Гробницата

Пиша със собствената си ръка – аз, Лизимах, Агатоклов син, наследник на Александър Велики. Нарекоха ме Сянката на Александър. Цар – базилевс съм на Македония и Тракия, хегемон повелител на елинските градове по брега на четири морета, владетел на земите в Мала Азия до Тавърските планини. Аз съм най-богатият човек в земите на хората. Имам десет хиляди таланта злато в съкровищницата на Пергам и още десет хиляди в пещерите на Калиакра. Ако всеки талант се пренесе от един човек, шествие от двадесет хиляди души ще се подреди на един ден път. Пиша затворен в гробница. Не зная къде е гробницата. Не зная къде е мечът ми. (Не зная къде е войската ми – двадесет хиляди пешаци и кон­ници.) Не зная дали вечният мрак няма да ме обгърне, когато свърши маслото в единствения светилник.

Затворен съм заедно с жена ми Арсеное, дъщеря на Птолемей Лаг, фараон на Египет. Тя полудя през дългото пътуване на север през снегове и бури. Сега лежи на пода, защото не иска да легне на ложето за мъртвеца, покрито с меча кожа.

Пиша на олтара на Хестия, вдигнат по средата на гробницата, на мястото на огнището. Каменна маса с камък седало до нея. Отгоре е издълбано слънце, с лъчи – три змии. Върху плочата лежи свитък папирус, навит около тръстика, краят е разгърнат и хванат за друга тръстика, която е още гола. Колко дни и нощи трябва да изминат, за да се пренавие изписаният папирус върху втората тръстика? Колко светилника трябва да се запалят един след друг, защото в гробницата няма ден и нощ.

Пиша, но не виждам що пиша. От години не различавам писмената, които са по-близко до очите ми от дължината на моята ръка. Пръстите ми водят перото по папируса, но очертанията на буквите се разтопяват в мъгла, която всеки на моите години добре познава. Горко на този, който се опита да разчете разкривените ми писмена!

Едва чувам гласа на жена си, който иде като че ли изпод земята, защото тя се е проснала по очи и говори с устни, опрени в плочите на пода.

– Защо пишеш? Кой чете писмата на мъртвите?

Казах ѝ:

– Някой е оставил чистия папирус, чернилото и перото. За да пиша, трябва да живея. А с мене ще живееш и ти.

Тя каза:

– Чувам как мъртвецът от гробницата тътри стъпала по плочите.

Казах ѝ:

– Ти чуваш водата, която тече под плочите и ги топли. Кой затопля ложе на мъртвец?

Тя каза:

– Задушавам се.

Казах ѝ:

– Отлепи устни от плочите. Вдигни глава и ще вдъхнеш въздуха, който струи от отвора в тавана. Кой дава въздух на мъртвец?

В нощта, преди да завържат очите ми, видях, че влизаме в една черна грамада, в могила, изгърбена като костенурка, чиято сянка гасеше звездите. Ние сме дълбоко под земята, над нас тежат планини от черна земя.

Казах:

– Дали не сме в подземното жилище на Залмоксис, в която той е прекарал три години?

Арсеное каза:

– След броени мигове ще угасне единственият ти светилник. Недей да пишеш, ела да легнеш до мене.

Вдигнах светилника – блюдо от печена глина. В някакво масло плават три навосъчени конопени фитила. Гори само един. Отивам до вратата, през която сме влезли, единственият вход в тази подземна стая. Двете крила са от каменни плочи, върху камъка са издълбани на лявата черна врата лицето на Медуза, на дясната червена врата – лицето на Хелиос. Изображенията са колкото човешки лица, върху вратите те приличат на кръгли каменни печати. И двете лица гледат встрани, не мога да срещна погледите им. Така и трябва да бъде – ако Медуза ме погледне, ще ме вкамени, ако ме види Хелиос, ще ме изпепели. Изтръпвам, защото ми се стори, че Хелиос отбягва погледа ми, да не прочета в очите му съжаление и безнадеждност. Попитах Арсеное:

– Помниш ли от коя страна на вратата влязохме?

Тя каза:

– Лявото ми рамо опря рамката на вратата.

Аз казах:

– Влезли сме през лявото крило на входа, през черното крило, по пътя на залеза, надолу към отвъдното. Оттатък, от другата страна на вратата, трябва да е издълбано лицето на Медуза. А отвътре свети Хелиос – слънцето. Влезлият в гробницата възкръсва и се връща през дясната червена половина на вратата.

Арсеное каза:

– Ела при мене, плочите са топли. Не гледай Хелиос, той е видял толкова много, че дори няма да забележи твоята и моята смърт. Ела да видиш моето лице, докато има светлина.

Аз ѝ казах:

– Виж, вратите са оставили следи по пода. Тези крила са отваряни и затваряни десетки и дори стотици пъти. Някой влиза и излиза в това подземно жилище.

Арсеное каза:

– Кога ще укротиш сърцето си и ще се смириш? В храмовете на Египет, в гробници като тая, лежат стотици фараони. Някои от тях са водили войски десет пъти по-многобройни и по-могъщи от твоите тракийски фаланги.

Аз казах:

– Предречено ми е да умра с меч в ръката. Чакам някой да ми върне меча.

Арсеное каза:

– Предрекла го е една обругана жрица на Хестия, която вече не е била жрица, защото не е била девствена. А на мене жреците на Амон Ра и на Сети предрекоха, че ще бъда жена фараон.

Аз казах:

– Предрече го и Аристандър от Телмесос.

Арсеное каза:

– Казал го е, да ти даде смелост, защото си умирал смъртно ранен. Ти си повярвал и си оживял.

Аз казах:

– И сега ще оживея.

Арсеное каза:

– Ела и легни до мене. Извикай сенките на твоите мъртъвци, да им кажеш, че отиваш при тях. Повикай и твоите живи, да се простиш с тях.

Има време да викам сенките на мъртвите, аз се срещам с тях при изгрев и на залез. Дали е отминала нощта, когато влязохме в гробницата? Дали навън слънцето е изгряло? Не вярвам Залмоксис да е стоял в подземното си жилище три години, без да излиза. Може ли гробницата да има друг вход и изход? Всичко е камък. Сиво-жълт, не е мрамор, не е и гранит. Не лъщи, прилича на пясъчник, на варовик. Стените са изградени от каменни блокове, неизмазани, слепени един с друг, острие на нож не можеш да вмъкнеш между два камъка. Гробницата е построена като в някаква тръба, горната извита половина е таванът, измазан с жълта багра. Пресичат го две стени, полукръгове, и двете живописани. Гробницата е четириъгълна, два пъти по-дълга, отколкото широка. В единия край, срещу вратата, лежи плоча висока до коляно, от стена до стена, колкото да се съберат две постели, около пет-шест крачки. Върху плочата, на равно разстояние от страничните стени, лежи друга, по-къса плоча, с човешки ръст. Постлана е с меча кожа – това е ложето за мъртвеца. Отстрани има каменна маса.

Осем изваяния на жени – четири от лявата, още четири покрай дясната страна – вдигат ръце, за да подпират ръба на тавана. Облечени са с дълги бели роби, ръкавите падат отстрани, за да оголят ръцете им. Изваяни са от добър ваятел, всяка различна от другата, сякаш мъртвецът е имал осем жени. Но защо пиша за мъртвец?

Върху полукръглата стена, която подпира тавана, пламъкът на светилника оживява един стенопис като сцена от театър. Не е стенопис, това е плитко изваяние върху камъка, обагрено със синьо, червено и жълто. Виждал съм това шествие, тази богиня, и то на две места – в храма на Бендида в Атина и в светилището на Самотраки. Казах на Арсеное:

– Погледни стената насреща – не искам да стъпвам върху ложето, за да приближа светилника.

Арсеное се надигна, седна и облегна гръб в олтара на Хестия. Тя добре знаеше, че недовиждам. И каза:

– Десетина млади мъже, голи, наредени един зад друг, чакат да ги благослови богинята Бендида. Тя е почти цял ръст по-висока от младежите, на главата си има шлем гугла, с едната си ръка държи копие, опряла е острието му в земята. Младежите са силни, надарени с мъжественост и възбудени. Но не мога да повярвам, че някой от тях или всички заедно биха се справили с богинята. Много е огромна.

Аз казах:

– Богохулстваш. Бендида е девственица.

Арсеное каза:

– Да, но е богиня майка. Не съм чувала девственица да ражда. И всяка година се омъжва за сина си.

Аз казах:

– Младежите ги води зрял мъж, наметнат с хитон, дясното му рамо е голо. Той подава нещо на богинята.

Арсеное каза:

– Не, богинята му подава фиала, блюдо пълно с червена багра. Навярно е вино.

Аз казах:

– Не, Бендида приема с фиалата възлиянието на младежите. Те влизат юноши в светилището, а ще излязат мъже. Ти не виждаш другата полукръгла стена, под тавана над вратите. Там младежите водят разиграни коне и носят в ръцете си факли. Колко са красиви конете на траките! Младежите току-що са хванали дивите коне на свещените пасища на Бендида, укротили са ги и са яздили на нощните надбягвания с факли – за възхвала на богинята. Ние сме в светилище. Мъжът начело, той е цар – жрец на племето, което пази светилището. Той всяка пролет води младите мъже от дивото в питомното.

Арсеное ми каза:

– Царю Лизимах, ти мислиш и говориш като македонец или елин. За траките мъртвецът е също толкова жив, колкото човек с плът и кръв. Ти вярваш в това, което искаш да бъде!

Аз видях и помня, все едно че беше вчера, как деветдесетгодишният цар на скитите Атей се изправи срещу Филип Македонски. Тогава Филип беше на четиридесет години, но беше два пъти по-уплашен от Атей. А скитският цар изпи рог с вино и скочи в седлото. И умря, без да бъде победен, защото го удари невидима мълния. Вцепени се с вдигнат нагоре меч, сякаш искаше да прободе небето – и се срина от коня. Атей беше на деветдесет години!

Аз съм само на осемдесет, а Арсеное е на тридесет. Когато някой като мене се жени за жена петдесет години по-млада от него, приятелите го уговарят, да се откаже. Казват му: „Ще станеш на деветдесет години, тя ще е на четиридесет. Как ще спиш с нея?“. А той отговаря: „Че кой спи с жена на четиридесет години!“.

Ще изпиша този папирус до последното слово, а сега ще легна в ложето с мечата кожа и ще извикам от паметта си тази тълпа от мъртъвци, която нося в сърцето си. Молех се за тях, когато бяха живи, моля се за тях, когато се преселиха при мъртвите. През тия объркани дни, откак ни подхвана вихърът, нито веднъж не успях да се събера и да поговоря с тях. Има ли по-добро място за среща със спомените за мъртвите от една гробница?

Само преди броени дни в тази ръка държах скиптъра на властта над милиони мъже и жени от Истъра на север до планините Тавър на юг. И от Понта на Изток до Елевийското море на запад. В тази ръка държах меч, и накъдето го насочех, натам тръгваха десетки хиляди въоръжени мъже, които можеха да убиват, палят и да сриват по моя воля. В тази ръка държах ключа на съкровища, изровени и изстискани от земята с кръвта, потта и сълзите на милиони човешки същества. Аз можех да върна съкровищата на хората или да ги изсипя в морето. Сега съм жив мъртвец. Сега разбирам мъката на душата, засипана от тежката пръст, която може само да гадае какво се случва на белия свят. И не може да стори нищо.

Мога още да пиша.