АФРИКАНСКА ВРЪЗКА

Той започна да ни бомбардира с картички. За по-малко от шест месеца получихме близо петдесет. Мисля, че си отмъщаваше. Просто ни разгонваше фамилията с тези пищни снимки от езера, африканска савана и зелено, което даже самото зелено не може да си го представи. Палмите изглеждаха като намазани с фосфор, сините цветове на дърветата жакаранди — стъклени тръбички с разредено мастило.

Малко по-късно стана ясно, че Паскалев се е сдобил с японски фотоапарат: продължихме да получаваме същите картички с тази разлика, че се мъдреше във всяка от тях — беше ухилен и кльощав, безгрижно разперил ръце под кралските палми или щастливо долепил глава до цветовете на жакарандите.

Паскалев наистина ни се надсмиваше. Разкапваше ни, защото знаеше, че сме разкапани от мухлясалата си служба в още по-мухлясалия институт за проектиране на пътища — години наред всеки от нас беше начертал толкова шосета и магистрали, че ако някой можеше да ги построи, страната ни щеше да заприлича на карирана зебра. Отделът ни бълваше чертежи и топове паус, които оформяха нашите напразни усилия, оформяха безсмислието на нашата интелектуална машина за нищо: от едната страна вкарват заданието на инвеститора, а от другата, преработена от рутината ни, излиза безкрайна лента от канавки, укрепителни стени и мостове, които никой никога не построи. Вече нямаше значение кой и защо поръчва на отдела проектирането на този или онзи път, вече нямаше значение кой го обсъжда и кой го отхвърля. Стана ясно, че ние получаваме заплати и премиални, за да не се интересуваме от по-нататъшната съдба на нашите идеи.

Всеки от нас беше спечелил няколко конкурса, постоянно участваше в най-различни работни групи, защитаваше името на института на симпозиуми, национални конференции, в списания и съюзни програми. Създавахме ореола на неговата необходимост, а в крайна сметка — на неприкосновеността му. Бяхме такива факири, че спечелихме международния търг на фирмата „Ханс и сие Фогел“ просто на шега, изместихме тридесет и два колектива от всички развити страни източно и западно от София, защото за разлика от колегите японци или французи ние не се интересувахме от крайния резултат, нас не ни вълнуваше реализацията, осъществимостта на нашите идеи, ние бяхме освободени предварително от тези затормозяващи фактори и играехме като артисти, за които няма никакво значение дали след последното действие публиката ще ръкопляска.

Паскалев замина за Африка по право — жрец на нищото с най-дълъг стаж. Измъкна се и чак сега ние полудяхме, осъзнавайки, че равновесието е нарушено, че е разбита маската на нищото, че то започва да се превъплъщава в нас самите.

Пъстрите картички на Паскалев пристигаха редовно, много по-често, отколкото можеше да понесе нашето чувство за завист, и много по-упорито от нашето нежелание да си го признаем. Пристигаха по пощата, по командировани представители на разни търговски организации, журналисти или стюардеси, пристигаха по най-различен начин, но с една цел: да ни разгонват фамилията. Онази стара краставица Елвелиева, която имах чувството, че се е родила тук, на чертожната маса, и че е заченала двете си деца от пергела, ги редеше като мъниста в гердан, по-точно като страстен марколюбител в класьор и още по-точно — на ковьорчето зад гърба си. Редеше ги с такава грижа и едновременно с такава ненавист, с толкова злъч, че ако Паскалев отнякъде можеше да чуе тая словоцапаница, щеше да удвои усърдието си.