Увод

I. Образуване на българския народ

Преди да минем към разглеждане на бита и душевността на нашия народ, трябва да осветлим два предварителни въпроса: първо - откога можем да говорим за български народ (народност, нация) и, второ - в какъв смисъл може да става дума за душевността на един народ.

Българска нация в собствен смисъл на думата ние имаме едва от Възраждането насам, а преди това по-правилно е да говорим за българско население.

През средните векове славянското население, оседнало в сърцето на Балканите, биваше обединявано от българската държава, която към връзките на общия език, на еднаквия бит и на общата вяра прибавяше и политическата връзка на поданство. Ала макар това население да не представляваше една несговорна дружина от племена, каквото ни го рисува Маврикий към VI век, все пак горните връзки далеч не бяха достатъчни, за да дадат онова пълно духовно единение, което да спои това население в народ. Българската държава като всички средновековни, феодални, докапиталистически държави не беше истински народностна, а беше повече людски и племенно съчленена държава[1].

Бягството на царски хора и постъпването им на византийска служба; стремежът към самостойност и отцепване на „външните“ боляри; прехвърлянето им (Елтимир, деспот Слав) ту към България, ту към Византия; подялбата на България от Иван-Александра между синовете му; участието на български дружини във войската на руския княз Светослава, който опустоши България (964-970 г.), във византийската войска при византийското робство, в турската войска при завладяването на Балканите - всички тези неща, които днес представляват най-тежки престъпления на измяна и предателство към народ и държава, разкриват политическата и людската съчлененост на старата ни държава, липсата на истинско историческо съзнание за народност и народно единство.

Не можеше и да бъде другояче при строежа на старобългарското общество, в основата на което лежеше земеделското производство, затвореното натурално стопанство. Стопанската затвореност и откъснатост на отделните задруги, села и области обуславяше както феодалната - административна и политическа - съчлененост, така и духовната разпокъсаност на населението. Общественото разделение на труда и размяната не бяха стигнали дотам, че да превърнат българското стопанство в едно цяло и да създадат общи стопански интереси и връзки, които - като обществено основни - да легнат в основата на политическото и духовно единство на населението.

Всяка задруга сама задоволяваше по-голямата част от своите нужди. Тя внасяше само сол, желязо и някакви предмети за украса. Между селата нямаше никаква обмяна. Те бяха свързани с коловози, по които скърцаха сватбарски каруци с пияни сватове, препускаха коне с крадени моми, влачеха се коли с любители на чудотворни икони, целебни аязма, русалски пладнища, с поклонници на манастири и с весели посетители на селските сборове.

Най-широките простори бяха границите на областта, в чието средище седеше местният боляр и имаше пазарище. Дотук спираха всички политически и стопански връзки на селяните. Затова шопът пееше:

От София по-далеко нема, леле,

от Искъро по-дълбоко,

от Бояна по-убаво...

Завладяването ни от турците още повече разводни горната картина. Българска държава, общ държавен живот липсваха. Разсадниците на писмена култура бяха унищожени. Населението бе изтикано от градските средища и полята в планините. Угаснаха малкото политически и културни връзки.

Но от началото на XVIII век започна нахлуването в старото ни натурално, затворено стопанство на разменното, парично стопанство чрез появата на значителен брой стокопроизводители - българските занаятчии - и чрез зараждането на български търговски и промишлен капитал. С това се сложи началото на Възраждането - оня обществен процес, който обедини стопански и духовно нашия народ.

Пазарът преодоля затвореността на земеделското натурално стопанство. Коловозите станаха търговски пътища - жили, по които потече общ стопански и културен живот. Клисурските абаджии ходеха за шаяци в Рупчос, а за гайтани в Пирдоп, Карлово и Калофер. Габровските гайтанджии – „кърджии“ - стигаха със своите коне, натоварени с шарен гайтан, чак до Тулча и Мачин и срещаха там етрополските търговци на кожи. Старозагорските табаци продаваха кожите си във Видин, Русе и Разград; панагюрските джелепи (търговци на добитък) минаваха в Сърбия, а пирдопските платнари ходеха за памук чак в Драмско и Серско. Селяните от казанлъшките села (Енина, Габарево) събираха по селата яйца, сирене, сланина и ги караха за Цариград. Цели окръзи носеха търговските си шаяци за тепане на тепавиците в с. Мъглиж, Казанлъшко. По българските села плъзнаха със своите аршини и ножици терзии от всички български градове. Всички гурбетчии – „печаловници“: прости работници, пътуващи занаятчии, търговци, за да отидат в Цариград, Мала Азия, Александрия, дори в Абисинска Масауа, в Румъния, Виена (Вена), Лайпциг (Липиска), трябваше да преброждат надлъж и нашир Балканския полуостров. Те опознаваха хората, съдбата им, завързваха връзки. Общият език, който служеше на старите славянски племена да се карат надълго и нашироко, сега стана съществено средство за общуване и обединение.

Но в този момент към връзките на език, вяра и стопанство[2] се прибавяше и общата участ от самодържието на турската феодална власт, въплътена в три лица: турската администрация, българското чорбаджийство и гръцкото духовенство, които заедно или поотделно бяха носители на политическото, стопанското и черковното робство на голямата част от народа.

Но тази общност на бита се отрази в съзнанието и даде духовното народностно единение (народностно съзнание) само когато най-будната част от народа ни влезе в черковните, класовите и народноосвободителните борби за защитата на повече или по-малко общите интереси на населението[3].

Свърши се с обособленчеството (сепаратизма) на отделните области.

Грижите за отделни килийни училища се превърнаха във всенародно просветно движение - с взаимна помощ между училищата, с учителски събори, с издателства и вестници.

Борбата срещу отделни гръцки владици прерастна във всенародна борба за черковна независимост. И когато Търново пращаше протест в Цариград, то знаеше, че ако не последват протести и от Видин, Пловдив, Враца и другаде, от неговия единичен протест нищо няма да излезе.

Личното хайдутство и четничество прерастнаха в масова всебългарска революционна организация. Борбата срещу отделни паши, спахии и чорбаджии стана всеобща борба за освобождение. И когато бай Иван Арабаджията чистеше в Царацово шишането си, той знаеше, че ако съгласно общия революционен план това не правят българите от всички краища на България, с това шишане той ще ходи само на лов за мечки и зайци.

За пръв път границите на България се очертаха с тяхната ширина в съзнанието на народа, счупвайки тесните граници на еснафския дюкян, на малката „държава“ (имение) на отделния земеделец или на местния патриотизъм на отделните селища.

В тези борби най-будната част от народа стана и се чувствуваше творец на собствената си обща история. Милиони сърца биеха в един ритъм. Милиони ръце подемаха едно усилие. Общи идеали, мечти, надежди и вълнения пълнеха и опалваха милиони души. Борбите създаваха общи герои, общи легенди, общо въодушевление, обща историческа памет, обща духовна среда, в която укрепваха старите и раснеха младите. Котленци, калоферци, сливенци престанаха да разбират под думата „отечество“ само своите села.

Така се роди българската народност.

Тя обедини потомците на една дълга редица поколения от българското население. Преобладаващата част от това население бяха славяните, които се настаниха на полуострова през V, VI и VII век и които битово и езиково погълнаха и претопиха заселилите се или насила заселени между тях: хуно-българи, сирийци, печенеги, кумани и пр.

Турското нашествие приключи преселението на народите на Балканите и превърна завареното население в определена величина. Българският народ се явява битов, културен и обществен приемник именно на това население и на неговите предци.