Пролог

         И аз не знам как да започна тази история. Може би трябва да разкажа за срещата си в Кричим. Или кой съм аз? А може би за войната, защото всичко тръгва от нея?

         Ех… Хайде първо за онова тайнствено рандеву. Пък, ако е интересно, ще се представя – за да се разбере що за птица е капитанът от запаса Боян Беронов и що чини той в Америка.

         И така, да се върнем към онзи ноемврийски ден на 1926 година. Орачите оряха последната нива на Усойката, когато на кон доприпка един от слугите в царския дворец в Кричим. Беше младо момче от съседното село, знаех го по физиономия и че е от фамилията на Чучулиговите. Напет такъв, с широки рамене и висок.

         - Господин Беронов – рече, след като слезе от коня и поздрави, - управителят нареди да ви предам, че генерал Вълков Ви кани на среща.

         Свалих каскета си. Генерал Вълков?... И в двореца?

         - Кой генерал? – попитах по-скоро да печеля време.

         - Министърът на войната.

         Мда… Огледах полето – голо, ноемврийско. Изорано. Четирите волски впряга до час-два щяха да свършат последното парче от нивата. Отидох до проскубаната от козите трънка на синора, за която бях вързал моя жребец Дорчо. Оправих юздата и се качих на седлото. Момъкът видя, че се насочвам към село и объркан извика:

         - Господин Беронов?

         - Нали не мислиш, че ще се явя пред господин министъра така? – и посочих дрехите си. – След час съм в двореца!

         В чифлика ме чакаше изненада – съдия-изпълнителят Кривошиев уж преди седмица бе свършил работата си, а сега отново клечеше в двора и наново ровеше в документите. И най-вече напираше пак да брои животните и да тегли житото и фуража. Мама вървеше като сянка подире му, а ратаите дремеха край обора и хамбарите и се чудеха какво да правят.

         Хвърлих поводите на коня в ръцете на един от тях, наредих на друг да запрегне файтона и с бързи крачки се качих на втория етаж. Кривошиев ме проследи с неприязън. Така обича да му седят диван чапраз и да го гледат в устата…

         Облякох черния костюм, бялата риза, сложих вратовръзка на райета. Накрая пардесюто. Докато се сресвах пред огледалото, забелязах, че пръстите ми потреперват. Хвърлих гребена, протегнах ръце напред. Държах ги така, докато се успокоих.

         Слязох с равна крачка. Приближих към мама и казах:

         - Викат ме в двореца.

         Кривошиев трепна. Старата кимна. И толкоз.

         Да кажа, че главата ми не е вряла от въпроси, ще излъжа. Какво не ми мина през ума. Но и ей толкова не познах!

         И тъй – голяма затоплена стая встрани от трапезарията. Два дивана един срещу друг, между тях ниска масичка, отрупана с ябълки, курабии, бяло сладко, мед. Пред министъра димеше и чаша кафе.

         - Донеси още едно – рече той на прислужника, който ме въведе, с глас, свикнал да разпорежда.

         После с жест ме покани да седна срещу него. Отляво бе прозорецът, а отдясно голям шкаф със сервизи и книги. До него, в далечния ъгъл, бе разпънат параван.

         Е, трябва да кажа нещо за генерала. Може би първото, което ми идва на ум за него, е – комарджия. Второ – женкар. Трето… Трябва ли трето? Може би това, че никога нямаше да стане генерал, ако не беше превратът.

         Няколко банални въпроса. И толкова банални отговори от моя страна. Изчаквах – нали той ме извика? Значи той трябва да изплюе камъчето. Пък и не върви капитан да задава въпроси на генерал, нали?

         - Беронов – изкашля се Вълков най-после протоколно, – нужен ни е човек с английски.

         Наострих уши.

         - И този човек да е офицер.

         - Сигурно има стотици такива.

         - Да е патриот и с боен опит.

         - Има стотици – повторих аз упорито.

         Очите му ме гледаха безизразно и лениво. Празни очи. Истински картоиграч.

         - Изборът падна на теб.

         - Защо?

         Мустакът му се размърда наляво и надясно.

         - По-лесно е да се обясни срещу какво.

         Помислих. Никаква идея не се вясна из мозъчните ми гънки. Ето защо послушно запитах:

         - Срещу какво?

         - Научих, че имаш финансови затруднения. Те пък довели до проблеми с данъчните.

         Само дето не зяпнах. Кривошиев!... Ами да – трепна кучият му син като чу, че ме викат в двореца!... Почервенях. Лицето на Вълков се разтегна в блага усмивка.

         - Мисля, че една сума от сто хиляди лева ще те стабилизира. – Замисли се. Поглади театрално брадичката си. – Думата ми тежи пред финансовия министър и мисля, че данъчните ще те оставят на мира.

         Сигурно щях да избухна. Но изведнъж с някое от вътрешните си сетива усетих, че зад паравана има някой. Загледах се в него, наострил уши. Вълков хвана погледа ми и каза бързо:

         - Не си попитал още каква е задачата.

         Зад паравана наистина се криеше човек!

         - Добре. Питам: каква е задачата?

         - Функционер на комунистическата партия изнудва държавното ръководство за десет хиляди английски лири. Искам да му ги занесеш.

         Май ченето ми висна. Успях да кажа:

         - Звучи прекалено елементарно.

         - Да речем, че задачата включва и отстраняването му.

         Абе, този какво ме баламосва?... Вече бях сигурен, че ми залагат някакъв капан.

         - Искате да го убия?

         Вълков подскочи на мястото си нервно. Но кимна утвърдително:

         - Би могло и така да се каже.

         - И опряхте до мен?... Че в Трета секция на Министерството на войната има толкова квалифицирани хора!

         Генералът изсумтя. Отпи от кафето си. Предъвка затруднен мустака си и въздъхна:

         - Той е в Лондон.

         Станах. Успях да се овладея и само казах:

         - Тази работа не е за мене!

          И тръгнах към вратата. В този момент иззад паравана излезе човек. Аз се сепнах и спрях. В първия момент не повярвах на очите си. Царят?... Той разпери ръце и каза припряно:

         - Беронов, останете още малко.

         Аз затворих зяпналата си уста и като смъмрен ученик се върнах на мястото си. Борис седна до Вълков, събра ръце в скута си. Помълча, загледан в прозореца, и рече:

         - Всъщност услугата е лично към мен и бе редно да я поискам аз. Този човек е един от непосредствените организатори на атентата в катедралата „Света Неделя”. Лично той е закупил и вкарал в България взрива. Искам да стигнеш до него, Беронов.

         Нервно отпих от кафето. Кожата изведнъж ми отесня.

         - Нещо не мога да разбера… Този си стои в Лондон и иска десет хиляди лири. Това са шест милиона и седемстотин хиляди лева. Защо?

         Царят погледна Вълков. Той вдигна загрижен вежди и с явно неудоволствие обясни:

• В комуниста има вещ на Негово величество.

         Бреее!

• Диктофон. Знаеш какво е това, нали?

         Знаех.

Борис кимна и допълни:

- На който има записани лични… хм… неща.

         Хванах лицето си с две ръце. После ги сложих на коленете си. Мярнах ги – потреперваха.

- Значи този човек, който отиде в Лондон… Той не само трябва да отстрани функционера на комунистическата партия, но и да вземе диктофона. Така ли?

Първо кимна единият – царят. После послушно и другият.

- Кое е по-важно?

- И двете – каза царят.

Ами да – онзи сигурно е прослушал записаното.

- И все пак… – задъвках аз устни. – И все пак защо избрахте мен?

Двамата се спогледаха. Вълков разпери ръце:

- Кой е казал, че сме те избрали ние?... Той иска да отидеш ти.

- Кой, бе? – изтървах нервите си аз.

Вълков отговори веднага:

- Функционерът.

- Моля?

- Комунистът. През войната е служил в твоята рота…