ЧАСТ ПЪРВА

БРАТЯТА БЕЛЕВИ

Глава първа

НАЧАЛО КАТО ПРИКАЗКА

Имало едно време... Или живели едно време... така започват всички приказки. И нашата приказка. Живели едно време щастливо семейство и четирите им деца - все синове, все левенти. Но майката се разболяла и починала, малко след нея и бащата. Оставил обаче на синовете си огромно богатство и една заръка. Тъгували те, колкото тъгували и накрая стигнали до богатството и заръката на баща си. И в живота всичко започва от раждането или смъртта.

И така...

След смъртта на родителите им, отишли си един след друг за някаква си седмица, те се огледаха четиримата, здрави, млади, красиви, братя по кръв, братя по обич, и се зарекоха никога да не се отделят един от друг, да работят заедно, да се подкрепят, да се защитават, да продължат делото на баща си, майка им бе предана изцяло на него и на тях, тя не разбираше от сметки, а от любов, докато баща им... въртеше търговията с жито, провеждаше с опит всички сделки, винаги печелеше, печелеше до края си, не отстъпи нито грам на конкуренцията и си отиде като войник на поста си, а те се чувстваха задължени да го продължат.

И щяха да го продължат.

Почти се заклеха във вярност един към друг. В памет и на двамата.

Седяха край масата в дома на родителите си пред чашите с червено вино, все още тъжни от загубата им, но решителни и мълчаливи. Тримата ги чакаха съпругите и децата, четвъртият още ергенуваше.

- Докога? - вдигна към него очи най-големият. - Скоро ще навършиш трийсет.

- Какво докога? - сепна се най-младият.

- Време ти е... да имаш дом, жена, деца. Не ти ли липсват?

Малкият само неопределено повдигна рамене. Един от другите двама сложи тежка ръка върху рамото на най-големия.

 - Бело, не му се бъркай. На всеки различно му идва времето. Сега друго е най-важно. Да продължим напред. Да удвоим, утроим, учетворим оставеното от баща ни. Да докажем на всички, че братята Белеви могат и ще бъдат достойни синове, безпощадни конкуренти, които няма да отстъпят нито педя от пазара, а ще го разширят. И затова няма да делим нищо от наследството, ако сте съгласни?

- Щях да предложа същото - най-сетне се усмихна Бело и изгледа поред и тримата, те кимнаха. - Така ще сме най-силни. Само Тинко ме притеснява. Според мен има тайна страст, за която не споделя. Не са жените, друго е. Нека да ни каже...

- Нямам какво да ви казвам - смути се най-малкият и целият пламна в червено. - Каквото било, било. Съгласен съм с вас, няма да делим, а ще работим като змейове. И ще бъдем единни. Обещавам ви...

Бело задържа дълго погледа си върху него, преди да продължи:

- Вярвам ти, макар че... дано да устоиш! Ще устоиш ли?

Той само кимна.

- Да или не? Да чуем...

- Да.

- И си сигурен. В паметта на баща ни... отговори!

- Да.

- Закълни се! В паметта на баща ни.

Другите двама се размърдаха неспокойно. Брат им прекаляваше. Опитаха се да го спрат.

- Бело...

- За всички ни е важно. Нека чуем.

По челото на Тинко се появиха капки пот, те припълзяха по страните му. Той ги избърса с длан. И тя беше мокра.

- Заклевам се. В паметта на баща ни... - но гласът му накрая леко потрепна.

Никой не забеляза, освен най-големият.

- Сигурен ли си?

- Заклех се! - сложи той ръка на сърцето си, а никой от тях не би се усъмнил в обичта му към баща им. Беше неговата слабост, най-малкият, а и той като че ли му отвръщаше със същата обич. Все до него, все с него... До самата му смърт.

- Добре - въздъхна тежко Бело и допи чашата си с вино. - Като че ли е време да отворим вече касата. Колко време мина? Край на сълзите! И да видим с какво разполагаме. Готови ли сте?

Те само кимнаха, а Тинко разтревожено запита:

- А шифърът? Знае ли някой шифъра?

- Аз - отговори Бело. - И го знам отдавна, но никога не съм надничал в нея. Баща ни ми го повери, а още беше добре. Знаеше, че няма да злоупотребя.

- Той на теб ти имаше най-голямо доверие... - тихо подхвърли Тинко, но го чуха и тримата.

- Защото е първороден... - каза вторият брат.

- Не само затова - обади се третият.

Бело набра шифъра и вратата на касата се отвори с проскърцване. Зад рамото му надничаше Тинко. Другите двама, които тихо разговаряха до прозореца, се сепнаха от възгласа на малкия, рязко се завъртяха към тях и приближиха, загледани в зейналата вътрешност като утроба.

- Какво има? - запита Драго, вторият по ред.

Касата се състоеше от две прегради, в горната бяха подредени папките, над тях белееше плик, а в долната се мъдреше едно доста голямо ковчеже.

- Да отворим най-напред ковчежето - предложи Тинко.

- Не, писмото - твърдо каза Бело.

- Предлагам - обади се и Драго, - първо папките, а последно писмото, в което навярно е волята на баща ни, но преди това ще знаем с какво разполагаме и какво можем да изпълним от нея.

Третият брат го подкрепи, така че Тинко и Бело само повдигнаха примирително рамене.

Разгърнаха папките, за да открият нотариалните актове на земите, които притежаваха, и преглътнаха смутено, после... имената и адресите на търговците, с които баща им бе търгувал, местните и чуждоземните, още повече се смутиха, но истинското им изумление настъпи, когато вдигнаха капака на ковчежето. Златото ги ослепи. В кюлчета и наполеони. Банкнотите в пачки, стегнати в ластици, бяха поставени отстрани.

- Не предполагах, че сме били толкова богати! - се извиси гласът на Тинко във фалцет.

- И аз не предполагах - изсумтя Драго.

- А те живееха толкова скромно. Не си позволяваха никакви излишества, никакъв разкош! - усмихна се Стоян, третият.

- Дали са ни пример как трябва да живеем и ние. От тук нататък... - някак умислен и тъжен констатира Бело. - Но нека да прочетем и писмото.

Той го задържа дълго в ръцете си, преди с развълнуван глас да прочете "Към синовете ми". Вдигна поглед към братята си, в очите му имаше сълзи, а пръстите му бяха започнали да треперят. С мъка разкъса плика. Преглътна няколко пъти и гласът му, приглушен от болка, изхлипа:

- Когато четете това писмо, мен няма да ме има. - Бело спря, преглътна мъчително, избърса с длан насълзените си очи и набра смелост да продължи: - Но вие ще заемете моето място достойно. Вярвам и в четирима ви. И четирима ви обучих еднакво добре и бяхте еднакво добри. Ако се разделите, ще се превърнете в конкуренти един на друг и това ще ви унищожи, преди да ви унищожат другите. Останете заедно, не разпарчетосвайте земята и не делете парите, които ви оставям. С тях можете да закупите още земя и да постигнете повече, отколкото постигнах аз сам. Заселете къщата ни отново с живот, нека в нея Тинко доведе невеста и я напълни с деца, постройте в огромния двор до хамбарите мелница, да се изпълни и той с мливари и смях, засадете земята с жито и овес, за да има хляб за хората и животните, и купувайте още земя. Тя е която храни, не златото. Помагайте и на тези, които нямат. И запомнете две неща, ако сте заедно, никой не може да се пребори с вас. И още - бизнес, който прави само пари и нищо друго освен пари, не е добър бизнес. - Бело преглътна, преди да продължи с въздишка: - Вярвам във вас, синове мои. Вие сте най-голямото ми богатство, парите се печелят и се губят. Подкрепяйте се и си вярвайте, както аз вярвам във вас. Няма да ви изоставя, дори от оня свят ще ви помагам. Е, никога не съм ви казвал, че ви обичам, обичам ви и с болка ви напускам. Баща ви.