Не подлежи на осиновяване
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 356
Роман за домовете за изоставени деца, написан от първо лице
Има една особена категория хора, дамгосани от обществото. От същото това общество, което ги е създало.
Има един закон, който се грижи това заклеймяване по възможност да е за цял живот. Има особени „порядки и ред“, налагани в много домове за сираци. Този роман е моята лична борба срещу един остарял закон, пълен с желани „грешки“.
„Грешки – облагодетелстващи конкретни институции и властимащи. Романът е и моята последна надежда да открия корените си.
Надежда – той да попадне в ръцете на онази единствена жена, която ще съумее правилно да разчете заложената като „трохи“ информация в съдържанието на книгата. Информация, която страница по страница ще я отведе до мен – стига обаче тази жена да е все още жива и да иска да се запознае с една нейна вече 40-годишна „грешка“.
Виж повече...
Не подлежи на осиновяване
Александра Шехтова
Съдбата не търси нашето съгласие...
(Из facebook пространството)
1.
Наши дни
Брюксел
Дара вдигна поглед към часовника на стената. Показваше 20:14 ч. Загледа се недоверчиво в него и установи, че не чува звука на тиктакането му. Извърна очи към екрана на лаптопа, за да разбере колко е часът. Мониторът сочеше 23:20 ч. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и се поразрови за батерии. По принцип гледаше винаги да има резерви. Нямаше.
„Ох, ще трябва да се купуват нови“ – помисли си и въздъхна. Стана и отиде да откачи стенния часовник. Прибра го в шкафа до бюрото. После тежко се отпусна на стола. Свали очилата и ги остави върху разхвърляните пред нея листа. Разтърка очи. Усети парене, щипане. Установи, че беше направила само една пауза – някъде около 19:00 ч., колкото да светне лампaтa на бюрото и тези в офиса. Тогава бе пуснала наполовина и външните щори на прозорците, бе пийнала вода и бе продължила проучването си.
Дара издърпа средното шкафче на бюрото и извади огледалце. Погледна се и видя, че очите ѝ са зачервени. Под тях се бяха образували възглавнички. Лицето ѝ имаше уморен вид – като на човек, на когото все не му достигат часовете за сън. Поопипа подпухналото и се запита защо ги наричат така – „възглавнички“. Дали защото очите копнееха да се отпуснат върху тази мекота – резултат от умората, или просто защото по този начин можеха да стреснат притежателя им, или по-точно да го принудят да се отдаде на пренебрегнатото удоволствие, наречено сън. Не можеше да си позволи този лукс. Беше се захванала с едно изследване, за което все не отделяше достатъчно време. Макар и да бе набелязала важни акценти и да имаше ориентири, все още не бе стигнала доникъде. А като се сетеше само колко трудно се добра до предоставените ѝ материали... Затова днес освободи по-рано Вероника, именно с намерението да поработи извънредно докъм 20:00 ч. Някак си обаче се беше унесла в работа и чак сега осъзна колко много бе напреднало времето. Върна огледалцето в чекмеджето. Изключи лаптопа. Отиде до прозореца и пусна щорите до долу. Събра и подреди разхвърляните листа в папките, които лежаха разгърнати пред нея. Върху всяка една от тях беше изписано името на община „Андерлехт“ – гр. Брюксел, и имаха съответната емблема. Подреди листата по съответните папки. Затвори ги и ги постави в най-долното отделение на бюрото. Заключи шкафчето и пъхна ключовете в джоба на дънките си.
Понякога Вероника – преводачка и безценна помощничка в офиса ѝ, идваше по-рано от нея на работа. По тази причина заключваше бюрото си. Не че криеше нещо от нея... Ник, както я наричаше Дара, знаеше всичко за работата ѝ, проектите, програмата ѝ. Беше наясно с всичко за личния ѝ живот. Тя беше едновременно приятел, помощник, партньор, най-довереният ѝ човек. Но истината бе, че не обичаше някой да наднича в недовършените ѝ дела, в черновите ѝ. Предпочиташе да показва черно на бяло само завършените случаи, по които работеше. Иначе, за обсъждане на идеи с нея нямаше никакъв проблем – Дара го правеше с голямо удоволствие. И то на дълго и на широко.
Всъщност тази нейна странност не притесняваше по никакъв начин Вероника. На практика тя не разбираше от материята, с която се наложи да борави, след като прие предложението. Въпреки липсата на тези познания Дара виждаше, че работата като преводач много се нравеше на доверената ѝ, макар и доста по-възрастна приятелка. Всеки бе ангажиран със своята част и никой не се бъркаше в делата на другия. На Ник ѝ се плащаше, за да прави преводи – устни или писмени, в зависимост от случая и Дара бе наясно, че съдружничката ѝ се отнася най-сериозно към това си задължение. От момента, когато стартираха тази авантюра, те се бяха сработили до съвършенство.
Навлече бързо якето си. Заключи и бързо излезе.
Сградата, където се помещаваше така наречения от нея „работен кабинет“, беше стара, но чудесно поддържана. Представляваше типична триетажна брюкселска къща. Отвътре имаше буржоазно излъчване. Човек само да погледнеше орнаментите по стените на антрето и коридора, стълбището, високите тавани и все още оцелелия пищен полилей веднага можеше да си представи аристократизма на притежателя на къщата – или по-точно аристократизма на предците му. Дара обаче го наричаше просто – снобизъм. Тя нае този апартамент не поради пищността, която предлагаше интериора, а поради три прости причини. Първо, че беше малък на размер – 35 кв. м., но пък имаше всичко, от което тя се нуждаеше – антре със закачалки, обособена тоалетна, малък кухненски бокс, дори малка баня. Този апартамент беше с най-малката квадратура от всички в тая сграда.
Второто, което ѝ хареса – беше на нивото на улицата. За нея това бе най-важното условие, тъй като държеше достъпът до офиса ѝ да бъде лесен за клиентите, т.е. да не им се налага да ползват стълби или асансьор. Работеше с всякакъв тип хора, от всякаква възраст, в това число и с хора от различни категории на инвалидност.
И трето, защото наемът беше разумен, поносим. Можеше да си го позволи.
Офисът се намираше на rez de chaussée. Всичките апартаменти бяха дадени под наем, само този, които ползваше тя, бе превърнат в офис. На най-горния етаж се беше настанило едно мароканско семейство с четирите си деца. Ползваше и подпокривното пространство, което беше усвоено и преобразено в детски стаи. Под тях живееха поляци, мъж и жена. А в sous-sol на къщата, се беше настанил румънец. Живееше сам.
Разбира се, както повечето жители на Андерлехт и тези наематели бяха с белгийска националност. Е, Дара правеше изключение. Тя така и не пожела да кандидатства за белгийска карта. Сметна го за глупаво. Първо, защото името ѝ беше източноевропейско и се разбираше, че идва от източна Европа. Второ, дори и някой да не разбереше от коя точка на света е, акцентът ѝ я издаваше.
От живота си в Брюксел бързо разбра, че доста емигранти – най-вече от Азия и Африка, се бореха да се домогнат до белгийка карта или такава, издавана от някоя друга западна страна, членка на Европейския съюз. Тя им осигуряваше достъп до блага и добре работеща социална система.
Но усилията им свършваха до тук. Щом се „докопаха“ до гражданство, повечето от новопобелгийчените не полагаха усилия да се развиват, да се интегрират в новото общество. Не проявяваха особено желание да се ограмотяват. Да се научат да четат и пишат не им бе приоритет. Задоволяваха се само с някаква база от минимален речников запас, с която да могат що-годе да се оправят... Но имаше и квартали – например Скаарбек или Моленбек, където можеш да живееш, без да обелваш и дума на френски. Достатъчно бе само да си с турски произход или да идваш от арабскоговоряща страна... За Дара бе непонятно как тия хора, обозначаващи се като „белгийци“, не знаеха да четат и пишат поне на един от официалните езици за комуникация в тази страна.
Тя презираше такъв начин на живот и не желаеше подобна съдба за себе си. Полагаше доста усилия да не бъде оприличавана с тези според нея безпътни, инертно живеещи тълпи от имигранти...
По неведоми пътища съдбата я прати далеч от родината ѝ. Заживя в Белгия, но никога не пожела да забрави откъде идва. Реши, че една смяна на гражданството би значела да заличи миналото си. А тя не искаше... Не можеше да забрави или да зачеркне току-така толкова години от живота си. Съзнаваше, че в очите на другите може би изглеждаше глупава, тъй като изпускаше доста привилегии. Но тя твърдо стоеше зад взетото решение.
Ръмеше. Нищо необичайно за Белгия.
Времето в Брюксел беше винаги променливо. На ден то сменяше лицето си сумати пъти. Но като че ли нюансите на сивото, студеното и мрачното бяха преобладаващи. Според Дара времето в тази страна никога не скучаеше. Винаги намираше начин да се позабавлява. Именно заради тази негова „игривост“ тя пък беше възприела едно правило и го спазваше ежедневно. В чантата и в офиса ѝ винаги се намираше чадър.
Дара се научи да носи непромокаеми якета с качулка и да ползва дъждобран, особено когато отиваше да прави обичайния си неделен пазар от намиращия се недалеч „Аbattoir“. Тогава предпочиташе грозната найлонова защита, пред обременността да мъкне чадър, който се чупеше лесно и ангажираше излишно ръцете ѝ. Тя не се срамуваше, че изглежда неугледно. Не ѝ пукаше за външния ѝ вид. Държеше много повече на практичността, отколкото на суетността.
Когато избираше място за офиса си, се ръководеше от едно основно изискване – нарече го „каприз, наложен от обстоятелствата“. А именно: работното ѝ място да се намира близо до дома ѝ. Това изискване беше продиктувано от факта, че тя не можеше да шофира. В България се пробва, но не можа да преодолее паниката, която я обземаше, заставайки зад волана на учебната кола.
В Брюксел се принуди да използва обществения транспорт. С времето обаче той ѝ ставаше все по непоносим – заради гледките и сцените, на които беше ням свидетел... „Лудите“, пияните, дрогите, просяците бяха навсякъде – в метрото, в трамваите, в автобусите, по улиците. И бяха много.
Не можа да свикне с това... И за да избегне случайните неприятности в градския транспорт, реши работното място и апартаментът ѝ да бъдат близо един до друг. Така Дара заживя в нейния си свят, който се простираше в една нищожна част от третия по брой жители квартал на Брюксел – Андерлехт.
Нахлупи качулката на главата си. Мъгла се стелеше наоколо и като нощна пелена завиваше града, подготвяйки го за сън. Огледа се, преди да пресече. Но към 23:00 ч. ставаше спокойно. Не се наблюдаваше движение нито на коли по улиците, нито на хора по тротоарите. Беше делник и Дара бе забелязала, че по това време градът заспиваше или поне тази част, в която живееше и работеше. Колите дремуцаха, паркирани на улицата, но никога на тротоара, а прозорците на съседните къщи в този час един по един угасваха. Тя пресече бързо до отсрещната страна и в ускорен ход пое пътя към къщи. Дочу шум от отваряща се врата на кола, но реши да не проявява любопитство и не се обърна.
– Дани... Дани! – чу мъжки глас.
Стресна се, но не толкова от гласа, колкото от името. За миг спря, защото краката ѝ отказаха да се подчиняват. Сърцето и заби лудо. Изпита моментна слабост. Инстинктивно се обърна натам, откъдето идваше гласът. Насили се и продължи, но вече по-бавно. Видя мъжа на разстояние двайсетина метра от нея. Уличната лампа го осветяваше донякъде и тя установи, че е с атлетично телосложение и добре облечен. Като че ли беше в костюм. Човекът не ѝ се стори познат. Светкавично ѝ мина мисълта, че не вика нея. В района живееха доста румънци и някои от тях носеха името Даниел, Даниела. Напълно нормално име за тяхната нация. Леко поуспокоена продължи по пътя си, но с по-ускорена крачка.
– Дани! Спри за малко де! Трябва да говоря с теб!... Даниии!... – извика мъжът на чист български език. – Той тръгна бързо към нея, протягайки едната си ръка, все едно искаше да я хване, за да я спре. Другата му ръка, вдигната нагоре, най-вероятно трябваше да казва:
„Няма да ти направя нищо. Не се бой, не съм опасен.“
Дара се вцепени при повторното споменаване на това име и от думите, произнесени на родния ѝ език.
„Дани! Дани!“ – Като гръмотевици в съзнанието ѝ закънтя това име. Закована на място, тя се обърна и се загледа безмълвно в приближаващия се мъж. В този момент не ѝ идваше наум нито да попита кой е и какво иска, камо ли пък да избяга. Тялото ѝ се беше вкаменило. А лицето ѝ излъчваше смес от страх и интерес.
– Извинете!... На мен ли говорите господине? – едва съумя да попита тя.
– Да! Здравей, Дани и извинявай за късния час – каза мъжът приветливо и остави известна дистанция помежду им.
Направи го с цел тя да не се чувства заплашена от присъствието му. Беше наясно, че произнасянето на това име ще има ефект, но в този момент не беше сигурен дали името ще я стресне, или заговарянето ѝ от непознат на родния ѝ език. А може би и двете...
– Нещо сте в грешка. Определено ме бъркате с някой – нервно му отвърна тя.
– Не мисля така... Не се плаши от мен. Искам... Искам само да поговорим за... за нещо.
Той спря потока от думи, забелязвайки, че жената го гледа студено, със събрани вежди. Намръщено или концентрирано – не можеше да прецени точно. Навярно човъркаше мозъка си, за да разбере дали го познава отнякъде... Или пък обмисляше какво да отговори, за да се измъкне. Но определено го изучаваше. След кратка пауза, осъзнавайки, че жената просто стои безмълвна, чакайки да получи някакво обяснение, той продължи:
– Дани, ти не ме познаваш, но аз зная много неща за теб – коя си, с какво се занимаваш. Донякъде съм запознат и с миналото ти... историята ти... Общо взето почти всичко за теб. Сигурно звучи стряскащо... – мъжът въздъхна и добави: – Искам да си наясно с едно. Аз няма да направя нищо, което би те застрашило или наранило. Просто се нуждая от помощта ти. Свързано е донякъде с това, с което се занимаваш.
– Еми, вземете си час за консултация през нормално време... през деня – сопнато му отвърна тя и с пръст посочи сградата, откъдето преди малко беше излязла. – Отпред на офиса е лепнато работното време. Има и телефон за записване... И името ми е... Вижте, определено ме бъркате с някого – скръцна му със зъби и понечи да си тръгне.
– Чакай малко, Дани! Мож....
– Еее! – прекъсна го Дара рязко. – Стига с това „Дани“. Каква е тая Дани, та Дани? Сменете репертоара вече – заговори ядосано тя. Пое си въздух и продължи по-тихо: – И моля ви, проумейте най-накрая. Казвам се... Антоанета... ъъъ... Тони за приятелите ми. А за непознати като вас съм Илиева – нервно и с повишен тон акцентира на фамилията.
Дара не се поколеба да се представи с друго име. Не допускаше лесно някой до себе си. А с такива натрапени непознати се отнасяше безкомпромисно, използвайки безогледно лъжи, с цел да се защити. Поведение, което неведнъж я бе предпазило от възможни беди...
– Извинете... ъ... Тони. Не исках да...
– И още нещо... – пак го прекъсна Дара. – Доста сте неучтив. Арогантен дори! Явно държите да си говорим на малки имена. Айде поне да ми кажете вашето име, а!... И какво толкова е спешно, което не може да чака до утре, че ме стряскате така в този неудобен час?
– А, да! Извинете ме! Казвам се Димо. Лейтенант Димо Андров – стегнато изрецитира мъжът. Забеляза, че изказването на званието му направи впечатление на жената срещу него. – Вижте, г-це Илиева, това, което...
– Сега пък прехвърлихме да си говорим на фамилно име – подигравателно го сряза тя.
Въпреки стряскащото начало на срещата им мъжът срещу нея ѝ ставаше симпатичен и определено не изглеждаше опасен. Шестото ѝ чувство нашепваше, че може да му има доверие. Дара инстинктивно реши да погледне откъм забавната страна на странната ситуация.
– Дайте да се уточним, коя форма на общуване ще използваме. Та последно – на „ти“ или на „вие“ ще си говорим? – с насмешка запита тя.
– Изберете вие – вежливо ѝ се усмихна той и зачака отговора ѝ.
– Добре... Димо! – натърти тя на името му и направи малка пауза.
След първоначалния уплах сега Дара заговори много по-спокойно и по-вежливо:
– Та пак питам: какво толкова е неотложно и не може да почака до утре?
– Времето...
– Мдааа, при нас на запад времето все не стига – простичко му отвърна тя.
– Само за няколко часа съм тук. Утре сутринта вече ще съм на друго място. Престоят ми в Брюксел е ограничен... Това е нещото, което не ми дава възможността да чакам до утре. Натоварен съм със задача, която трябва да свърша и съм дошъл с предложение... – Димо нарочно направи малка пуаза.
Младата жена не реагира на казаното и затова той продължи, сменяйки тона:
– Всъщност какво ще кажеш да отидем да поговорим за това и да го обсъдим, евентуално, някъде... на по-топличко, на закрито. Да пийнем по нещичко. Например по едно... по една чашка? И... разбира се, аз черпя заради неудобството и притеснението, което ти създадох.
– Не ми е до разговори. Особено в тази част на денонощието. А и на всичкото отгоре с непознат. Още по-малко пък ми е до заведения. А и надали има отворени по това време наблизо. Уморена съм и умирам за сън. Така че, лейтенант, казвайте какво точно искате от мен.
– Разбирам. Отказваш да пийнеш нещо с мен. Но те моля сърдечно да ми отделиш поне трийсет минутки и да поговорим нормално като хора някъде. Нека да не е тук, на улицата. Не си ли заинтригувана поне малко от това, че съм дошъл при теб на крака... С оферта?
– За нещо спешно ли става въпрос?
– Ще излъжа, ако кажа „да“ – искрено ѝ отговори на въпроса. – Но да кажем, че е нещо, с което рано или късно ще ти се наложи да се сблъскаш. Нещо, което чакаше своето време, за да се случи. Неизбежно е.
– Затрупана съм с работа – пренебрегна предупреждението му Дара. – Графикът ми е пълен. В момента никъде не ми се ходи. Искам единствено да се прибера вкъщи. Разберете ме – умолително му отвърна тя.
Отново усети тежестта на клепачите и умората в тялото си. Реши да приключи бързо тази странна среща.
– Вижте! Щом не е спешно, лейтенант, това вашето ще почака. Елате в ден, когато ще имате време да проведем нормален разговор, какъвто явно желаете. Знаете къде ми е офисът. Оборудван е и ще можем да пийнем по нещо – на спокойствие, както го желаете. А сега ме извинете. Лека вечер! – И тръгна да си ходи.
– Момент, Тони! – спря я мъжът. – Съжалявам, че срещата ни върви към приключване. Бе твърде кратка спрямо очакваното.
Замълча за миг и добави:
– Знаеш ли? Дълго стоях в колата си и чаках да излезеш. През полуспуснатата щора се виждаше, че работиш нещо задълбочено и реших да не те прекъсвам. Но за мой късмет ти остана до късно – усмихна ѝ се чаровно той.
– Проблемът си е ваш. Да не сте си губили времето – отвърна му язвително Дара.
– Както и да е – махна с ръка той, – грешно подходих. А и виждам, че не си заинтригувана защо съм тук, защо те назовах именно с това име. Не ме попита нищо, с което да си обясниш появата ми... – Той млъкна с идеята, че тя ще реагира по някакъв начин на подхвърленото.
Жената срещу него продължаваше да мълчи и да го гледа право в очите. По лицето ѝ не се четеше нищо.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.