Приемствеността – кръвопреливна система за националната литература1

Метафората от заглавието почива на три аксиоми.

Първата: всяка литература е национална. Дори в глобализиращия се свят, дори когато е създаден от писатели емигранти, литературният продукт принадлежи на нацията, чийто език писателят ползва.

Втората: няма национална литература, която е по-малоценна от другите, защото литературата отразява и се съизмерва с историята на народа и езика, от които е вдъхновявана – не с другите литератури. Обстоятелството, че в световната литературна съкровищница някои национални литератури заемат по-голям дял от други, се дължи на популярността на езика им и значимостта на историята им, а не на някакво особено литературно качество, с което превъзхождат останалите.

И третата: националната литература не губи своята посока и значение дори в периоди на дълбока социална криза. Тя също изпада в криза, защото е отражение на състоянието на националния характер. Писателите, колкото и да са по-чувствителни към промените в националния характер от другите, са не по-малко засегнати от кризата. Те страдат и преживяват кризата като граждани според личните си качества.

Гледана през призмата на тези аксиоми, българската литература, създавана на един рядък език с малка национална аудитория, е сравнима в световен мащаб, т.е. няма никакви основания за ниско самочувствие, и същевременно е в дълбока криза. Кризата има два аспекта: а) читателски – българските читатели се интересуват малко от нея, а чуждите не я познават понеже почти не се превежда; б) писателски – българските писатели са объркани по отношение на ценностите, които техните характери изповядват.

Читателският аспект, естествено, има икономическа основа, но не само. Липсата на интерес се дължи и на кризата в българското образование, което от над 25 години насам оставя младите хора без ориентир по отношение на трайните стойности и емоционалната култура, които се възпитават чрез литературата.

Изход от кризата обаче може да се очаква от писателите. В Русия и Източна Европа, също както във Франция, писателите, освен като хроникьори на националната история и изследователи на националния характер, са били винаги смятани за пророци и духовни водачи – и това е една съществена разлика спрямо англосаксонската литература, където писателят е възприеман като човек, който просто пише истории и се конкурира на книжния пазар или с високото качество на писането си, или с умението си да пише бестселъри. Духовното водачество – парадоксално или не – не винаги съвпада с качеството на литературния продукт.