Килкин Тази сутрин се събудих подтиснат. Усещах пустотата на нещо незапочнало в моя живот – някаква сантиментална жажда по топлината на пролетните цветове, по дъхавия аромат на летни траверси събуждаше желанието ми да замина, да се махна. Огромният смисъл на отдавна отминалото детство разпиляваше представите ми за настоящето, а вече от опит знаех, че човек винаги се връща в детството, когато мисли за бъдещето. Още не палехме печката и чаршафът се беше намокрил от студа и влагата. Мария замина за София и нямаше кой да дръпне сините колосани пердета, да включи електрическия радиатор, да полее саксиите с индрише, наредени върху перваза на прозореца. Подсъзнателно чувствах, че навън вали ситен, противен дъжд, гъвкав и безшумен като присъствието на котка. Някаква абстрактна мелодия долиташе от радиото на съседа, пробиваше стената, боядисана в рехав оранжев цвят. Разпилените страници на „Поглед” пожълтяваха съзнанието ми – оприличавах се с този вестник, бях изпълнен с отминали събития, с дълго разпокъсано време, с хиляди моментални снимки, смътно напомнящи безграничното разнообразие на живота. Беше ми студено и задушно. Седнах на леглото и запалих цигара. Цяла нощ ме измъчваха кошмари – сънувах разплаканото лице на Мария, жаждата й да се превърне в светица. Сънувах дългата, разплетена коса на майка ми и синия дълбок вир с изкорубени върби, в който като малък ловях риба. Онзи ден Мария замина за София, а вчера изпратих мама на гарата. Реших да я върна на село някак неочаквано, докато обувах пантофите си... иначе и аз щях да намразя Мария. Като чу, старицата се просна на дивана, застлан с домашна пъстра черга, и уви дебелата сребърна плитка около врата си. Опитваше безпомощно да си поеме въздух, бледият слънчев лъч украсяваше старостта й с ореол и аз изпитах усещането, че тича към нещо, което не може да достигне, нещо хлъзгаво, изплъзващо се между хищно свитите и пръсти. Изтънелите й ръце потрепваха, търсеха да се заловят за ръба на масата. Щях да се пръсна, разпъван от собствената си воля и малодушието си, но думите ми бяха бедни и сухи. После тромаво седнах до нея и я погалих по рамото. Наблюдавах я отстрани как стяга багажа си. Мукавеният изтъркан куфар се пълнеше бавно, приличен на пресен плитък гроб. Най-долу тя постави пожълтелия портрет на баща ми, завит в три носни кърпи, после нейните избелели тъмни дрехи, напомнящи за мрачна привечер; кълбетата и иглите, детските пуловерчета и чорапките, които беше изплела. Тя умееше да плете с часове, струваше ми се, че едновременно плете и дреме. Понякога се сепваше и с изхабена старческа енергия питаше: „Пате ли да сложа, или мече?” Куфарът й заприлича на кошница, пълна с цветя. Аз мълчах, съвсем удивен от смелостта си. Бяха ми омръзнали нейните непрестанни натяквания, тежкия й, изпълнен със сляпа воля поглед, с който следеше Мария. Тя размотаваше разноцветната вълна дори когато вечеряхме, дори когато излизахме с Мария или тримата оставахме сами в апартамента, като вода в празна ваза. Плетеше детски дрешки... – Много ям, сигурно много ям – стенеше болезнено тя и знаеше, че ме измъчва, – затова трябва да си ходя... По пътя за гарата двамата мълчахме. Небето приличаше на огромна сива гъба, изцеждаше сипкави капчици, които по нещо приличаха на дъжд. Асфалтът по главната улица блестеше с калната си мокрота, от туристическата хижа на БТС- то виеше магнетофон – сънна, прощална мелодия. Аз следях върха на обувките си, мъкнех огромния куфар и ми се струваше, че не отиваме никъде. – Не е добра Мария, не е добра – нервничеше майка ми, стара съм вече, Кольо, разбирам ги тия работи.... – Може вината да е в мен – прекъснах я уморено. – В тебе? Я виж какъв си мъж, през вратата едва влизаш... Доядох поничката си, влакът беше вече композиран, напомняше за нещо окончателно в тази мрачна, мокра привечер. Вагоните чернееха като стадо биволи, началникът на гарата дремеше във вмирисаната си на подово масло стаичка и с неудоволствие слушаше мустакат старшина. – Виждам я, Кольо, виждам я... ялова излезе! Направих се, че не я чувам, удивен от собственото си спокойствие. През прозореца на вагона тя махаше със слабата си ръка, сякаш пламъкът на догаряща свещ трептеше на силното течение. Заминаваше с непоколебимата ярост ,на старостта си, без да ни прости... Страхът ми беше овлажнил чаршафите, на масата нямаше обикновената закуска – две рохко сварени яйца и чаша димящо мляко. Запалих фаса от стъкления пепелник, обух скъсаните си одремани пантофи и отидох в кухнята. От прозореца ме блъсна мокрият ден. Светлината едва се изцеждаше и оставяше усещането за нещо незавършено, безлично и скучно. В кухнята още тежеше миризмата на майка ми, мирис на сапун за пране и недогоряло кандило. Аромат на стар човек, който напомня за дълговечна неподвижност и за очаквана преходност... Видях лицето си в огледалото. Изглеждах преуморен и неестествено млад, очилата ми сълзяха по краищата като очи на късогледа бабичка. Наметнах влажния си шушляк и в антрето препрочетох писмото на Мария, осакатено от печата на плика, върху което беше надраскано: „Не се мръщи, нека опитаме и в София, при друг лекар. Руската салата и саламът са в хладилника.” Изпитах неочаквана ярост и срам, сякаш някой беше съблякъл гола жена ми и я показваше на улицата. Смачках грубо писмото, накъсах го и тръшнах вратата след себе си.