На високия бряг на Дунава - или на високия бряг на българската история, - в края на оная права, уютно подредена уличка, която сякаш идва от времето и отива във времето, се издига паметник на жена, изправена в целия си ръст. Главата й е пребрадена е черна жалейна забрадка, но очите не са помрачени от мъглата на нераздигнатата погребална тъга. Очите гледат към Дунава, който тече и не изтича, и към отсрещния бряг на Гюргево, където подплискват неспокойните речни води. Птица се мерне и се отрази в погледа; слънчев лъч се плъзне и хвърли блясък в гледеца, който, макар и каменен, свети като жив. Детски глъч се зачуе и трепнат каменните бръчки по лицето. Майчина нежност и спотаена сила. Много пъти съм минавала край тоя паметник и все не мога да възприема, че жената е от камък. И не мога да си представя, че нас ни разделя едно столетие - може би, защото още от детските години, когато разгръщахме страниците на „Записки по българските въстания“, този образ излезе от страниците и дойде в нашия дом, в моите ученически съчинения и все повече се утвърждаваше като образ не само на русенската Баба Тонка, а на българската майка юнашка. взела черти и от Ботевото „На майци си“, и от чакащата българска мадона под облака на белоцветните вишни в копривщенската Дебелянова къща.

И ето че сега, когато отново се връщам към жената, застанала на високия дунавски бряг и на брега на българската история, идват едни мисли, които или не сме забелязвали, или не сме им обръщали достатъчно внимание. Българската майка... Или още по-точно - майката в живота и в смъртта на българина. Първата дума, която изговаряме и с която тръгваме по белия свят, е мама. И когато поотраснем, тя ни отваря портата, за да направим първите си крачки на улицата, на друма и друмищата. Тя ни закърмя не само с млякото си, но и с първата си проста - а може би и най-висша - философия: на кради, не убивай. А може и да благослови чедото си за борба против тиранията и за свободата, но това е друго дело. И друг ръст придобива майчината благословия и майчиният подвиг. Българинът носи образа на майката през целия си житейски път и когато е в родния си дом, и особено, когато е далеч от него, той се явява в сънищата му, той го вика да се завърне, колкото и далеч да се намира. Правило ми е впечатление, че в сравнение с други народи българинът като че ли почита най-много майка си и най-много е пеел и плакал за нея в песните си. И съм се питала - защо е така? Само заради нашата по-особена славянска чувствителност или най-вече заради нашата национална съдба, заради тая борба за оцеляване и утвърждаване, която води от първите дни на своята държавност българското племе. Ние, българите, крепости по нашите земи нямаме, средновековни замъци - също. Нашите крепости бяха превърнати в прах и пепел през четиринадесети век при нашествието на ордите на Мурад и Баязид. Българинът превърна в крепост своя дом, в непревземаема добродетел през вековете своя труд, своето домашно огнище в светилник през време на дългата и безконечна робска нощ. И пламъците на това огнище осветяваха най-напред лицето на тая, която притуряше съчки и дърва в огнището и го поддържаше да гори живо, като едно човешко и родово дихание. Жената къщовница, стопанката, майката, дето раждаше и пълнеше къщата си с деца, годни както да натискат ралото, тъй и да въртят пушката и сабята. Тя ги посрещаше и изпращаше, тя ги благославяше, тя изпираше кървавите им ризи и оплакваше младостта им, тя измиваше със сълзи костите им. А те носеха образа й и името й и я викаха в сънищата си, в трескавата огненица на болката от раните си. И съм сигурна, че когато турският куршум е ударил високото чело на Ботев, е трепнало сърцето не само на майката под сянката на Калоферския балкан, но и сърцето на русенската Баба Тонка... Туй сърце беше станало толкова чувствително, че трепваше при смъртта или стенанието на всеки комита, на всеки поборник, тръгнал да развява байрак и да мре за народните работи... И когато умираме, ние пак викаме името на майките си, след като цял живот сме носили техния образ и той ни е давал сила и упование да преминем през най-тежките изпитания и препятствия. Толкова страдания са се струпвали върху българина в неговия исторически път, че само една жена майка можеше да му бъде опора. Една жена, която го е родила на простия селски одър или под звездата на Витлеем, тя можеше да слезе от иконите на божия храм или да се изкачи на тия икони, защото някои от образите на Богородицата майка носеха и носят черти на наши български селски жени дотолкоз, доколкото иконописецът е бил из техните среди и той също е имал майка, от която, ще или не ще, е притурял по някоя и друга черта към иконата но божията майка. Не знам дали Баба Тонка има черти от образа си в някоя икона, но черти от нейния образ, влязъл в образа на България, съществуват. И те могат не толкова да се видят, колкото и да гледаме онзи паметник край Дунава, колкото да се усетят, тъй като образът на България не е толкова картина, колкото усещане, което всеки от нас носи в себе си.

Повече от столетие ни дели от ония години, когато жената „коджа комита“ минава по улиците на стария Русчук, презирана от турците и замервана с хулни думи от техните кадъни, одумвана от майки и сестри българки, чиито синове са тръгнали по „кривия път“ от дома на Баба Тонка. Но столетието не я отдалечава, а я приближава към нас. И не толкова я приближава, колкото я очиства от прах и забвение, ако е имало такива в първите години след Освобождението. И измива лицето й от сенките на страха, ако е имало такива. Или от бръчиците на смеха и на театрото, разигравано пред поробители и поробени, за да се опази делото народно, корени да пусне в земята и в сърцата. И ако трябва да се навеждам, то е само за да целуна ръка на майка Баба Тонка Тиховица, една българска Богородица на свободата, която и при най- добро желание не е могла да разбере цялата цена на своята саможертва.

Може би защото повече е мислила да спаси децата си, отколкото че прави някаква жертва, ако й речеш такива думи, тя може да се стъписа и да се уплаши от тях. Ала от поробителя турчин няма да се уплаши. И от роба, дето живее в сърцето на поробения петстотин години, пак няма да й трепне окото, само ще гледа да му отвори очите, ако тия очи са слепи. Или да надхитри поробителя, ако той праща в късна доба своите заптии да хлопат на портата и да търсят комити или тайни комитетски книжа в къщата й. Или ще изпере дрехите на юнаците, тръгнали да умират, вместо да живеят спокойно, и тъй ще пречисти своята душа като със свято причастие в храм господен. Ще ушие жилетка на войводата Стефан Караджа с предчувствието, че един ден може и главата му да изрови и да я съхрани в бъдещия музей и в бъдещия пантеон, който ще се издига в центъра на новия и стар град Русе - Русчук. По-рано, ако само ми е минавала мисълта, че Пантеонът на борците за свобода в Русе е започнат още от Баба Тонка, сега, след като съм вървяла по криволиците на нейния житейски и поборнически път, като съм се навеждала да целуна нейната майчина десница, сигурна съм, че тя е положила първия камък на Пантеона, без да подозира това и без да й минава мисълта за признание от поколенията.