Кометата се появи отново за трети път през първата година на третото хилядолетие. Беше вторник, двайсет и три часа и пет минути астрономическо време, шестнайсти декември. Случаен минувач я зърна да опасва небето от хоризонт до хоризонт и изкрещя, знамение! Скупчилите се около него хора зашепнаха изплашени, нещо ще се случи, нещо ще се случи както през... Един стогодишен старец се подпря на бастуна си с две ръце, вдигна избелели очи нагоре и изфъфли:

- Краят на света!

Той нямаше какво да губи.

Вселенският съвет свика заседание. По спешност.

Дебелият мокет попива стъпките. Удобните кресла приличат на кабинките по северните плажове. И никой не вижда съседа си, всеки е сам, без влияние от ляво или от дясно. Отпред или отзад. Няма подиум. Няма катедра, само многобройни екрани, все още тъмни, без светлина и образ. Микрофоните са монтирани пред избраниците, те се включват и изключват единствено от трептенията на човешкия глас.

Пълно мълчание. Все още пълно мълчание. А са призовани най-големите умове на времето. От всички краища на планетата. За да говорят. За да каже всеки как вижда бъдещето на човечеството. Някои твърдят, че е останало без бъдеще, загубили вяра в себе си. Защото... Но думите ще се премислят внимателно, за да бъдат най-точни. Най-аргументирани. Лишени от отчаяние, политически цинизъм, провали в предстоящето... Изпълнени с оптимизъм и чертаещи пътища. Без катастрофи, без войни, без заплахите от утрешния ден...

Възможно ли е?

Стефан влиза последен след Шантавия Дядо. Знаменитостта на професора не го спасява от прякора му, получен преди години, вратите зад тях безшумно се затварят. Пред очите на Стефан дребната фигура потъва в креслото си, само след секунда потъва и той в своето. Часовникът върху стената сочи една минута до началото. Начало... на какво? На нови обещания за оцеляване? За първи път е тук, за първи път ще участва... И той, най-добрият изследовател на Космоса, търсачът на нови светове.

Екраните немеят. Не се улавя дори дъхът на събраните в залата. А са... стотици. Няма покашляния. Няма шепот. Въздухът е кристално чист и с мирис на озон. Тишината е недокосната дори от жест, а стрелката на часовника е скочила на дванайсет. Гонг. Какво значение има времето пред важността на решението, което ще се роди тук? Тежко като складираните скафандри. Тежко като облеклата, приготвени отдавна. Като заспалите ракети, погребани под пластовете вода. Или пръст. Като оловните врати на подземните градове... Стефан се е разхождал по подземните им улици, изкорубени под нарисуваното им небе със заковани неподвижни звезди. Без значение е. Значение има единствено решението, което ще изплува тук. Кога? И кой ще го предложи? Най-умният? Най-изстрадалият? Най-вярващия или... най-можещият? Кой? Стефан е убеден, че са нужни усилията на всички. Когато ножът е опрял до кокала... Ножът е опрял.

Съмнения крие и в себе си. Той е потиснат, развълнуван и... разярен от невъзможността за промяна. Няма да позволи да го утешат с празни обещания. Не е дете. Никой тук не е дете...

Тогава?

Гонгът не спира да звъни.

Проблемите са много. И винаги са били...

Гонгът... Времето се обърка, потече назад, отскочи напред, запулсира напред-назад като неочаквано подлудял променлив ток. Стрелката на часовника мъчително затрептя, пробуждаха се мъртвите!

Изровената земя изхвърли светещите им кости. Древни духове, кротували милиони години, затърсиха в пространството подмладените си през вековете тела. Бяха многократно повече от живите. И настъпи хаосът. Паниката. Безпорядъкът от нея...

И...

Някои от умовете не издържаха притока на толкова познания и мъдрост, удавиха се в кръв. Някои от сърцата се пръснаха от отдавна преживени болки и страдания. Инсултите, инфарктите... надхвърлиха познатите рекорди. И мъртвите се стъписаха пред още толкова... смърт. Бяха се пробудили единствено, за да помогнат на живите и те не повторят грешки те им. И най-много през последните години. Като че ли настървени от отчаянието си тичаха, тичаха, тичаха към собствената си гибел. Спрете! Спрете!

Не спираха...

Било, каквото било! Връщане назад нямаше, не можеше да има. И те се наблъскваха по няколко в един, поделяха си пространството в сърцето и ума му, сговорчиво прилепнали, сговорчиво притихнали... В едно тяло... по няколко, завързани вече на обща връв. Преди някои да може да се възпротиви, те се оказваха вече вътре. Повечето издържаха. И заеха позиции. Имаха какво да кажат. За какво да предупредят. Какво да изискват от потомците си.

Стрелката на часовника се успокои.

Тишината се сгромолясва. От екраните просветват окръглени от ужас очи, онемели уста се отварят и затварят без глас, докато отекнат думите. Като изстрели!

- Изнесете мъртвите!

Мъртвите?

Всеки се привежда силно напред, за да погледне в ляво, после... в дясно. Очи в очи. Лице в лице. Облекчение. Въздишка на радост. Ако в ляво няма лице, то... Ако в дясно не се е привело, то... Микрофоните се обаждат на пресекулки, с писък, с фалцет, със задъхване. Един през друг. Пети ред, кресло девето. Осемнайсти ред, кресло сто и едно. Двайсет и първи ред! Трийсет и осми! Деветдесет и трети... И така... Ушите на Стефан писват. Привежда се и той. Вдясно... нищо, в ляво... лицето на Шантавия Дядо, професор Морис...

- Жив съм, момче! - усмихва му се той. - Мъртвите в нас няма как да бъдат изнесени.

Стефан рязко се скрива в креслото си. Прякорът не е случаен, старият не е с всичкия си. Гърлото му е сухо, очите парят. Вижда вмъкналите се мъже с бели престилки, носилките, натежали от смърт. Брои, не издържа, престава да брои. Затваря очи. И чака така със затворени очи, но взривен и той отвътре. Колко време минава, докато в залата настъпи оная недокосната дори от жест тишина? Колко? Докато притихнат възгласите, изригнали като гейзери? Отпред? Отзад? Встрани? По-близо? По-далеч? Като цветове на лудостта или... на отключени внезапно подсъзнания?

- Ти не си ли потомък на Айнщайн?

- А ти? Самият Опенхауер?

- Какво добро да очакваме, когато Сталин е тук! До мен... в...

- Внукът на Хитлер! До мен, в мен...

- Няма внуци! - глас на отрезвяване.

- Тогава... самият той? А дядо ми горя в камерите му!

- Прогонете ги! — друг глас, мощен като бойна тръба.

И вопъл:

- Как? Ка-а-ак?

Гърч на духа, опити за освобождаване. Няколко опита. Абсурдно! И над цялата тази истерия спокойният глас на Кърт Монинг:

- Моля за тишина! Всеки от поканените тук е доказал...

- Сега? А назад във времето? Какъв е коренът му? - прекъсват го.

- Гледайте само напред!

- Който е забравил миналото... - прекъсват го отново.

- ... е осъден да го преживее...

Оглушава от фалцета на микрофоните, от толкова непознати гласове. От забравени обиди, от непростени чувства. От пролята някога кръв, тя жадува да пролее... Не, само това не, крещи в себе си Стефан.

- Моля за тишина!

Лицата на Кърт Монинг от екраните приканват настойчиво към порядък. И към спокойствие. Мъжете в бели престилки вече ги няма. Пълен фас на Кърт, полуфас, профил, десен, ляв, полудесен, полуляв... Толкова познатото лице във всеки екран изглежда различно. Не е само от ракурса. Одарено е с някаква нова мъдрост, с някакви нови знания, а всъщност... Какво се случи? И със самия Стефан? Не разбира, но е по-отговорен. И гласът, с който сам е крещял до преди минута, го е изненадал с нови звучения, с различни интонации, с непозната страст. Кой е той? Умората бавно овладява сетивата му. Все едно кой е, важно е единствено бъдещето, каквото било, било. А сега... да спасяваме, да възраждаме, да очистим наслоеното и в себе си, и в неродените още, които не знаем дали ще се родят. И ще има ли за тях поне толкова, колкото е имало за нас. А е нужно повече. Повече ли?

Тишината е възстановена. Оная недокосната дори от жест тишина. Залата изглежда отново празна, всъщност са празни само отделни кресла в нея. Няма време да се попълнят. Колкото... толкова. Екраните отново оживяват, лицето на Кърт Монинг, което всички добре познават, е размножено отново в тях, то се опитва да се усмихне. И да преглътне страха от току-що случилото се.

- Както и сами видяхте... - гласът все още тръпне и навярно страхът го е променил, - има необясними неща. Най-лесното е да кажем, че някои от нас просто не издържаха напрежението и отговорността. Но истината е друга. Друга е.

Лицето на Кърт Монинг, както винаги досега, вдъхва сигурност. И доверие. Както винаги той не отминава факта, който не може да обясни и не прави опити да ги заблуди, просто го регистрира. И с това печели отново, за кой ли път. Благодарение на Кърт Монинг никой в залата не мисли, аз съм по-добрият, по-умният, по-можещият, аз трябва да съм на мястото му. Всеки просто чака продължението, поредицата от факти, натрупани във времето, те не могат да бъдат отминати, защото крият заплаха. Сериозна заплаха, както за отделния човек, така и за човечеството като цяло.

- Фактите... - не издържа глас от залата.

- Проблемите... - обажда се друг.

Професор Кърт Монинг най-сетне се усмихва, усмивката му е като хипноза, усмивки изгряват и върху лицата на присъстващите.

- Всеки от вас ги знае. Подредени в колони от статистиците, те са ужасяващи. Ще ги намерите в чекмеджетата пред вас. Дълго се правехме, че не ги забелязваме, заобикаляхме ги, време е да ги премислим и като първо... да отрежем върха на айсберга. Няма да успеем всичко наведнъж, затова...

Разстоянието между него и тях не съществува. Една от главните заслуги на Кърт е унищожаването на разстоянията между него и тях, мисли отново Стефан. Разстоянията между тях самите все още не са унищожени. Както в тази зала, създадена кой знае откога и от кого и то така, че всеки да е сам. Защо? Никой не бива да е сам, ако липсват разстоянията между нас и най-близките ни, ако разширяваме кръга, ако приближим и най-отдалечените, то... човечеството ще бъде силно като един организъм. Всеки орган функционира отделно, а всъщност... за цялото. Натоварени от природата с различна значимост и важност, без нито един от тях, човекът не е пълноценен... Кърт Монинг не е произнесъл тези думи? Психоза или телепатия? Преминала от първото кресло до последното? Съседът му отляво се е превел и пита, как си, момче, намери ли всички данни? Стефан се усмихва на Шантавия Дядо, изглежда си нормален професорът. Намерих ги, от връща му. А ти? Следващия път, когато си бъбрим отново тук, всички тия странични прегради не трябва да ги има. Нали, момче?

Кимва му. Ще мислим по новому, ще действаме по новому. И... с любов към ближния. Ти да не би...? Това е религията на времето ни, друг изход нямаме. А изобщо... имаме ли изход? За това сме тук, за да го намерим заедно. Странно, твоят оптимизъм е повече от моя песимизъм. Оптимизмът на повечето от нас трябва да надхвърли песимизма на повечето от вас... Като средно аритметично... Без средни аритметични! Странното е, че ти, младият... Е, ще говорим после. Слушай!

Шумол на папки, разтворени от присъстващите. Тоя шумол не пречи на тишината, той я насища с размисъл и потайност. И все още неизказани предложения.

Денят тече, никой не знае бавно или бързо изтича, никой не поглежда нито към часовника над екраните, нито към своя на китката. След побъркването и на биологичните часовници вътре в тях.. Ходът им е различен за всеки, или уеднаквен във всеки, времето е забравено.

- Точка първа, замърсяванията... - обажда се Кърт Монинг.

- На въздуха, на водата, на почвата, дори в Космоса...

- Имам предложения!

- Кажи!

Всичко се записва, всичко ще се обобщи, дообмисли, прецени и подреди. От всичко ще се изведе здравия разум, колко време бе загубено! Това не е нито първото, нито последното съвещания по глобалните проблеми на човечеството. Без резултати до тук, със задължителни резултати от тук нататък. За да ни има.

- Замърсяванията в нас самите. Напластени в мисленето ни, в телата ни, в действията ни... - не издържа Стефан и взима думата, той притежава само опита си на космически изследовател.