Една нощ, по време на медитация, ми се яви Авалокитешвара, Чуващия и Отговарящ на молитви, и ми каза: „Ти си упълномощен да напомняш на хората, че са напълно свободни“.

Джак Керуак,
„Бродягите на Дхарма“

Черна кръв

От всичко написано

най-обичам написаното

със собствената кръв.

Фридрих Ницше
„Тъй рече Заратустра“

Това се случи през късната есен на 1999-а. Аз работех в Болницата вече трета година.

Напълнявах, движенията ми ставаха небрежни и мудни, бъдещето ми просветваше пред мен – сиво и невесело. Навлизах в средната възраст; започвах да разбирам, че няма да постигна нито някакво потресаващо щастие, нито богатство, нито слава. Но също така – работейки като психиатър – нямаше и големи шансове да стана чист човек и ежедневен светец, което, между другото, най-много исках. Но и за това нямаше добри изгледи.

Просто щях да продължа да се движа през скучния живот, воден от глухо, самоуверено отчаяние – както повечето хора на тая земя, живеещи просто, защото нямат какво друго да правят. С всеки изминал ден осъзнавах все по-ясно това. И сърцето ми започваше да бие все по-глухо, все по-бавно и тежко, защото така бият сърцата без фантазия и без весела надежда.

Тогава в Болницата дойде Ив. Или беше дошла по-рано? Не помня. Тогава я забелязах. Постъпи на работа като клиничен психолог. Беше ниска, с яркооранжева коса, с оранжеви, оцветени вежди, с двайсет обеци, с трийсет пръстена, със сто гердана. С жълти очи също така. По нещо приличаше на кучка, което ще рече – красива беше. Всеки мъж знае, че кучките са съблазнителни. Не в пошлия хулигански смисъл, просто в женските кучета има нещо много женствено. И така...

Ив беше хубава. С фини и извити като малък монголски лък устни, с мускулесто и стройно тяло и жълти очи. Когато поглед­неш очите ѝ, си представяш как се обръщат и как проб­лясва бялото, когато ги галиш с цяла длан. Аз се влюбих в нея.

Бях женен тогава и живеех кротко, далеч от силни чувства и сътресения. И любовта ме разтърси. Бум.

٭ ٭ ٭

Следобед, тръгвайки си от работа, аз я дебнех, изчаквах я, правех всичко възможно, за да съвпаднат маршрутите ни за прибиране, за да бъдем по-дълго време заедно.

Един ден взех твърдо решение. Да я заговоря. Но не както досега – повърхностно и лековато, а дълбоко и сериозно. Да я изпратя до тях, до дома ѝ, до празния ѝ очакващ апартамент, за да ѝ разкажа за любовта си.

Реших да ѝ се обясня в любов.

Това ме притесняваше ужасно. Не бях момче, по-скоро бях натежал и преуморен човек в края на младостта. Старец в края на младостта си. Очаквах скоро младостта да свърши, за да стана отново млад в зрелостта. Млад зрял човек. Бях уморен. Бях тъжен и скучен лекар.

Още по-зле ми ставаше от това, че съм женен. Беше абсурдно. Как един скучноват, леко странен лекар, подстригал още преди години младежките си къдрици, стъпващ мудно по една безинтересна земя, може да се обясни в любов на една жълтокоса хипарка? Нямах представа.

В този ден аз – без да знам точно какво правя – щях да преобърна живота си. Или пък – много добре знаех? Но коя част от мен знаеше? Може би тази, която е скришният ни, вътрешен господар, който взима героичните, страшни и абсолютно неочаквани решения? Може би.

٭ ٭ ٭

На сутринта на този ден бях поръчал на един от санитарите в Мъжко остро отделение да ми донесе месо. По това време това се случваше често. Лекарите участваха в някаква стоково-обменна примитивна търговия. Поръчах си единия бут от телето, което санитарят беше заклал тия дни. Телето тежеше сто и петдесет килограма, така че бутът му тежеше около трийсет.

Санитарят Начо донесе бута в грамаден черен найлонов плик. Остави го в кабинета ми. Аз му платих. Месото ми трябваше. Вкъщи растеше моята тригодишна дъщеря, която имаше нужда от протеини. Годината беше бедна и всякаква храна беше добре дошла. Аз просто исках да изпълня дълга си на баща. Бях нещо като първобитен човек. Поръчвах убито месо, кръвожаден в бялата си престилка. Трябваше да занеса на своето малко нужните му протеини. Кърваво месо. Ама че работа.

Наистина бутът в черната торба беше кървав. Смешно беше. Представях си колко е идиотско това първобитно осигуряване на кървава плячка за дома. Но пък от друга страна осъзнавах, че точно така правят практичните хора. Практичните свине, които презирах, защото заприличвах на тях. Все повече с всеки изминат ден.

Бутът стоеше в чувала, сбутан в ъгъла на кабинета ми. Аз се готвех – тази вечер, тази привечер, в този развълнуван следобед – да се обясня в любов на Ив. Притеснявах се.

Работният ден мина бързо, аз дори не го усетих. Така става често, когато с много вълнение очакваш нещо. Засуетяваш се с дреболии в стремежа си да не мислиш за нещото, което ти предстои. И току-виж – времето отлетяло. Случвало ми се дори да закъснявам – улисан в незначителни неща – за най-важните събития в живота ми. Денят мина бързо.

Приготвих се да си тръгвам и взех чувала. Качих се в автобуса, в мърлявия служебен автобус, в който – страшно очаквах тоя момент – щях да седя до Ив. И тя влезе, аз седнах до нея, помълчах, прокашлях се, гласът ми задра в гърлото, пак започнах, тя се усмихваше, накрая заговорих, заобяснявах по-уверено, успях да ѝ обясня какво точно ѝ предлагам. Тя дори ме насърчи с няколко весели думи. И замълчахме. Бях я уговорил да отидем да пийнем по нещо, когато слезем в града.

До София гледах през прозореца. В блатото след Гниляне чапла газеше водата и подгизваше. Мълчахме.

Когато слязохме в София, аз се засуетих, изпаднах в особена нервна възбуда. Приличах на младо куче, което тича покрай високия си, хубав стопанин, който току-що се е върнал от чужбина. Вдигах чувала с трийсеткилограмовия бут, който жвакаше в отцедилата се от него кръв, подтичвах около Ив, смеех се.

Чувалът беше чудовищно тежък, но аз като че ли не го усещах. Мятах го ту на едното си рамо, ту на другото, палех цигара, разказвах истории, сочех с ръка табели и показвах посоката. Не знаехме къде да отидем, но Ив съобрази, че аз няма да изкарам дълго с тоя грамаден чувал, и ме отведе до някакво много подозрително място зад Лъвов мост.

Там седнахме и пихме час и половина. Пиехме много и бързо – явно и двамата усещахме онова страшно ускорение, което придобива животът, когато се залети към някоя неведома пропаст. Пиехме и се смеехме, но ни беше страх.

След два часа бяхме съвсем пияни. Аз на два пъти паднах от стола, облягайки се с все сила назад, заливайки се от смях, сдържан в гърдите ми в годините на моята измъчена сериозност.

Бях се пречупил. Бях се състарил и подмладил едновременно. Плачеше ми се, смешно ми беше, смеех се и плачех. Сърцето ми прескачаше от многото алкохол като на плачлив старец, но пък и като на влюбено весело момче. Разказвах незначителни истории, тананиках любимите си песни, палех цигарите на Ив, тя примижаваше с жълтите си очи, споглеждахме се случайно и многозначително.

Накрая се загледахме в очите си – един на друг: тя в моите кафяви очи, аз – в нейните кафяви очи. Но нейните бяха и жълтеникави, и зелени, и пъстри. Ясно беше, че няма смисъл да ѝ обяснявам с думи какво чувствам и какво искам да се случи отсега нататък.

Тя ме хвана за ръка и ме поведе към дома си. А аз някак съвсем механично, без да се замислям, повлякох със себе си черната торба с кървавия бут.

И пристигнахме в дома ѝ, и разхвърляхме дрехите си из целия ѝ женски, чист дом, и пихме вино от бутилките, и падахме голи по лъскавите плочки на банята, и се пързаляхме с мокрите си тела по мокрите плочки на кухнята, и лежахме тихо в мрака. Всичко кръжеше и се извиваше, а животът ни беше спрял да тече.

После отново пихме, уплашени от тая категоричност на телата си и на желанията си – все едно телата ни бяха възрастни и знаеха какво искат и какво правят, а ние бяхме деца и само смутено ги наблюдавахме. Пиехме от бутилките червено вино и се чудехме как ще обясним постъпката си утре. На себе си и на другите хора.

Аз се разгорещих. Гол, пълен с беса на нерешителния, с яростта на объркания от сложността на живота, взех, че фраснах стената с юмрук. Хареса ми. Изправих се като як, потен боксьор и заблъсках стената с юмруци. Пуфтях и изливах гнева си на стената. Биех тоя свят, който искаше от мене да умра. Да умра като скучен, сив, празен от любов и радост лекар.

– Ей, цапаш ми стената! – тревожно, обхваната от налудничава веселост ми извика Ив.

Но аз не я чувах. Не бях забелязал, че от десния ми юмрук по стената остават следи от кръв. Накрая кръвта плисна на едри капки и бялата стена стана зловеща. Все едно беше завалял тъмен, летен дъжд от кръв.

Аз спрях да блъскам. После седнах.

Ив се захвана с ръката ми. Тя изглеждаше зловещо – изкривена и синкава, с ярки червени петна от влажна кръв. Около половин час Ив увива счупената ми и раздробена ръка с разни бинтове и марли.

– Много си зле! – измърморваше от време на време Ив.

– Ха! – отговарях аз и се заглеждах доволен в пода. Бях дяволит бандит със счупена ръка, готов да извърти на света страхотен номер. А сега гледа пода и се чуди точно какъв. Пуфтях, смеех се и пиех, вдигайки шишето с вино със свободната си лява ръка. Накрая кръвта спря, ние пак се затъркаляхме по пода, а капките кръв се размазваха по телата ни.

На сутринта бях напълно разбит. С Ив се споглеждахме като хора, които са били цивилизовани до съвсем скоро, но някак в един миг са се изпуснали и са изяли жив човек. Трябваше да се върна при семейството си. Ръката ми беше подута като балон, пълен с черна кръв. До вратата стоеше грамадния чувал с кървавия бут. Ако бях патетичен глупак, щях да кажа, че това беше нещо като трупа на моя досегашен живот. И да – аз бях патетичен глупак. От днес нататък няма да съм равномерният и сив лекар. От днес нататък ще живея като бесен и прокажен, виновен и разтреперан ангел. Като отчаян и може би щастлив човек. А сега – казах си – ще взема това месо, защото трябва да го занеса на малката си дъщеря. Тя има нужда от протеини.

Взех черния чувал, от който през образувалите се малки цепнатини се процеждаше тъмна кръв. Взех го с лявата ръка. От дясната ми ръка също се процеждаше тъмна кръв. Капките от ръката и от чувала падаха по пода и някои от тях се смесваха.

Целунах Ив, излязох от сутрешния ѝ дом и се запътих към дома си, изпълнен със странни, смесени чувства.