов се препитава като шофьор на такси. Веднъж на Централна гара дълго кандърдисва едни поляци спекуланти да ги превози до турската граница. В този миг някой слага ръка на рамото му: баща му. Той не знаел, че синът му е принуден да се прехранва така. Понякога един поглед е в състояние да ни запрати на другия край на света. Това е разшифровката и на заглавието „Дневникът на една пеперуда“. Когато в нашата точка на света една пеперуда размаха крила, в другия му край започва ураганът.

Не написа ли нещо подобно и поетът Иван Методиев: „Пеперуда се удари в камбаната. / Никой не чува“. И Дино Будзати има подобен разказ. Писателите са за това – да разчитат по-бързо знаците на времето.

През есента на 90-а Красимир Дамянов емигрира в Испания и започва от нулата. Строи къщи, разорява се, пренася контрабанда цигари, става предприемач, рентиер. Писането е запратено на тавана заедно с любимата стара пишеща машина (може би не всички знаят, че това е машината, на която неговият приятел Виктор Пасков написва своята „Балада за Георг Хених“). Във връзка с тези първи и най-тежки емигрантски години Красимир Дамянов обича да цитира, къде на шега, къде сериозно, думите на свой руски колега – че социализмът бил вреден за живота, а капитализмът – за душата. Така в крайна сметка прописва пак; за всеки случай на испански. Защото помни максимата, че никой не е пророк в собствената си родина.

И ето, оказа се, че строителят на мостове и на сгради – защото по професия Красимир Дамянов е строителен инженер – не е изгорил мостовете към България и към българската литература. През 2008 г., годината, в която навърши шейсет, разказвачът се завърна в България с първата част от романовата си трилогия – „Дневникът на една пеперуда“. Тогава в неистовото си интервю пред Ивайла Александрова в спрялото вече да излиза сп. „Факел“ на въпроса „А какъв се чувстваш след всичко, след близо двайсет години в Испания и една книга, написана на испански. Испанец, гражданин на света?“, Красимир Дамянов отговаря: „Спомняш ли си какво учехме в училище за окото? Че е мозък, изнесен напред. Е, аз съм българин, изнесен напред. Това е положението“.

В това интервю Красимир Дамянов обяснява и заглавието на романа си „Дневникът на една пеперуда“. „Това всъщност е заглавието на книгата на големия български учен Кръстьо Тулешков, директора на зоологическата градина, видях я на една витрина на книжарница някога. Той е и човекът, спасил  гаргите в България впрочем, тогава ги избиваха, и аз си спомням, че даваха по 12 стотинки за чифт крака на гарга“, казва в интервюто писателят.

Тук е разковничето за появата на онези гарги тогава, на онзи покрив. Но аз този знак успях да разчета едва след две десетилетия.

През есента на 2014 г. в България стартира един сайт, който носеше името на едновремешен вечерен вестник. С мен се свърза един журналист, от печените стари кучета, който навремето беше работил в редакцията на едновремешния вечерен вестник и когото собствениците на новия сайт бяха натоварили със задачата да осигури стихове и разкази за сайта. Седнахме в едно кафене на „Графа“, извадихме цигарите и се разбрахме от половин дума. Договорихме се аз да се грижа за разказите и стиховете. А на авторите да се плаща хонорар от 50 лв. за разказ и по 30 лв. за стихотворение.

Захванах се за работа, обадих се тук-там и за късо време събрах разкази и стихове от десет-петнайсет човека. Сред хората, на които се обадих, беше и живеещият в Барселона български писател Красимир Дамянов. Той реагира бързо и ми прати разказа си „Паскалев“ – с уточнението, че този разказ навремето е излязъл тъкмо в онзи вечерен вестник. Зарадвах се, какво по-хубаво от това – хубавата традиция да се отпечатват разкази във всекидневни масови издания можеше да премине като каляска, теглена от бял кон, от старото издание в новото тъкмо по каменния непоклатим свод на този толкова съвършен и тревожен, на този почти гениален разказ на Красимир Дамянов – разказът „Паскалев“. Тогава още не се бях видял с Палми Ранчев, който да ми разкаже с две думи за състоянието на Краси. Давам си сметка, че той ми е пратил разказа си между две влизания в болницата.

Все едно, разказът му излезе в сайта.

Когато дойде времето за хонорарите за публикуваните вече стихове и разкази, се оказа, че сумите от 50 лв. са намалени на 20 лв. Двайсет-двайсет, берекет версин. До Нова година успях да раздам хонорарите на всичките десетина автори.

С изключение на хонорара на Красимир Дамянов. Той продължава да е в мен, този хонорар от 20 лева. Мислех лично да му го дам, когато си дойде за Пролетния панаир на книгата през 2015 г.

Но той не си дойде за Пролетния панаир на книгата през 2015 г. Защото на 11 януари 2015 г. вестта за смъртта му обиколи светкавично фейсбук.

Издателство „Лексикон“ сега издава и трите части на испанската трилогия на Красимир Дамянов, събрани в два тома, последната, третата част излиза за първи път. Това е ценен жест към българския читател, българската литература и към паметта на Краси, който си беше направил в Барселона, на площада, на който живееше, бостанче от един квадратен метър, където садеше лук, чесън, босилек и където водеше всеки от българските си гости, за да му показва с гордост реколтата си.

Позволете ми да завърша с думите на дъщеря ми Дена, написани на 11 януари 2015 г. в профила ѝ във фейсбук. Тя живя известно време в Барселона, беше студентка там и домът на Краси и на жена му Саша беше нейната малка България по време на престоя ѝ в града. Когато я канеше на гости, Краси я гощаваше с риба, лично уловена от него в морето и сготвена лично от него. Ето какво написа Дена:

„Краси, ще ни липсваш – на Барселона и на приятелите на Арт Хостал, на Борн и на площада пред Aparte’, на рибарите, които преследват тибурони с гумени лодки из водите на Коста Брава. Благодаря ти за помощта, приятелството, любопитството ти за истории, което умееше да предаваш на всеки и в най-забързаните ежедневни разговори. Бог да те прости. Светъл път на голямото ти сърце. Buen viaje, Capitan“.

Деян Енев

Мариел

На сина ми

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: (1969)

Файл: ДЕТЕ НА ПРИРОДАТА

Знаете ли каква е Хавана в първите часове на деня, когато просяците спят, опрели гръб в стените на къщите, и още не са минали талигите, с които разнасят лед по баровете? Идехме ние значи откъм пристанището и пресичахме площада, за да идем да пием кафе в „Перлата на Сан Франциско“. На площада нямаше никого, само един просяк пиеше вода от фонтана...

1.

Беше същият площад и също толкова рано. Чаках те до стария мраморен фонтан, за да ти кажа сбогом. Загубих те от погледа си час или два по-късно завинаги: аз, качен на кораба, който ме отдалечаваше от теб; ти, толкова малка и сама на крайбрежния булевард, като чайка в дъжда. Това си спомням от „Да имаш и да нямаш“: просяка на фонтана. Защото и аз бях пил водите му, докато чаках.

Сивият и негостоприемен кораб, който ме отведе, се казваше „50 години Съветска Украйна“. Бях готов да се хвърля от борда. Миришеше непоносимо на меласа, не спряхме на Гибралтар, а в Одеса. Черно море замръзна: отначало на малки чинийки, по-късно на цели ледени тепсии, които вятърът наби една в друга, и накрая морето заприлича на безмилостно сибирско поле, заснежено до хоризонта.

Първи на родна земя ме посрещнаха митничарите. Беше близо двайсет градуса под нулата и въздухът изгаряше дробовете. В София пристигнах болен. Царяха спокойствие и зимна скука: беше си отишла славната хиляда деветстотин шейсет и осма и с нея – международният младежки фестивал, Париж с барикадите и Прага, където бяха ходили наборите ми. Вярно е, че ако ме бяха пратили като тях – на танк в Чехословакия, – за да ме замерят с яйца красиви момичета от прозорците, щях да се видя във Факултета по архитектура (на ветераните разрешиха свободен достъп до университета за специалностите, които бяха кандидатствали преди казармата), но сега това вече беше без значение, защото от момента, в който се качих на кораба и те загубих от погледа си на Малекон, разбрах, че единственото, което има смисъл, е, без да губя време, срещу всички ветрове и стихии, докато все още е в сила задграничният ми паспорт, да се върна в Куба и се оженим.

За да осъществя това, трябваха пари, страшно много пари. Това, което ми изпращаха родителите ми, едва стигаше да пия по нещо с приятели веднъж в месеца или да ида на кино. Живеех с двете си обични баби, отдадени на изкуството да пестят от всичко. Забравяха, че съм на двайсет години, а те на седемдесет, че съм висок един и осемдесет и шест и че бих могъл да изям кило овче сирене с четири домата и един хляб за по-малко от десет минути, ако някоя от тях се разпуснеше дотолкова, че да го купи и остави незащитено. Така че започнах да работя нощно време в операта и да уча през деня. Там ме заведе един приятел от института – мъкнехме декори. Беше лесно, печелех някоя и друга пара и за по-малко от четири месеца, от февруари до юни, изгледах почти всички опери, които съм видял досега. Беше друг свят, съответстващ на състоянието, в което се намирах: недействителен.

Излиза, да речем, след арията си Филип II и пита Великия инквизитор:

„Какво ядохте на сватбата в неделя?“

„Ох! Агнешка супа, бъбречета на скара, краче.“

„И за къркане?“

„Вино от избата на Окръжния съвет в Б.!“

Или Карузо, така наричаха един мълчалив и нервен бързак от нашите, който се качваше на сцената, преди пожарникарите да затворят, заставаше на средата и притворил очи, отприщваше глас в празната зала. Помня, че когато го чух за първи път, целият настръхнах: възможно ли е, си казах, та той е гениален!

„Чакай, чакай – ми каза най-старият работник. – Нещо да чуваш?“

„Какво?“

„Един такъв тъничък писък?“

Отначало не чувах, но постепенно над празната прашна сцена улових да се издига в самотата на залата един почти недоловим звук, който, усилвайки се, скоро се превърна в трептене, дрезгаво стенание, в безпомощен хрип... После – после мощният и красив глас секна по средата, настъпи пауза, последвана от покашляне, и след него – тишина.

„Писъкът – шепнеше в ухото ми старецът, излегнат до мен върху килима. – Писъкът е. Повредил си е гласа от напъване, момче, от амбиции и сега никой от преподавателите го не ще. Затуй обикаля тук, не за друго, от самосъжаление и за съчувствие...“

Писъкът. Никога, никога, си обещах, никога и от никого няма да търся съчувствие! Никой да не разбере за усилията, нито намеренията ми. Ще пиша като монах, като роб, като нощно животно; никой няма да присъства на недодяланите ми напъни, въжделения и провали, никога няма да позволя на писъка да ме завладее! Така се заклех. Макар че единствено неделите ми оставаха за писане. На кораба бях започнал слепешката да подреждам кратки истории за мен и за теб и за нещата, които ни се случиха през онази чудна година от живота ми; за бягствата от големия град – ти, лъжейки родителите си, че си с Факултета по физика на бригада в полето, аз моите – че съм на лов за лангусти с Чино по Мариел, Батабанò, Бакуранао, Аройо Бермехо, Гуанабо. Всички ония прекрасни места или пътувания по следите на Селскостопанския панаир с родео и бикове, който никога не успяхме да настигнем, за да се метна от трибуната под уплашения ти поглед върху побеснялото животно както в онази книга, за която ти говорех. Или за нощите, когато като сенки изпълзяваха малоумните из кварталите на Хавана, биейки се в корема – глад, глад! – просейки нещо за ядене; или за това как бягахме от скучните фиести, за да се любим по покривите и терасите като невидими котаци, скрити в сенките на комините от светлините на коледните илюминации.

„Ела! – чувах те да шепнеш под мене. – Хайде! Ела! Сега!“

Не знаех какво точно значи „да дойдеш“, не бях ли аз тоя, който примираше до теб, да не би да ме нямаше? После разбрах и се почувствах засрамен, знаех толкова малко за жените... Ами денят, в който ни арестуваха, заподозрян, че съм човек жаба, диверсант, изплувал от дълбочините в отсамната страна на пролива, за да саботира постиженията на революцията, само защото носех плавници, маска и харпун? „За мен ти си морска сирена – ти пях по тоя повод песента на пияниците от моя квартал, – морякът удавник съм аз!“ Помниш ли я?

2.

Пролетта настъпи с дъжд и слънце, ветровете раздухаха гъстата мъгла над Витоша, планината над моя град. В София през май, а може би и в края на април, не съм съвсем сигурен след толкова години в сухите поля на Кастилия, от планината се спуска топъл вятър, който разстройва мисленето, облизва снега за часове, познат под името „развигор“. На испански означава нещо като „пъпкоцъф“, „вдъхновител на горите“, но го наричат и просто „южняка“ и с него започва сезонът, когато като млад животът ми ставаше непоносим. Чувствах се точно като в оная студентска песничка

Щом се кàча на тролея,

почва да ми става хея.

Еа!... Еа!... Еа!

По онова време нямаше метро в София, само автобуси и тролеи – ония превозни средства с мустаци на лангуста, чийто вибрационен ефект, предполагам, възхваляваше песничката. О началото на май до средата на юни потъвах в сластни главовъртежи от желания, чувства и усещания, които ме оставяха в изнемога – физиологични, психологични, та чак гинекологични! С две думи, не мислех за нищо друго освен за едно: „Какво бихте ни казали за секса от висотата на вашите осемдесет и толкова години?“ – попитаха наскоро в едно интервю бивш кинорежисьор. „Ами чувствам се като току-що скочил от див мустанг!“ – отговори дъртакът му с дъртак.

От мустанг, не от тролей. Мастурбирах по три пъти на ден!

Беше много трудно да си намеря момиче след теб. Търсех твоя тип, твоя ръст, твоята елегантност, твоите викове, твоите очи, твоя глас... Често се припознавах, малката ти фигура внезапно се появяваше в дъното на улицата, в асансьора на някой магазин, в мъждукането на трамвая или на стъпалата пред университета. Обърквах те заради дребната ти фигурка с виетнамските момичета, които бяха много по онова време в София, или просто си въобразявах, че би могла да бъдеш ти с твоите дръпнати очи, въпреки че не се вместваше в студенината на града, нито в разкашкания сняг в мразовитите утрини. Веднъж, на връщане към вкъщи с тролей номер две, малко подпийнал, около единадесет през нощта, се лепнах в една жена пред мен. Отначало несъзнателно, имаше много хора в тролея, после, почувствал я като животно и усетил, че и тя ме почувства – вече съвсем преднамерено, с безнадеждността на осъден! Защото беше ти, твоят дъх на водорасли, твоята топлина, тялото ти... Пропуснах спирката си, една, две, още три... Накрая останахме сами в празния тролейбус, залепени един за друг като сиамски близнаци, настръхнали, без да говорим, без да мислим. А когато слязох подире ти, видях, че си куца, много куца... Спря, извърна се, погледна ме с презрение, забелязала вцепенението ми, и продължи по тъмния си път да се клатушкаш между блоковете в непознатия квартал.

Много пъти започвах този разказ. Никога не се получи, затова и не го публикувах. Години по-късно го прочетох, написан от друг автор, почти същата история: куцата в тролея, младият страхопъзльо. Почувствах облекчение: история, която хрумне на двама, едва ли има голяма стойност. От друга страна, си мисля: не, не беше измислица, беше си жена от плът и кръв, жена като тебе, може би изгубих нещо важно, някакво откровение, знам ли, или просто си беше невинният начин, по който инвалидите свалят... Освен това не би могло да е същата, между двете версии имаше повече от двайсет години и много еа, еа, еа.

Но теб, теб те нямаше...

3.

Първото писмо пристигна с два месеца закъснение, чак през лятото, с родителите ми. Беше разказ за един аборт. Убийство, без да ме попиташ, на дете не само твое. Беше отишла при приятел на баща ти, лекар като него, но гинеколог. Операцията била бърза, но ужасна: след това си кървяла и си се чувствала зле, зле... Симулирала си, че си настинала и си прекарала деня с температура в леглото, плачейки скришом за непознатото същество, което си загубила и което никога нямаше да имаш. Мислила си за мен, за него, за теб, за пътя, който скоро си щяла да поемеш. Защо го направи? Не ми каза, че си бременна, за да не ме задържиш? Не си го знаела все още в студената утрин на пристанището или го премълча, за да си свободна в предопределения път?

Следващото писмо вече носеше пощенския знак на САЩ. Беше заминала със сестрите си. Ако добре си спомням – в началото на лятото. Спестените пари от работата в операта, помагах в мъкненето на декори, за да си купя обратен билет до Хавана, вече нямаше да са ми нужни; пътуването до теб не се плащаше с пари. Разменна монета можеше да е и смъртта върху разораната полоса на границата с Турция или затвор, ако си имал късмет граничарите да ти помилват живота... Един от моите връстници, който служеше във вътрешни войски, докато аз следвах, една пиянска вечер ми разказа под секрет, че ако някой от група заловени – най-вече източни германци – успеел да прекоси границата, останалите ги убивали, за да не се разбере, че са пропуснали беглец. Проста аритметика, ми обясни, тъй всички нарушители са налице. Казах му, че вероятно ще тръгна сам. И не като глупак. Вече бях избрал „канал“, по който да се изнижа, или поне така си мислех.

Първо щях да отида на гости на леля ми и чичо ми в Струмица, Македония, където бях ходил веднъж (мнозина се опитваха да избягат през съседна Югославия и почти деветдесет процента от тях ги връщаха от Триест). По тая причина бях избрал точно противоположна посока, на юг, смятах да преплувам езерото Дойран, където преди пет години се бяхме къпали с братовчед ми по времето на една щастлива ваканция. Границата разделяше езерото на две: на югославска и на гръцка част, на чийто бряг се виждаха зелени хълмове, железопътна линия и черен локомотив да пъпли нагоре по пътя към теб. В оная щастлива година, когато с баща ми се борихме „като мъже“ под сенките на върбите и увредих ключицата на моя създател, беше 1964, нито аз, нито сестрите ти, нито покойният ти баща, половината кубинци, българи, румънци, украинци, половината свят нямаше и представа, че един ден ще трябва да се емигрира. Най-малко пък аз, признавам си, си мислех, че с падането на Берлинската стена ще се озова в Испания. Наместо това плавал си бях весело онова пубертетско лято между двете държави, като съвсем леко ме гъделичкаше гадничката идея: а какво ли ще стане, ако дръпна един перфектен кроул и за десет минути се намеря от другата страна на Желязната завеса? Как ли щеше да ме презре Калиопе, баба ми по майчина линия, моралистката!

Не скочих обаче веднага в неизвестността онова лято. Отложих го за есента, след като родителите ми си заминат. Въпреки че го заслужаваха: другарят специалист по техническа информация и другарката архитект в кубинското Министерство на строежите възнаградиха таксиста, който ги закара до летището, с месечната ми издръжка! Нещо, което и досега майка ми мрази да ѝ го напомням. Изхарчиха цяло състояние за подаръци за приятелите си в Куба, разправяйки по София наляво и надясно колко хубаво било там: залезите над Малекон, страшните циклони, раците, които пресичали Кинта Авенида и изчезвали под земята като плъхове, палмите, ветровете, сардините, чиито люспи се чували как се търкат – айде бе?! – хранителните купони, хлебарките като гурми, бюрокрацията, Команданте: различно било, обичали го били. Безкрайните фиести по плажа, до който живеели, наред с музиката, която не ги оставяла по цели нощи да спят, и т.н., и т.н.

Мразех ги! Поне да ме бяха попитали как се оправям с двете ми обични баби и мизерните помощи като за Третия свят, дето идеха от Острова на съкровищата. Възмутен, горд със скромните си спестявания от операта, в знак на протест тръгнах, без да се сбогувам с тях, на дълъг, прощален автостоп из страната със скъпия ми незабравим приятел Алекс. За последно.

4.

С него, с Ал, както му викаха всички, човека, когото най-много обичах на света след теб, бабите ми и собствената ми персона, бяхме пътували на стоп още в гимназията. И по тази причина – спали в почти всички районни по Черноморието: лошият западен пример беше строго забранен – автостопът, дългите коси, старите дънки, „Бийтълс“. Бяхме съзерцавали много изгреви заедно и дори веднъж станахме свидетели на едно лунно затъмнение. Семената на „цветята“, битниците, пръснати през петдесетте, прелетяха над Желязната завеса през шейсетте. Въпреки всичко не можеха да затворят границите, нито да ни вържат очите, през страната поне две или три години се точеха очуканите и изрисувани с цветя джипове на хипитата; „Париж – Бомбай“ пишеше по вратите, „Абсолютни фри“, конски черепи белееха на капаците. Щях ли да те видя някой ден и теб, качена в колата на мечтите ми, или от учене не можеше да вдигнеш глава? „Не се измъчвай, сине, ожениш ли се за идеала си, ще развалиш магията.“ Баба ми, и досега я чувам. Добре, реших да я послушам – до края на лятото. И когато взех вече това решение, човекът, с когото бяхме закалили дружбата си до такава степен, че деляхме не само гениални идеи, блоковете за рисуване, които мъкнехме, бельото и момичетата си дори... взе, та се влюби!

Вярно, Наташа се оказа много симпатично момиче, изненадващо чистичко за него, макар и малко кривогледичка, ама и той не беше красавец; двамата си приличаха дотолкова, че ги вземаха за брат и сестра. Даже косата ѝ беше като неговата: гарваново крило, само че нямаше белези от акне като него. (Спомням си как го излекува лекарят, на когото го заведох: „А сега, младо момче, ще ви изцерим по най-естествен начин!“. И му заби една кибритена клечка, търпеливо подостряна, докато го заглавичкваше с приказки.) Беше се появила в живота на изтъкнатия студент от Консерваторията също по естествен начин: оказа се дъщеря на преподавателката му по пиано... И всичко това в мое отсъствие!

Малко преди аз да се върна от Куба, Коста, някогашният трети мускетар от юношеството, наслушал се на жалбите на влюбения Алекс, един хубав ден я беше измъкнал от апартамента ѝ като охлюв от черупка и придружил до улица „Беласица“, където живееше жертвата на чаровете ѝ. После се беше прибрал (за нейно разочарование, предполагам) в училището към Строителни войски, където беше влязъл, за да се отучи да краде коли, да бяга периодично от вкъщи, да практикува уличен бокс, с две дми – да отър­ве пандиза. Благодарение на своеобразната му намеса с името Наташа започва именникът на моето собствено евангелие (Авраам роди Исаак, Исаак роди Яков), т.е. Наташа ме запозна с Лена, Лена с Василиса, Василиса с Млади, Млади с Полина, Поли с Евгения, Евгения с Правда, Правда с Мадлен’та (както я членуваше баба ѝ), Мадлен’та с Азучен’та и Азучена, или Ази – със Сандра, последна брънка от веригата.

5.

В пъстроцветните нощи на нашите купони, така се наричаха фиестите по домовете през шейсетте поради липсата на дискотеки, я карах, общо взето, зле. Почти толкова зле, колкото и в началото в Куба. Разликата беше тая, че ако в Хавана приятелите ми ме зарязваха на дивана в ъгъла, защото не говорех испански (никой не се интересуваше от едър европейски немтур), в София, в музикалните среди, където Алекс ме развеждаше да ме показва като мечка, никой не можеше да изтърпи студент по строително инженерство, който не млъква.

Разправяше за Куба. Разправяше за теб. Говореше за акулите, за раците, които пресичали Кинта Авенида с вдигнатите щипки в поза на боксьор, а не като плъхове, за децата в интернатите, които не те оставяха да почиваш следобед, скандирайки до прегракване: „Народ сплотен с победа е осигурен!“. Говореше за тъмнокожите жени, които се стрелкат в нощното небе като прилепи и падат изтощени в обятията на мъжете пачанга, или за хомосексуалистите, които се движели на глутници по булевард „Прадо“, привлечени от потта на мъжкари, мечтаещи да скачат в огромни батути сред голи момченца, хапейки „дупенца, пишленца, циценца, устенца, амиго, дай да ти врътна една свирка, бе! Ей, руски, товарис, ела тук, къде побягна!“

Така си беше, ама че оргии им рисувах на мацките от купона! Едно езиче? Веднага! Черна целувчица? Заповядайте! Ах, не знаем какво е? Ами, вижте, сеньорита, когато един негър, с извинение (сега ще видят тези пикли с техните педерастични гаджета!), лиже някой бял задник... Какво? Пиян? Аз!? Я вървете на консерваторията си с вашите девства, девичества и девчувстелности! Какво знаете вие, мамини детенца, за моряшката любов! Я чуйте: Моряците целуват и отплават, не обещават нищо, не се завръщат те, на всеки пристан една жена ги чака... Какво знаете вие, пръдли, за Неруда, Че Гевара и Бог!

Накрая ставаше тъй, че или ме изхвърляха, или набиваха, и както винаги оставах с празни ръце. Когато години по-късно гледах „Амаркорд“ на Фелини, където онзи нещастник, току-що излязъл от лудницата, вика, качен на онова дърво сред безкрая на житно поле: „Вольо уна донна!... Вольо уна доннннаааа! Искам жена!“, разбрах, че лудостта и липсата на любов са посестрими. Моите посестрими.

„Плашиш мадамите, недей! – коментираше подвизите ми Ал. – Жените не обичат вироглавите. Ако имаш съперник, винаги е по-добре да оставиш да те понабият малко. Ще видиш после как ще ти избършат кръвта. (Не си спомням обаче да съм го виждал с разбит нос.) Прави така, че да се чувстват полезни, това ги радва, искай им съвети или още по-добре – книги. Заинтересувай се дали пишат стихове: всички пишат, повярвай ми.“ Алекс пазеше цял бележник със стихове, съчинени от студентки по филология или просто продавачки на дрехи или сладолед: всички прописваха под негово влияние! Сериозно мислеше да ги издава, а на мен ми с струваше нечестно. Спомням си веднъж, след години, как един известен млад психиатър след игра на покер в апартамент на балерина преобърна скромната ѝ библиотека с молба стопанката да му даде назаем една от книгите. „Какво ли не бих дал, за да разбера коя си взе доктор К.“ – пошушнах на ухото на приятеля, който ме беше довел. „И ако ти кажа – още по-ниско и почти задавен от смях ми отвърна той: – „Жерминал“!

Невероятно. Предполагам, че я беше чел поне преди двайсет години!

6.

Янките се приземиха на Луната, т.е. прилуниха, на 20 юли 1969. Бях се излегнал върху една дюна на брега на Южното Черноморие в студентския спортен лагер край Равда, място на диви пясъци и чепати лозя. Имах късмета да попадна тук, защото плувах добре бруст и малко нещо кроул. Бях изкарал най-добрите оценки през живота си по вина на умствено изостаналите от 4-та група, втори курс „Пътно строителство“ и се радвах на заслужена почивка. Добре щяха да ми дойдат малко тренировки, мислех си, преди да преплувам Дойран.

До мен се беше излегнала една от хандбалистките. Двамата гледахме първите космонавти, току-що стъпили на нашия естествен спътник, все още ничий – останалите вече бяха разделени като всичко на два отбора: на американски и съветски. Стар телевизор, поставен върху щайги пред палатките, предаваше със студения и безразличен глас на говорителя първите стъпки на земните по лунната повърхност, сякаш коментираше среща по хокей на трева. Отпивахме тайно топла бира, но не бях в настроение. Събитието минаваше границите на разбирането ми за единство на моята малка вселена, с което дотогава бях свикнал да се съобразявам. Докато по телевизията Армстронг слизаше от стълбата на луната, в далечината се виждаше истинската луна на фона на дюните с тъмните тополи и звездите. И под тях, в морските води, още една, макар и само отражение. Вече ставаха много. Не знаех какво ми е, но изпитвах силно безпокойство пред тази тройна, шизофренна действителност. Бях прегърнал силно момичето до мен, възбудата ми се предаваше и на нея и беше започнала и тя да трепери, когато, отразена в разтревожените ѝ очи – затвори ги, ѝ казах, не искам да я виждам – се появи и четвърта! Не бях аз – степният вълк зави на три гласа в мен:

Глас 1: Разстоянията между човек и човек излизат извън по-

Глас 2: .......................................................Разстоянията между

Глас 3: ...................................................................Разстоянията

Глас 1: нятното и фактът, че тялото на това момиче е до мен,

Глас 2: човек и човек излизат извън понятното и факт е, че

Глас 3: между човек и човек излизат извън понятното, да, и

Глас 1: е единственото математическо доказателство, че все

Глас 2: тялото на това момиче до мен е единствена причина

Глас 3: тялото на това момиче до мен е всичко под луната, ко-

Глас 1: още не съм мъртъв: тялото е душата на природата!

Глас 2: за да не съм мъртъв: тялото е душата на природата!

Глас 3: ето не е, не е мъртво: тялото е душата на природата!

Когато се събудих, музиката беше спряла, лежахме далеч от лагера, в лозята. Беше прозвучала силно; страхотно да не кажа. Истинска фуга, изживяна, написана и осъществена от самия мен по строгите инструкции на Ал, раздавани щедро в свободното му време. Нямах много време да се задълбочавам в разните му теми, развития, коди и репризи, защото току-що ставах свидетел и на друго чудо: вися аз, току-що събуден, надвесен над един кладенец, истинска бездна, от чиято дълбока и черна вода ме гледат звездите. Красиво и страшно едновременно: небето и аз над него, момичето спи, увиснало на гърдите ми, единственото материално нещо, което ме тегли надолу... Никога няма да забравя усещането, че ще падна и не падам само защото нещо много силно ме държи за гърба, някакъв магнит, там, дето би трябвало да са ни крилете: Земята.

Притисках се ужасен към горещата ѝ пясъчна пръст с всички пори на голата си кожа, сграбчил здраво с последни сили слабата хандбалистка. Казваше се Петя, т.е. Петра – Пиедра на испански, камък, – и ако бях я изтървал, мисля си, по тази причина би паднала, та се не видяла в онова ми ти бездънно нощно небе, окъпана в кръвта си. Не, не я бях изял, естествено, беше ѝ се случило непоправимото според израза на Естефания, другата ми баба, която имаше приятелка, омъжена само защото била целуната публично. Няма да се оженя за никоя друга освен теб, кълнях се, нито дори хиляди пъти целунат от хиляди жени! Същевременно ѝ разказвах за теб, за Куба, за океана... Не знам как се случи, но сякаш невидимото ти присъствие ѝ помогна да преодолее страха си, докато аз, прониквайки я, чаках земята да се отвори, гръм да ме тресне, огън да ме изпепели. Бризът носеше отдалече гласовете от лагера, беше Морякът, така го наричат по крайбрежието, защото помага на лодките да излязат в морето. Много скоро щях да отплувам и аз и нищо вече нямаше да ме спре.

Чудото бе траяло секунди. Между съня и действителността. В мига, когато чуваш гласове или цели думи, усещаш докосвания. Един ден в една книга щях да прочета, че се нарича ейдетизъм. Невинно объркване на възприятията, често срещано при децата, които не само в моментите преди заспиване или след събуждане (както при мен), но и по време на игри чуват и вярват в неща, които претендират, че виждат: облака вълк, дървото злодей, тухлата междузвезден кораб. В кръвта на Петя аз търсех теб!

٭ ٭ ٭

Последният голям автостоп на шестдесетте години започна при условия, неочаквано различни от предвидените. Малко след като се бях върнал от спортния лагер и изпратил Петя за родния ѝ град (имаше болен брат, за когото се грижеше, и не можеше да ме придружи в шестванията ми из страната), от руската столица пристигна сестрата на Наташа, Лена. Слуховете за изключителната ѝ интелигентност бяха минали границите много преди да ни бъде представена от преподавателката по пиано, чиито изплашени майчини очи с тревога се взираха в мен. Появи се и бащата – професор, председател на секцията на музиколозите.

„На какъв инструмент свири?“ – заинтересувах се, всички в семейството бяха артисти от класа: Наташа бе пианистка и ученичка на майка си заедно с Ал; Лена учеше орган в Ленинград успоредно с теория на музиката, история на изкуството и факултативен курс по философия; един от чичовците бе знаменит учен, другият – основател на първия социалистически оркестър; даже баба Невенка, мир на праха ѝ, била събирачка и познавачка на музикалния ни фолклор.

„На акордеон като малък – ме върна в действителността Алекс. – Но не го подценявай. Личен приятел е на...“ – и посочи нагоре. Имаше открито лице и здрав, спортен вид (строеше си сам къща под Витоша). Хареса му фактът, че и аз имах здрав и почти спортен вид, без брадата, разбира се, това малко отклонение, и окъсаните ми панталони, косата, сандалите също, още някоя и друга дреболия...

„Добре – започна след кратко изпитателно мълчание професорът. – Не сме някои ограничени родители. Вече знаем, че не ви харесват обикновените начини на придвижване. Разчитаме на вас, младежи, (пауза) грижете се, моля ви, за дъщерите ни, като ни кажете и от какви пари ще имат нужда. Ще се видим в станцията на музиколозите, освен ако някой не предпочете моя москвич. На добър път.“

Москвичът бе социалистическият форд, а почивната станция се намираше на северното крайбрежие, на петстотин километра и хиляди опасности, милиции и изненади дотам. Не разбирах защо трябваше да рискуваме, но Алекс вече беше изложил нашия план на преподавателката си и тя за голямо мое изумление го беше приела. Не, тук имаше нещо нечисто. „Виж, копеле, тя е преподавателката ми по пиано и те са ѝ дъщери, не разбираш ли? Само поисках съгласието ѝ. Ако не ти харесва, по-добре да не тръгваме никъде!“

Беше безсмислено да се спори с Алекс. Веднъж бяхме спорили дали, ако носиш черни очила само с едно стъкло, е суета или не със същата ярост като схоластиците колко дяволи могат да се събират на върха на една игла; да не говорим за известния нелеп диспут от шест часа, който спечели срещу един кларнетист от Консерваторията, друг луд за връзване, на тема колко е дълбок Дунав при Железни врата в съседна Югославия.

Аз обаче, да се върна на темата, не си спомнях да съм искал нещо от някого. Достатъчно беше малко да замирише на родители и изчезвах. Никак не ми харесваха, твоят баща включително. Освен това хранех надежди, че ще убедя Петя да дойде с нас. Беше красивa, макар и твърде сериозна. Щяхме да минем през нейния град „случайно“, такива бяха плановете. Така че нямаше свободни места. Освен това какво беше – чест или мишеловка? Една със сигурност, че даже и две. Не, било кавалерски жест. Жест на председател. На председателя на Секцията на не знам си какво. Особено важен момент.

„Важен за теб... или за мен? – казах. – Няма такива родители, Ал! Татенцата не си пускат дъщеричките ей така. Пазят си ги ревниво. Режат му топките на който ги доближи. Донасят го на кварталния. Правят така, че да го изхвърлят от института. Всякакви гадости! Не, има нещо гнило тука...“

„Виж какво, копеле, не разваляй както винаги всичко, разбра ли!“

Алекс никога не казваше „приятелю, приятелю!“, както започна да прави по-късно, а „копеле“ или най-много „куре“, както си викахме в столицата за разлика от грозните обръщения – чакали, дизове, майни, авери, хюмнета и прочие – на тия от провинцията.

„Разбрах – въздъхнах. – Какво се иска от мен?“

„Този път e достатъчно да си това, което винаги си бил.“

„Какво.“

„Дивак, какво!“