Скитници
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 512
Бета Наур е авторски псевдоним на Елизабета Джамбазова. Тя е автор с богата творческа биография. Пътят ѝ преминава през полезни и забавни произведения за деца, през интригуваща проза, за да стигне до изключително въздействащ роман. Творчеството ѝ е добре познато както у нас, така и в чужбина. Стихотворения, разкази и фантастични истории на авторката са финалисти и печелят първи и други престижни награди на литературни конкурси в България, Русия, САЩ, Израел, Македония и други страни. Има много публикации в наши и чужди алманаси. Нейни творби в превод на френски редовно се публикуват в канадското списание „Chemins de traverse” и в списанието “Revue Periodique”, Париж. По нейни текстове са композирани няколко детски песни.
От дълги години е член на Международния клуб на писателите в Брюксел, където живее и твори.
Романът „Скитници“ на Бета Наур описва щастливите и тъжните дни на хора, живеещи в различни точки на света, с различен мироглед и култура, но обединени от закономерните промени в световен мащаб. Разказът за тези процеси е верен и реалистичен, сложен и многопластов, преплитат се художествена измислица и достоверни факти. Новото се ражда трудно, но стремежът на човека към добро, справедливост, мир и любов остава вечен.
Виж повече...
Скитници
Бета Наур
Откровение
Началото. Мразеше го. Мразеше и превратностите в живота, тъй като винаги бяха свързани с някакво начало. Ненавиждаше ги! Ненавиждаше всяка една промяна и всяко едно начало в живота, защото възловото огнище, което разпалваше страстите за подобна гибел, бе човечеството. Гибел, защото тя бе уверена, че повратите в битието носеха злощастие на хората. Точно хората, тези същества, много от които не знаеха за какво са дошли на белия свят. Не откриваха своята мисия, или ако я откриеха, то тя беше пъкленият им план за унищожаване на расите и изобщо на планетата ни. А всяко опустошение криеше своята променливост, след която идваше началото. Понякога то бе крещящо болезнено, тревожно и нежелано. Затова го мразеше. Мразеше промяната и зараждането на неизвестното.
Наричаха я Тера. Така я бяха записали в кръщелното. Тя презираше това име така, както не зачиташе непостоянството и всяко ново начинание. Веднъж неин роднина ѝ бе обяснил, че името ѝ произлизало от думата „тераформиране“, което означавало зараждане на нов живот. Тъй като било невъзможно да я кръстят така, то баща ѝ и техни близки роднини съкратили думата, като взели първите букви от нея и се получило Тера. По-късно разбра, че името ѝ e близко до испанското Тере, което пък е съкратено от Тереза. А Тереза означава защитник, но въпреки това тя презираше името си. Не свикна с него. През по-голямата част от земния си път го ненавиждаше. Едва сега, в преклонна възраст, започна да не му обръща внимание, а понякога дори си мислеше, че близките ѝ са избрали най-подходящото за нея име. Така е, защото животът ѝ бе изпъстрен с поврати и нови начала. Предполагаше, че това е последното ѝ ново начало, което може би щеше да я направи щастлива. Истински щастлива в последните години от кратката ѝ земна авантюра.
Кратка, защото колкото и дълго да живее човек на земята, изчисленото Божие време е незначително в сравнение с вечността.
Пролог
Раждане,
срещи, заминаване
Финландия,
06.05.1969
Обед
Тя знаеше, че началото скоро ще дойде. Знаеше кога точно трябва да даде живот на плода, който девет месеца чакаше в утробата ѝ появата си на белия свят. Какво ли не бе чула и чела за раждането, все страшни неща, които обричаха родилките на мъки, а понякога завършваха със смърт. Но тя не беше от страхливите. Знаеше, че това нещо, там в нея, трябва да излезе по някакъв начин, да се освободи от този товар в себе си, а после щеше да мисли за останалото. После щеше да разсъждава за новото начало. Отлично осъзнаваше, че трудностите тепърва предстоят, защото раждането си е раждане – естествен цикъл от живота на човечеството, а и на всяко друго живо същество. Но после... как щеше да се справи после? Сама. Съвсем сама, с началото в ръце.
Доцент Кортелин внимателно опипа корема ѝ, някак си лениво, лека-полека стигна до най-ниската му част, само на два пръста от мястото, точно там, откъдето скоро щеше да се появи разплакващата красота на живота. За известно време задържа ръцете си върху тази част от тялото на жената, после деликатно заопипва с пръсти меката плът и като наклони леко глава, се изправи.
– Заповядайте, колега! – каза той, като посочи един от студентите.
Младежът се сепна, сякаш се пробуждаше от кошмарен сън, поколеба се за миг, премига с очи и като се отърси от мислите, които го бяха налегнали, каза:
– Да, да, разбира се.
– Моля!
Но студентът все така си стоеше, без да помръдне. Гледаше към родилката, но като че ли не я виждаше. Беше вперил празен поглед в издутия ѝ корем и сякаш не дишаше.
– Колега, добре ли сте?– запита доцентът.
– Да, да, аз сега. Моля да ме извините!
После приближи родилката, старателно и някак замислено заразхожда длани и пръсти по набъбналия ѝ корем, стигна най-ниската му деликатна част и каза:
– Главично.
– Правилно, колега, а сега да видим колко е разкритието.
– Аз такова...
– Не вие, моля – отвърна лекторът и посочи друг студент.
Младият мъж се настани пред разкрачените крака на родилката, провери и отвърна, че разкритието е два сантиметра. Доцентът кимна с глава и се запъти към изхода на стаята, последван от групата. Докато всеки се отправяше в своята посока, Кортелин направи знак на момчето, което преди малко отнесено се бе насочило към раждащата жена:
– Как е името ви, колега?
– Фраскари. Масимо Фраскари. Моля да ме извините...
– Тревоги ли имате? Разбирам, но когато сте тук, трябва да се концентрирате. Нищо друго не е по-важно от правилната диагноза и от живота на пациентите ни.
Пред погледа на Масимо сякаш се спусна завеса. Очите му се наляха с парлива течност, зави му се свят, а краката му омекнаха като гумени, сякаш ги огряваше жарко слънце. Ето, отново си спомни за онзи злокобен ден, когато я загуби завинаги...
– Родилните мъки отново започнаха – дочу той. – Хайде, бързо повикайте акушерката. По-бързо. Тя не се чувства добре. Ще загубим бебето. Бързо!
Беше едва деветгодишен. Цяла нощ стоя пред вратата в очакване, а тя все още не раждаше. Забраниха му да стои там. На няколко пъти една възрастна жена дори го нахока и със строг поглед го изпрати в стаята му, но той пак дойде. Не искаше да се отделя от нея. Толкова я обичаше, обожаваше я и всяка нейна болка му причиняваше ужасна мъка. Хиляди пъти се запита защо ѝ трябваше да се жени отново, защо ѝ трябваше да ражда още деца, когато имаше него. Толкова добре си живееха заедно. Имаха си наследствена къща от покойния му баща, макар и в този отдалечен от света край. Беше им оставил достатъчно средства, за да не стигнат до просешка тояга, а тя взе, че се омъжи отново, и то за кого? За един голтак, който се намърда в леглото ѝ и зае мястото на баща му. На всичкото отгоре имаше най-противната физиономия на света.
– Не бива да оставаме сами, момчето ми. Светът е толкова лош и наоколо бродят хора с нездрави мисли, та хубаво е да имаме мъжка подкрепа – му каза тя в деня, преди да се омъжи.
– Моля те, недей! Нали аз съм тук с теб. Ще те браня и ще се грижа за всичко.
– Не е толкова просто, юначето ми. Малък си още. Убедена съм, че когато пораснеш, ще ми бъдеш най-голямата опора, но дотогава има още много време.
Нямаше избор. Трябваше да се примири с решението ѝ, но никога не прие този чужд мъж за свой баща.
До него достигна глух стон. Последва див писък. Той се сепна, изправи се на крака и закри лицето си с длани. Настана суматоха. От стаята влизаха и излизаха хора, шепнеха си нещо, бяха разтревожени. В един промеждутък той успя да види през полуотворената врата лицето ѝ. Видя я съсипана, с плувнали в пот страни, разбъркани мокри коси, които покриваха част от лика ѝ, и с обезумели, хлътнали от ужас очи. Устните ѝ бяха кървавочервени, а отстрани на тях видя как се стичат тънки струйки кръв. Беше ги хапала от болки и безизходица. Видя и издутия ѝ корем, който беше причина за всичките ѝ мъки. Сега мълчеше, не викаше. В очите ѝ се виждаше само страхът от смъртта.
– Ще умра. Няма ли кой да ми помогне? – чу я да казва тихо, без надежда.
– Не бой се, мила, няма да умреш. Ей сега ще родиш и всичко ще свърши! – успокояваше я една възрастна жена, която периодически попиваше капките пот по набръчканото ѝ от болки чело.
– Не иска да излезе. Ще умра!
– Трябва да се роди, скъпа. Ще излезе, и то скоро.
Чу я как отново силно изпъшка, после нададе сърцераздирателен писък. Пак настана суматоха. До него достигнаха съжалителни думи за родилката, а акушерката все още я нямаше. За доктор не можеха и да си помислят в този затънтен край и надеждата им беше в жената, която обслужваше няколкото испански села както като акушерка, така и като недипломиран лекар.
– Идва, идвa! – извика някой.
– Слава богу! – отвърна друг.
– Бързо, бързо, ето тук е!
– Моля, спасете я! – успя само да каже той на жената, която мина като фурия покрай него.
Страхуваше се някой отново да не го нахока и изпрати пак в стаята му, но всички бяха толкова заети и уплашени, че никой не обърна внимание на присъствието му.
Вратата зад акушерката силно хлопна, а после всичко потъна в тишина. Неочаквана тишина и страх от неизвестното. Нещо ставаше там, в стаята на адските мъки, но какво... Вече не се чуваше и стон. Напрежението растеше, а никой не се показваше на вратата дори и за миг. Нямаше избор, трябваше да чака. Облегна се на стената, като бавно се заспуска надолу по нея, докато не се намери свит на кълбо на пода. Стоя така до момента, в който изведнъж вратата рязко се отвори и той видя как една от жените изнася легена с вода. После друга бързо се шмугна покрай нея, като в ръцете си държеше малък, движещ се вързоп. Вратата остана отворена и той светкавично се възползва да надникне в стаята. Видя я да лежи неподвижно, бездиханна, с бледо, измъчено от болки лице. Чаршафите около ръба на леглото бяха обагрени с по-блед червен цвят, а на други места – с тъмночервено, кърваво, както го наричаха някои хора. Новодошлата стоеше до леглото на родилката и сякаш се чудеше откъде да започне, за да приключи всичко това.
– Закъсняхме – я чу да казва. – Да почива в мир! – изрече със силен акцент акушерката. Макар и още невръстен, разбра, че и тя като тях беше избягала от неоправданото насилие. Беше се приютила тук, на края на света, за да се избави от лапите на безчинствата след войната, в която загинаха милиони невинни души.
Спонтанно си спомни как в един есенен ден на 1949 година, късно през нощта, когато беше потънал в дълбок сън, майка му го събуди, като тихо му пошепна, че е време да тръгват. После с бързи крачки се отправиха в тъмното. Там, недалеч от къщата, скрита зад гъсти храсти, ги чакаше една каруца. Тръгнаха по меката част на пътя заради шума. През тези следвоенни години хората все още се страхуваха и бяха много предпазливи. Заради мизерията и наглостта на управниците те напускаха домовете си, като търсеха подслон в по-спокойни и по-сигурни места.
След около час друсане в каруцата конят леко изпръхтя и спря. Прехвърлиха се в черна на цвят кола, но така и не разбра какъв модел беше, защото по онова време нищо не разбираше от коли. А и в тъмното какво можеше да види освен отворената врата и суетенето на шофьора около тях. Никой не продума и дума. Всичко ставаше бързо, точно, изпипано сякаш по предварителен сценарий. Колата потегли почти безшумно и все така почти беззвучно ги откара до това място, където сега тя лежеше тиха и студена. Две години след пристигането им.
В този миг той разбра какво е станало. Беше я загубил завинаги. Бе си отишла от този свят, за да даде нов живот, без да помисли за него. Нима той не струваше пукната пара за нея, та си беше отишла ей така, без дори да се сбогуват. Ами сега? Сега какво ще стане с него? Как ще живее без нея? На кого ще се опре? На онзи тип, който му я отне ли? Не, не, не! Той го мразеше от самото начало, а и доколкото забеляза, чувствата им бяха взаимни. Тогава какво щеше да прави сега? Но не само това го тревожеше. Сърцето му бе изпълнено със скръб, защото бе загубил най-ценното в живота си. Бе загубил жената, която обожаваше, и без нея виждаше дните си горчиви, направо отровени завинаги. Стоеше безмълвен пред полуотворената врата, с влажни от печал очи. Гледаше към безжизненото тяло и не вярваше на случилото се. Постоя така още известно време, след което бавно загърби покъртителната сцена и едва пристъпяйки, се отправи към горния етаж, към покоите си, където трябваше много добре да обмисли как да продължи живота си без нея. А беше само на девет години. Тогава се закле, че непременно ще се изучи и ще стане лекар. Как точно щеше да стане това, все още не знаеше, но пред нищо нямаше да се спре, за да се сдобие с необходимата квалификация на лекуващ. Тъй като беше твърде малък, за да определи специалността, която би искал да упражнява, си каза просто лекар. За него тази дума означаваше човек, който лекува болните и им помага да се изтръгнат от лапите на смъртта. Обеща си, че ще гледа да е винаги навреме при пациента си, за да му помогне да се избави от страданието и да облекчи дните му. Както на него, така и на близките му – да не страдат от евентуална загуба. Закле се и го направи. Направи го. Вече беше последна година студент по медицина и избра да специализира гинекология, но всеки път по време на практическите упражнения, когато заставаше пред родилка, онзи миг при загубата на майка му натрапчиво изплуваше пред него. Никога нямаше да забрави бледото ѝ и измъчено от болки лице. А напоените с кръв чаршафи оставиха траен отпечатък в съзнанието му за загубата на част от неговата кръв. Та нали с нея имаха една кръв, беше част от нея и тя от него. Болезнено, тежко и мъчително... Спомени, тежащи повече от тон олово, от които той трябваше да се освободи. Как? Бъдещето щеше да покаже. Така се успокояваше. Беше пред дипломиране и на всяка цена бе необходимо да се отърси от миналото. Иначе кариерата му щеше да е обречена, а той се закле, че ще практикува и ще помага на страдащите.
Как стигна до тук? В онази злокобна вечер, когато загуби най-обичания от него човек и взе окончателното решение да стане лекар, той не спа. Мисли до сутринта и накрая реши да помоли своя роднина да го приюти – леля му Алехандра. Сестра на майка му, тя живееше със съпруга си, който бе съдия, в едно градче близо до тяхното село. Обеща, че ще бъде послушен и ще ѝ помага във всичко, което може да върши според възрастта си. Каза ѝ, че не иска да остава под опеката на втория си баща, особено след загубата на майка си. Жената бе твърде благосклонна и прие молбата му. Може би и защото нямаха собствени деца. Леля му не понасяше втория съпруг на сестра си. Така че планът му бе съвършен и сега той ликуваше от щастие, че завинаги ще се сбогува с този омразен тип. За момиченцето, което се роди и оживя, не се интересуваше. Беше негова сестра, но и дъщеря на онзи човек. Да, бе дъщеря и на майка му, но нея вече я нямаше, така че какво го интересува това натрапено за него бебе. Така изчисти съвестта си и с облекчение пое към дома на леля си Алехандра. Пое към едно ново начало, без да мисли за връщане назад. Преди да напусне семейството си, случайно чу, че ще кръстят момиченцето с името Тера. Странно име. Така и не разбра защо точно Тера, а и какво го интересуваше. Той прекрачи прага на къщата и пое към новия си дом, без да се обърне дори за миг. Вторият му баща не се опита да го спре. Така всякакви връзки с онези хора бяха прекъснати завинаги.
– Колега Фраскари – чу да произнасят името му.
– Да, животът на пациентите ни. Разбира се, преди всичко животът им. Извинете, извинете ме, доцент Кортелин, имате право! Преди всичко концентрацията и животът на пациентите ни.
– Точно така, колега! – отвърна лекторът и продължи по дългия болничен коридор.
Доцент Кортелин бе руснак от Санкт Петербург, град, основан през 1703 година от Петър I, възникнал в историческата област Ингрия, населена през Средновековието с фини. През годините претърпява промени в наименованието си, като от 1914 до 1924 се нарича Петроград, след което е прекръстен на Ленинград. Цели седем десетилетия по-късно връща старото си име Санкт Петербург.
Кортелин обичаше родното си място, но се установи завинаги във Финландия. Обичаше и тази страна, и не само защото беше близо до родината му, а и заради бързия ѝ възход. На практика тук нямаше корупция и организирана престъпност. Може би защото съдебната система бе най-независимата в света. Една от най-екологичните страни и една от най-четящите нации. От бедна аграрна страна се бе превърнала в световен лидер с изключително висок стандарт, защото финландците са измислили неща, които са трансформирали социалните политики, рационализации, довели до положителни обществени промени. Шест века е била владение на Швеция, после до 1917 година – Велико финландско княжество. Получава независимост едва в края на Първата световна война, след падането на руската империя. Призната за независима от СССР през 1918 година, по-късно тя е била принудена да се сражава с този могъщ съсед (през зимата на 1939–1940 и от юни 1941 до септември 1944 година), за да избегне окупацията на комунистите. Парижкият договор от 1947 година признава поражението на Финландия и в края на Втората световна война страната е принудена да заплати значителни репарации на СССР и да отстъпи десет процента от територията си. Но въпреки това тя бързо се съвзема благодарение на целесъобразността и усъвършенстването на системата си. Ученият харесваше начина на управление и политиката, която водеше страната, а особено удоволствие му доставяха дните по време на Северното сияние. Тогава и душата му сияеше и не му идваше на ум за бащиния дом. Обичаше работата си и с удоволствие четеше лекции в медицинския университет в Хелзинки. Беше строг, взискателен, с огромно чувство за отговорност към човешкия живот, но наред с това от душата му струеше нежност и мекота. Студентите го обичаха, защото подхождаше с разбиране към всеки един от тях.
Масимо пък беше дете от смесен брак – майка испанка и баща италианец. Затова носеше фамилията Фраскари. Отгледан от леля си Алехандра, младият мъж напусна малкото живописно градче Ронда, което е разположено в северозападната част на провинция Малага, Испания. Там бе преминало детството му. Все още си спомняше изпълнените със спокойствие дни и понякога лудите и доста опасни игри със съседското момче. Викаха му Енрике Маркос и му беше най-добрият приятел. Най-много обичаха да се въртят около древната арена за борба с бикове. Построена през втората половина на XVIII век, тя сякаш чувстваше превъзходството си над другите арени и гордо стоеше на мястото си, като някак си магнетично ги примамваше в обятията си. Случваше се незабелязано да се промъкнат в сърцето на арената и да си играят на тореадори. Сменяха си местата, като първо единият от тях влизаше в ролята на бик, а другият на известния от фамилията тореадори Педро Ромеро, който през живота си бе умъртвил 5 500 бика, без да пострада. Тези нещастни огромни животни... И толкова много. Това не е само една изписана цифра без значение, а действителният брой на загиналите, които са умирали в агония за удоволствие на хората. Именно на тази арена се поставя началото на нов стил в бикоборството, при който тореадорът се изправя срещу бика не качен на кон, а стъпил на земята. Жалко. Доста по-късно, вече като юноша, осмисли жестокостта на това древно зловещо забавление. Изведнъж мислите му се прехвърлиха върху друг забележителен факт, свързан с градчето. То било често посещавано от Ърнест Хеменгуей и Орсън Уелс, които търсели вдъхновение сред красотата на природата и завладяващата му атмосфера. Спомни си, че някъде беше чел, че по време на Първата световна война Хеменгуей се записал доброволец и станал шофьор на линейка в Италия. Тогава се случило така, че при една експлозия на мина Ърнест сериозно пострадал, като получил 237 рани по крака си. 237 наранявания, и само на единия крак. Не по-малко ужасяващо от броя на убитите бикове.
Унесен в мислите си по отлетялото детство, от което понякога изплуваха тъжни спомени, с ръце в джобовете на панталона и безцелно загледан навън през безупречно чистите стъкла на близкия прозорец, той неусетно прехвърли размишленията си върху родилката от практическите упражнения преди малко. Стана му жал за младото момиче, въпреки че раждането ѝ протичаше нормално. От време на време все още из съзнанието му тъжно се носеха онези тежки, трагични моменти от последните минути на майка му. Стараеше се завинаги да ги забрави, но все не успяваше да се пребори с кошмара от загубата.
– Хей, Масимо, здравей! – чу някой да го поздравява. Обърна се и видя състудент от по-долния курс. Някак си се беше сприятелил с това момче и понякога излизаха заедно из града.
– Здравей, Терро!
Младежът беше финландец, с типично за тяхната област име, което толкова му напомняше за името на нежеланата тогава от него сестричка. В онзи ден той ясно чу, че ще я кръстят с името Тера. Не знаеше какво означава то, а и по онова време не го интересуваше, защото я мразеше. Нали с идването си в този свят тя причини смъртта на любимата му майчица. Сега, когато вече знаеше, че новородените нямат никаква вина за появата си и че не те причиняват смъртта на родилката, му стана мъчно за Тера. Беше я отписал. Никога не идваше в мислите му, но откакто се сближи с младежа от по-долния курс спомените за онова малко шаващо вързопче, което тогава зърна за миг, често изплуваха в съзнанието му. Нищо не знаеше за нея. Нито къде е, нито какво прави. А и леля му Алехандра никога нищо не спомена за сестра му. Дали роднините му изобщо се виждаха с нея? Дали Тера въобще беше жива? Съвестта му започна да го гризе, че тогава постъпи така и с лека ръка я отхвърли от живота си. Прииска му се да я види, да се срещне с нея и да поговори.
– Виждам, че сте приключили с практиката, ние също, и ако искаш да се раздвижим малко из града – рече приятелят му.
– Да се раздвижим.
През този период на годината времето във Финландия вече омекваше. Ставаше по-топло, ветровете утихваха, а влажността на въздуха почти не се усещаше. В първите години, когато се установи тук, му се струваше, че беше невъзможно да се живее при такъв климат, но впоследствие свикна. В сравнение с мястото, откъдето идваше, дните и нощите тук бяха доста мразовити. Всъщност защо избра да следва медицина точно в Хелзинкския университет, все още недоумяваше. Имаше толкова университети по света като например университета в Кеймбридж или този в Оксфорд, в които можеше също да получи солидна подготовка и да стане добър лекар.
Тръгнаха бавно по безупречно чистата и ухаеща на пролет улица. Вървяха безцелно. Крачеха и мълчаха. А имаха за какво да си говорят. И двамата бяха студенти по медицина. Темите за човешкото тяло и всичко, свързано с него, бяха неизчерпаеми, но те вървяха и мълчаха. Стъпваха по настилката като насън, всеки погълнат от собствените си мисли.
– Не знам какво ми става. Вече би трябвало да съм свикнал, а все още, когато видя жена в предродилна зала, не издържам – наруши мълчанието Масимо. – Споменът за тежкото раждане и загубата на майка ми все още ме преследва.
– Тогава си бил дете и силно си се уплашил – отвърна Терро.
– Изминаха толкова години, а аз не мога да се освободя от този кошмар.
– А трябва. Скоро ще се дипломираш и ще поемеш трудния път на медика – рече приятелят му. – Ще практикуваш. От теб ще зависят два живота, а понякога и повече.
– Прав си, но и днес едва успях да се справя със спомена си. Сякаш отново видях измъченото лице на майка си и онези кървави петна по чаршафа. А родилката, която кротко чакаше появата на бебето си, толкова ми заприлича на нея...
– Да, понякога хората много си приличат. Имат си двойник. Така е в живота.
И отново закрачиха в мълчание. Отново всеки се вглъби в мислите си. И хората около тях вървяха мълчаливо. Сякаш целият свят бе онемял. Замълчал по незнайни причини.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.