И критиката е любов
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Хуманитаристика , Литературна критика
- Страници: 322
Анжела Димчева (12.02.1963, София) е поетеса, журналист, литературен критик. Магистър по българска филология” в СУ „Св. Кл. Охридски”, втора спец. „Ангийски език” (1987). Докторант по наукознание в УниБИТ. Работи като преводач, филолог, редактор („Словото днес”, 2008-2012), отг. ред. (сп. „Световете”, 2011-2012). Основател на Sofia Ars Net. Председател на Общество на литературния кабинет „Д. Дебелянов”. Има 600 публикации в 30 издания. Автор е на 7 книги: поезия – „Предспомен” (1989), „Температура на духа” (1996), „Сезони на душата” (2009; на укр. 2014) и „Крехка суета” (2013); сборници – „И критиката е любов” (статии, 2013), „Игли в съня” (фрагменти, билингва, „Твердиня”, Украйна, 2017). Награди: „Лиричен кръстопът на музите” (2010); І-ва „Свищовски лозници” (2011); ІІ-ра „Биньо Иванов” (2012); ІІІ-та „В полите на Витоша“ (2014); Златен медал „М. Ю. Лермонтов“ (Русия, 2014); Спец. награда от ХХІІІ Световен конкурс в Триуджо, Италия, 2014; „Златно перо” на СБЖ (2016). Творбите й са преведени на руски, немски, италиански, испански, шведски, украински, сръбски, полски, гръцки, арабски и турски езици. Член е на СБП, СБЖ, Славянска академия – Варна, П.Е.Н.-България, Асоциацията на софийските писатели.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Покушенията срещу Радой Ралин
Първа част
Пишещата тези редове е филолог по образование, а не правист, и по тази причина не претендира за ролята на адвокат по дело № (безкрайност), водено срещу Радой Ралин от 1944 г. до 1990 г.
Намеренията ми са чисто литературно-документални: Да се поизтупат от прахта страниците на стари вестници и списания и чрез езика на фактите да се уверим как е функционирала идеологическата машина на обявилата се за ръководна Българска комунистическа партия, как е нанасяла удари на „кривнали от правия път“ писатели и защо именно Радой Ралин се оказа най-несмилаемата личност в писателския съюз, която не се съобразяваше с директиви, постановления, партийни указания и поръчки „отгоре“ за това как и за какво да се пише.
Разбира се, имало е и други талантливи български писатели, ненавиждащи Живковия режим, присмиващи се тайно или явно на цялата система и особено на „съветите“, които Първият често е давал на творческата интелигенция.
Радой Ралин обаче единствен от всички превръща собствения си живот в едно непрекъснато пародиране, репликиране, окарикатуряване на социалистическата държава, на всичките ѝ институции от горе до долу, на парадоксалните ѝ до нелепост идеологически постановки, пронизващи из основи икономика, политика, култура.
Сриването на комунистическия идеал в собствените му очи не го довежда до трагични изстъпления, старчески разкаяния, крокодилски сълзи или пък пребоядисване (както се случи с редица негови съратници). Още през 50-те години Ралин вече е усещал конвулсиите на един уж млад, а вече болен организъм и затова се е опитал чрез древния жен-шен на смеха да оздрави раните, чрез сатирата да изреже загниващите органи на обществото.
От народа е разбран, от управниците – заклеймен! Но нима е можело да има по-силен стимул за творчество от електричеството между тези два полюса?!
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.