Инкасатора, яко копеле на служба в енергото, е постоянният съдия на нашето състезание по чикии. Всеки четвъртък в гората под Семинарията двадесет пубера вадят пистолетите. Двадесет пишки в дясната ръка. Старт!

Боби винаги ни разкатава майките, винаги празни дулото пръв, още на втората минута след старта. Аз го докарвам кога пети, кога осми, в зависимост дали предния ден в къщи сме яли кебапчета от "Под липите" или постен боб с джоджен. Само веднъж, в началото на лятото, спечелих първото място. Бях изкльопал един буркан сладко от смокини, краднат от неприкосновените запаси на мащехата ми. Ударих в земята всички копелета, тия деветнайсет момчурляка с насочени към боровете револвери. Победоносните ми викове изплашиха гаргите, славеите и кварталния дори. В ония времена за всяка махала си имаше отговорник от МВР. Офицер. С чанта. С приемна. Със зорки очи и силен слух.

Та влиза в гората кварталния и ни намира директно. Откъде знаеше къде ни е леговището, така и не разбрахме.

Вика:

- Кво крещите бе? Кво праите тука?

Слава на бога - оръжията са в кобурите, притъмнява, от Летния театър долита песента на Димитър Йосифов "Двадесет и четири хиляди целувки". Кварталния оглежда съмнителната обстановка. Останало без доказателства, подозрението се измита от лицето му. Върти се и хъмка.

- Комсомолците ходят на бригади - казва на топлия въздух. - Вие тука с кво се занимавате?

Инкасатора, блед като трамваен билет:

- Това тука, другарю квартален, е школа за предказармена подготовка. Учим се да бием врага.

Хъмкайки, милицифайката си отнесе пагоните към приемната, към улица "Вишнева", в клуба на Отечествения фронт. Веднъж месечно сътруднички на ОФ идваха вкъщи да събират членския внос. Бяха толкова скапани, космати и трътлести, че два дни подир появата им нямах сили да участвам в състезанието.

За да има ясни правила за всички, Инкасатора повели да работим само с дясната ръка и да тръгваме от изходно положение, тоест от онова състояние, при което пистолетите още нямат дула, приличат на панделките на хубавицата Калина, тази повелителка на сънищата ни и най-вече на щръкналите до болка разбуждания. Инкасатора даваше около три минути за пристъпване към старта. Време, достатъчно дулата да придобият състезателна форма.

Тогава, в четвъртък привечер, когато гората ухае на дива папрат, хората по алеята долавят миризма на мандра - нашето младо мляко, което под диригентството на Инкасатора плъзва по тревички и папрати като бели гъсеници: живата, още топла връв, която късаме от детството си. Така възприемахме чикиите: като начин на възмъжаване. Да си праснеш една ръкохватка, казваше Инкасатора, значи с две крачки да се доближиш до циците на Калина. 

Ние сме седми клас, а Калина - единайсти, тя е птичката на махала Лозенец, а Лозенец е районът около Радиото, Семинарията, Погребите - мащабният терен на нашето съзряване. Калина има навита на масури коса, която подскача по циците й като шейна-кормилачка. Бяла кожа без нито една бенка. Лице с няколко постоянно сменящи се изражения, готово да възкликне на хитра шега, на мъжки поглед, на гладна тъга. Беше бедна като нас, та хранеше лицето си с всички залци на полутоновете. Познаващите скромността на битието имат повече рецептори за изненади, защото тръгват от старта.

За да ни насърчава, Инкасатора си измисля, че точно в четвъртък подир залез слънце абитуриентката Калина води съученичките си към стадиона за възмъжаване, ето, нали ги чувате как пристъпват, как налазват от алеята към нашите борове, как приклякват, нали виждате черните им престилки, ей там, вика Инкасатора, тихо да не ги притесним, правете се, че не ги забелязвате, че не виждате как просветват и белите им гащички.

Това така въодушевява спортистите, че винаги, когато имаме публика от каки, провеждаме и втори тур. Той е толкова по-дълъг, колкото изумлението на публиката го предполага - по време на втория тур ние на практика не се състезаваме, ние правим модно дефиле. Всеки си представя оръжието като на конкурс. Всеки се ежи с конструкцията си, със системата за смазване и стрелба. На другия ден в училище само по погледите на абитуриентките разбираме, че Боби не е единственият победител. В погледа на Калина виждам понякога такава висока класация, че не мога да заспя. Мога да заспя само ако извадя модния атрибут и го уморя от дефилета.