Той трябваше да умре и съдбата му щяха
да последват десетки други. Единственият
проблем бе: не кога, къде, а как, защото
убийствата трябваше да изглеждат като
разчистване на сметки между конкуренти.

1.

Всяко кръстовище крие изненади. Особено ако платното е с по две ленти в едната посока. Вляво от него бе спряло черно BMW 525. През отворените прозорци ехтеше музика с характерното бумтене на тонколоните. Преди светофарът да светне зелено, Той извърна глава и погледна пътуващите в лимузината. Откъм близката страна седеше набит дребосък и блъскаше с длани, в такт с парчето, по арматурното табло. Но вниманието му привлече човекът зад волана, който бе следствен и трябваше да бъде съден за двойно убийство. Шофьорът бе сложил небрежно ръка върху скоростния лост, а в другата държеше снопче банкноти и си вееше с тях. Всичките бяха в зелено, все стотачки. Кракът му нервно форсираше педала на газта.

Не беше се припознал. Това направо го влуди. Ето че съдбата се оказа благосклонна към неговото желание. Дали не халюцинираше?

Стисна с две ръце ушите си. Не искаше ритмите да нахлуят в мислите му, да объркат и превъртят съзнанието му. Не можеше да повярва, че встрани от себе си, в съседната кола, вижда убиеца на своята жена и на детето си. Знаеше, че по време на предварителното следствие бившият борец се бе държал арогантно, агресивно и недвусмислено бе показал, че има покровители, които няма да позволят да бъде съден. Явно основанията му за това не бяха илюзорни. Фиктивна гаранция... и се бе озовал на свобода, въпреки че силно дрогиран лиши от живот двама души.

Ушите му изведнъж писнаха, сякаш някой бе взривил бомба в затворено помещение. Като че бяха подменили кръвта му със солна киселина. Всичко отвътре го разяждаше. Той се разпадаше. Още миг – и сам щеше да се взриви. Очите му се разшириха. Пръстите се впиха във волана, щяха да го изкривят. За миг се почувства напълно парализиран, дори не усети как светофарът превключи. Шофьорът на „бавареца“ натисна докрай педала на газта. Ауспухът избълва сивкав дим. Гърбовете на мутрите залепнаха за седалките, после се извиха като дъга. Мощната кола поднесе и потегли с бясна скорост, като остави след себе си две черни следи върху асфалта. Ефирното облаче, като прозрачно було, закри огнения диск на залязващото слънце. Колоната зад него започна усилено да клаксонира. Накрая и пежото потегли, гмурна се в металния поток, устремено към отдалечаващите се червени светлинки на мощната машина, между които на лепенка пишеше: „Имам разрешително да мачкам!“ И двамата караха като шофьори на линейки, повикани по спешност. Липсваха им само пилотните лампи.

Той обичаше своето „Пежо-405“: размерите, мощта, миризмата му, но в този момент усещаше двигателя като изстискана тубичка от паста за зъби. Дали пък точно сега нямаше да му изневери и да го накара да съжалява, че не е купил нещо по-лакомо и бързо?!

Беемвето преминаваше от едно платно в друго, изпреварваше отляво и отдясно изпречилите се коли, а на правите отсечки сякаш не докосваше асфалта. Собственикът му шофираше като човек, който вярва, че е неуязвим. Пежото го следваше толкова бързо, колкото му позволяваха възможностите и трафикът. Но как да сравниш 101 със 192 коня? Добре че Той бе достатъчно опитен като шофьор, за да се възползва от всяка пролука в движението и да навакса пропуснатото. Всичко вършеше някак подсъзнателно, машинално, но със стръв. Купето се тресеше. Не бе сигурен дали треперенето бе резултат от напрежението в двигателя или от обтегнатите му нерви. Ръцете му се потяха. Бе изопнал врат, опитвайки се да си пробие път в усиления трафик. Важното бе да не изпуска от поглед черната кола, да я следва на всяка цена.

Той мразеше този човек, макар омраза да бе твърде мека дума. Пред погледа му преминаха картини от съвместния им живот с Поли: мечтите, надеждите и техния крах. Сълзите му рукнаха, набраздиха лицето му и от брадичката се стекоха към гърдите. Не можеше да си представи света без Поли и Дани. Гневът изригна у него, превърна се в ярост. Яростта се трансформира в някаква форма на безумие, равносилно на самоубийство. Опитът го бе научил на две неща. Първо, че собственото му минало имаше навика неочаквано да изплува от дълбините на съзнанието и болезнените спомени го правеха напълно неконтролируем. Освен това в такива моменти ставаше толкова отмъстителен и жесток, че често се плашеше от себе си. Останал сам на този свят, Той бе склонен на всичко, само и само да отмъсти за несправедливостта. Ето че законовите недомислици му бяха предоставили тази възможност.

„Баварецът“ зави и спря пред паркинга на едно заведение в Бояна. Отпред имаше автоматична бариера. Явно достъпът бе разрешен само с пропуски за випперсони. Докато боравеше с кодовата карта, шофьорът на луксозното возило, усилено джвакаше дъвка. Дали щеше да почерпи и него в знак на помирение? Най-вероятно не, затова пък Той щеше да бъде прекалено щедър, нямаше да пести боеприпасите.

С един скок се озова между колата и автомата. От изненадата, а може би и от удара в тялото му, магнитната карта се устреми към земята. Шофьорът изпсува изумен. Навярно помисли, че е от охраната на паркинга, може би искаше да го предупреди за някаква забрана. Непознатият така бързо извади своя пистолет, сякаш правеше някакъв фокус, и го опря в слепоочието му. Всъщност това бе трениран с години похват, който неведнъж бе спасявал живота му. Не се наложи да зарежда. Въпреки забраните винаги носеше оръжието с патрон в цевта. Само спусна предпазителя и бе готов за стрелба.