Йомер Сейфетин е еедин от най-известните турски писатели на своето време и е сред родоначалниците на турската реалистична новела. Темите на произведенията му, написани нерядко в сатирико-хумористичен стил, са битовите проблеми на различните класи на съвременното турско общество, на първо място турската буржоазия, след Младотурската революция от 1908 г. Отличителната черта на творчеството на Йомер Сейфетин е значителното опростяване на езика на произведенията му и почти пълен отказ от употребата на арабски и персийски думи и изрази. Оставя 10 тома произведения, които са преведени на много езици. Тъй като има силно развито чувство за хумор, произведенията му продължават да се радват на любовта на читателите. Любимец на турския народ от всички поколения, и днес творчеството на Йомер Сейфетин се преиздава в хилядни тиражи.

Няколко думи за книгата от писателката Диана Маркова:

Героите в тази книга не са нито до един интелектуалци, нито божества. Те обаче се смеят, тъгуват и обичат, мислят и живеят като никой друг; досущ като надарени с най-големите дарове, които човек може да получи.

Особено внимание в първите раздели с разкази е обърнато на богаташите – и с техните смехове и тъги върви като керван, превозващ мед и мляко в малки гърнета, повествованието; обаче тук иронията и сарказмът си играят игра на близост: смешно-трагичен е животът на заможните граждани и докато им се надсмиваме заедно със Сейфетин, всъщност се смеем на собствената си обреченост. Нима има нещо по-естествено, разбира се, не без упрек го казвам, от това слугите да мамят господарката си; от това потракването на токчетата ѝ да са единственото мерило за честна и вярна служба – когато ги чуваш по стълбите, не си присвояваш от гозбата; когато този звук отсъства, леле-мале, какви пирове падат. Та кое е по-вярно, а и условно казано, приемливо: това, че ако си роб, си безгласен, или това, че ако си господар, си безсмъртен?

Има и нещо друго в този сборник. Някои от разказите са изпълнени с патриотизъм. Такова е времето, в което са писани – време на война, робство и страховити интриги. Тук има славни герои и най-добър сред всички е победителят, който служи на Аллах. Но аз вече знам, че истината е от тази страна слънчева, а от другата – лунна, а после нещата се променят, така че е напълно безпредметно да се сочим с пръст.

Спомням си за съседката ни в селото, където прекарвахме летните си ваканции. У тях всеки път беше чисто и миришеше на хубаво, на тежки парфюми с много гюл. Тя винаги беше Пембябла, а не кака Роза (или нещо друго на български). Вечно разпръснатите из стаята парчета плат и ножици обясняваха защо приятелките ѝ от селото носеха най-красивите дрехи. А сармите с месо засищаха огладнелите ни от тичане и скачане стомаси. Неслучайно Йомер Сейфетин пише и за приятелството; един от любимите ми негови разкази проследява историята на две момчета, които стават кръвни братя, за да научат в крайна сметка своите уроци – за лоялността и саможертвата, за дълбокия смисъл на героичната смърт. Но какво е приятелството, ако не дори само непринуден разговор – като този от две-три разменени думи сред конците и кредата, вкусна овнешка сарма и помощ в подходящия момент.

В големия град обаче е друго. Там също не е толкова трудно да намериш приятели, но не е като на село – особено ако това село се намира в друга държава. Помня когато родителите на Пембябла посрещаха гости – роднини от Турция. В новите им коли, на задното стъкло, имаше истински кожени топки за футбол. И всички се усмихваха. Стамбул, Стамбул, шепнеше тихо старата жена, баба на Пембе. И прибираше Чана и другите кучета – да не ни плашат, докато играем на пътя пред къщи.

Както казваше чичото от етажа в градското ни жилище, съседът е най-близкият човек, по-близък е от роднина.

Разказите на Сейфетин заслужават да стоят на всеки чин, във всяка библиотека и всеки дом, където някога е имало отношение към ближния и приятелството. Тя наистина е диамант – в короната на турското самосъзнание и култура. Езикът, с който си служи писателят, е плавен и мек – също като спокойна река, но е и богат. А поуките се срещат на всяка страница – това ме кара да мисля, че детството не свършва с тази книга; с нея просто започва мъдростта, така необходима на големия човек.

Истински се забавлявах с историите за Ефруз бей. Това може би наистина е фантастичен роман, но живината и висотата на хумора в него са възхитителни. А есетата за литературата и мястото ѝ сред народа впечатляват с изтънчената ерудираност на писателя и неговия принос като такъв.

Преводачите – Алина Караханова, Емилия Караханова, Мехмед Карахюсеинов-Мето, Сабрия Тете – са свършили отлична работа, превеждайки и обяснявайки достатъчно подробно значението на непреводимите турски думи, които обикновено имат персийски или арабски произход.

А кой е Йомер Сейфетин? Казват, че е родоначалник на турската реалистична новела. И герой от Балканската война. За мен той е сладкодумникът, подарил на своите сънародници нещо много повече от една документална история.

Издава „Аспириус“ от 2015 г.