Троянските музиканти
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 268
Седя и се питам – кое е истинско значимото в този живот?
Навярно няма един-единствен отговор на това. Но ако попитаме троянските кръчмарски музиканти – онези талантливи, забавни, упорити и мъдри момчета с китарите и клавирите, – най-значими след музиката са смехът, при ятелството и пламъкът на любовта.
Ето на това му казвам честен отговор. Затова в тази книга разказвам за детството, израстването и приключенията на музикантите от Троян, които са посветили живота си на това да извикват усмивки и сълзи от прочувствена радост. Нашите усмивки и нашите сълзи. Да няма забрава за смеха, да няма край щастието. Това според мен е истински значимото. Това беше причината да напиша тази книга. Прочети я, преди някоя нова криза да е разрушила последния пясъчен замък, построен с радост и надежда.
Авторът
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
1.
Тази история не започва през 1965 година, а доста преди това. Ако проследим нишка по нишка всяка връзка и всяка зависимост в нея, вероятно ще стигнем до началните глави на учебника по „История на музиката“, който – ако не ме лъже паметта – отнася зараждането на музиката, относително наподобяваща вида, в който я познаваме сега, до пещерните хора и техните музикални поздрави, служещи най-вече за прогонване на дивите зверове от обитавания ареал или като зов от любовна игра между зрелите индивиди.
Все пак не се нуждаем от толкова детайлно изследване на корените на историята, която ще разкажа и която, много се надявам, ще донесе същата наслада на читателя, както донесе откриването, събирането и подреждането ѝ на мен, пишещия. Ето защо ще започна с 1965 година и поставяйки това условно начало на сюжета, ще направя уговорката, че може да се случи да се върна и малко по-назад във времето, където почиват в мир повечето от първоучителите. Навярно вече четящият се е досетил, че повествованието ще се върти около музиката; иначе защо ще давам пример с учебника по музика. А героите на историята – тези музиканти с ярко изразен характер, който прави облика им интригуващ като на рядко срещано и скъпоструващо камъче, което си открил случайно, тайно ровейки измежду старите вещи на баба си, и естествено, си останал поразен от магнетичния му вид – та героите на тази история обичат, редом със свиренето, както да си спомнят комичните случки (или пък тъжни, или мистериозни, или такива, в които са имали шанса да проявят небивал героизъм, пъргав ум и специални умения), така и да разказват за старите музиканти, от които са се учили.
Да се върнем в 1965 година. Това е само двайсетина години след края на Втората световна война. Не знам за вас, но при мен последните двайсет години минаха като двайсет дни, в които действително съм преживяла доста неща и осезаемо съм се променила, но честно казано, за цялото това време не усетих някаква коренна промяна с трагични размери. Така че двайсет години след войната може да изглеждат и като две, а в някои краища на света все още да отскача пръст заради забравени снаряди, както и сред местните жители на някои региони да се усеща глад като при война. Ако се замислим обаче, през 1965 година автоматичните перални все още са рядкост, а тези, които се намират в домовете на някои граждани, изглеждат толкова примитивно в сравнение с обичайно срещаната пералня днес с нейните режими за различните тъкани, настройка на оборотите, центрофуга, отложен старт, изсушаване и т.н., че сякаш сравняваме дървените налъми, с които прабаба ми влизаше в банята (в която бойлерът не работеше, въпреки че беше доста след 65-а), със сандалките на парижанките в модните списания – бляскаво украсени с полускъпоценни камъни, кристали и мъниста, комбинирани с подходяща деликатна татуировка или гривна около глезена – задължително тънък и с приятен тен. (Харесвам и думата „журнал“, както може би столичанките са наричали печатните издания за мода през 65-а.)
И ето, ние се намираме в двора на не съвсем малка къща в едно неголямо село нейде из Балкана. Тук хубава, руса жена с бледо лице, но пък с ярки устни излиза от пътната порта и поема по улицата. Виждаме две неща. Първо, улицата всъщност представлява тесен, каменист и леко стръмен път, по който се спуска малка вада със студена вода. Неудобен е за вървене, но жената е озарена от някаква дълбоко мечтателна мисъл. Така ни се струва, защото на лицето ѝ се забелязва неволна усмивка. И второ, вглеждайки се по-внимателно в нея, откриваме, че тя е в (сравнително) напреднала бременност. Толкова, че да личи несъмнено. Тя отива на чешмата, където ще налее вода в менците, за да измие лицето и ръцете си, преди да почне да точи корите за баницата. Така ни се иска – защото в тревожните минути на късните студени часове се сещаме за онова прекрасно минало от приказките на баба, за което се хващаме като удавници за сламка, само и само за да се успокоим и най-накрая да заспим.
Жената е на чешмата, а от горния край на селото се появява – наперена и наточена – учителката. Тя не е каква да е учителка – преподава на учениците в началното училище в близкия град и всеки ден пътува дотам с автобуса, в който (хм, май пак така ни се иска) мъжете ѝ отстъпват мястото си да седне и свалят почтително шапките си. Тя дава и частни уроци по цигулка.
– Я, каква си шарена и засмяна! – учителката поздравява весело младата жена, която леко се е привела над чучура.
– Ами, не думай! Цяла нощ не съм спала – с привидна унилост отронва тя. – Въртя се, пъшкам, потя се. Обаче знаеш ли? – гласът ѝ вече звучи по-бодро. – Лекарите в града казаха, че... Познай!
– Е, как да позная? Кажи де!
– Ами, момче ще е май – казва жената и с удовлетворение и може би малко гордост отдръпва пълното вече менче.
– Ееех, късмет голям! – силно възкликва учителката и намигайки, добавя: – Значи, да знаеш – поотрасне ли малко, на мига да ми го доведеш! Ще го приема веднага!
– Ама на цигулката ли? – невярващо пита бъдещата майка.
– На цигулката! – и двете се усмихват съзаклятнически една на друга, сякаш са сключили сделка, важна за живота на околното население, а и оттатък селото.
И какво друго се случило през 1965 година? Доста неща. От тях няколко наистина си заслужават вниманието. Защото нито мирът, нито технологиите, нито животът на човека – нищо от това не е вечно. Ето защо ние трябва да се погрижим след нас да останат мир и хубави песни, а не само свръхинтуитивни смартфони с малотрайна батерия и бракувани автомобили.
През въпросната година се разиграва една драматична ситуация, при която млад мъж губи живота си. След него не остава песен, макар че Боб Дилън дава на света своята дан от това време и по тази тема.
Човекът бил квакер, което според Уикипедия ще рече представител на религиозна група, разпространена предимно в САЩ. Особеното в случая при тези така наречени „приятели“, или поне това, което на мен ми прави най-силно впечатление, е, че те не са привърженици на спора като начин за решаване на проблемите. Вместо това те изслушват другия, приемат неговото мнение и му оказват подкрепа. Обяснявам си това явление единствено допускайки, че разбирането на проблема обикновено се оказва и негово решение. Иначе защо просто ще стоиш и ще кимаш с глава, когато си на коренно противоположно становище. Впрочем наскоро попаднах на една жена, доста благородна в намеренията си към мен – няколкото щедри жеста от нейна страна ме накараха да повярвам, че имам нова страхотна приятелка. После се оказа, че и тя е член на някакъв подобен „приятелски“ кръг, което, признавам, ме провокира да изпитам някои резерви.
Квакерите освен това били противници и на войните, както и на всеки конфликт, а младият мъж – Норман Морисън – се самозапалил пред Пентагона в знак на протест срещу използването на напалм във войната във Виетнам. Било 2 ноември 1965. Изгорял. И нямало кой да чуе песента на мира, не и в следващите десет години.
Освен това през 1965-а е основана групата Scorpions. Никога не съм вярвала, че германска банда може да ме развълнува, докато един ден не открих, че групата, изпълняваща парчето Wind of Change, се заражда в Западна Германия.
Би прозвучало странно, ако кажа, че през мен е преминал ток, когато съм научила, че през 1965 година е спрял токът за повече от тринайсет часа в няколко американски щата и части от Канада. Не премина ток през мен, но бях смутена. Тринайсет часа без ток означава липса на топла храна, лампа, под която да чета книга, и отоплена стая, в която да го правя. Означава и продължително прекъсване на работата на редица заводи и компании, доставящи услуги. Биха спрели да работят и книжарниците, и библиотеките. А ако точно в този отрязък от време ми се прииска – или наложи – да си взема душ, да изпера бельото си или да напиша разказ (а батерията на лаптопа ми няма заряд, да речем), то денят би се превърнал в бедствие.
Тези спирания на тока се случили на 9 ноември 1965 година.
На следващия ден се родил Лъчо от Троян. Бил хубаво бебе, плачел неспирно, но и се подсмихвал много красиво – по бебешки.
А само като се замислим – Лъчо можеше да се роди на друго място. Например в северния край на Дания, където Балтийско и Северно море буквално сблъскват водите си, които заради различната соленост и температура никога не се сливат. Можеше да се роди там, в семейството на рибари, които стриват рибата, за да получат брашно от нея. И сигурно щеше да мечтае за топлината на френските жени и френското вино.
Ако Лъчо се беше родил в Париж например, вероятно баща му щеше да е художник, който се препитава, като наема стари разпадащи се помещения в Монмартър, преустройва ги в що-годе уютни жилища и ги отдава на свой ред под наем.
Ако Лъчо се беше родил в Италия, вероятно щеше да обитава замък, строен през Средновековието – някъде из северните области на Ботуша. Замъкът нямаше да има големи прозорци, а само кафеникави външни стени, вити вътрешни стълби и много мрак.
Но Лъчо е роден в Троян през 1965 година. И въпреки че през годините съдбата му го отвежда до други страни, до далечни земи и различни жени, той остава музикант и – както и останалите троянски музиканти от неговото поколение – си спомня с уважение за големите таланти, които са го извели на сцената. Онези големи музиканти, които първи донесли джаза в този край. И които поставили основата, на която настоящите троянски кръчмарски музиканти стъпили тогава. Людмил Кунов, от когото хлапетата учели китара; Владимир Парушев с всевъзможните инструменти и честите прибежки до стаичката за по глътка; Илия Готовски, който преподавал цигулка, но и провеждал невижданите за времето си концерти с лекция; Димитър Карачоров и Васил Ранков, Мильо Даскала и Валентин Манджуков. И всички останали, за които троянци си спомнят с щастлива въздишка.
А какво се случва с поколението след тях – онези музиканти, които са активни днес? Това всъщност ще се опитам да разкажа на следващите страници.
2.
Няколко години по-късно на същото място – тоест в „този град, в който аз съм роден“, както повечето троянци гордо си припяват, когато стане въпрос за родното им място, се случва нещо на вид простичко, почти всекидневно и ако някой ме попита защо разказвам толкова незначителни случки, първо бих се притеснила, че нямам достатъчно убедителен отговор, а после бих се опитала да му обясня, че малките камъчета изграждат върха.
Като човек на малките неща – онези дребни детайли, разните му там парченца от пъзела, които всъщност съставят цялото ни битие; например простичкото пиене на чаша безкофеиново кафе под ясена в градинката, който пази сянка от септемврийското слънце – ми се иска някой ден да напиша дълъг роман, съставен от на пръв поглед нищо неозначаващи факти, разположени един до друг. И бих го направила именно за да покажа, че понякога появилият се за части от мига блясък от метален зъб или остатък от метална коронка в устата може да означава много повече за историята, която разказваме, но и за човека, който го вижда, от един твърде сложно заплетен криминален случай, при който не се обръща внимание на никакви метални отблясъци в усмивката (освен ако не се използват за изобличаваща улика срещу някой потенциален престъпник). Какво да кажем за онова бегло усещане за влюбеност, което изпитваме рано сутрин през юни, когато в кухнята влизат топли лъчи и мирише на кафе, и ние усещаме мечтата за море толкова близо до осъществяването... Както баща ми обича да казва – да благодарим на Господ и за дребните радости.
Започнах с напяването на песента на Тангра „Нашият град“, обаче трябва да уточним, че въпреки че троянци смятат това парче за посветено на Троян, това не е така. Да, вярно е, че някъде из географията на групата може би се появява балканският град или някое от прилежащите му села, но едно простичко проучване показва, че текстът на песента е дело на поета Александър Петров, който е роден в София, и първоначално е написана за някаква група от добруджанския край. Поетът написал стихотворението, докато стоял в някогашното кафене „Бразилия“ на „Витошка“. Въпреки всичко не виждам пречка пред това всеки жител на малкия град – Казанлък, Велинград или Троян – да пее и да съпреживява. Аз например, чувайки тази песен, си представям първо баща ми, който кара колело (преотстъпено му от приятел, защото като малък нямал свое) из казанлъшките улици, свири на китара в Розариума и... заспива с първа програма.
С други думи – без тази песен нямаше да е същото. Носталгията по неизживяното от мен време, която ми навява, носи безценна топлота и тиха радост. А когато я чух в изпълнение на троянските кръчмарски музиканти, повече от четиридесет години след като е написана, разбрах, че и този малък град е „нашият град“ – с историята му и с дребните ежедневни стъпки на хората, макар и без трамвайните коли. И тук има оркестри без име, и тук хората се раждат, дишат, мечтаят.
И така, ние сме в Троян – няколко години, преди въпросната песен да бъде създадена. Намираме се на улица „Любен Каравелов“ и се спускаме по наклонената ул. „Стара планина“, от двете страни на която има разположени немного високи къщи с малки дворчета, в които цъфтят рози или някакви други цветя, примерно така наречените „обички“. Обичките също са интересни цветя, а баба ми наричаше онази тяхна разновидност, която растеше в нейния двор, „кученца“.
Пред оградата на първата къща отляво са струпани нарязани дърва за огрев. По това време на годината хората се запасяват с дърва, като купуват цели кубици. Тези троянци са ги нарязали на място, пред къщата, защото наоколо има пръсната дървесина. Трупите не са подредени една върху друга в някакъв ред, а са нахвърляни накуп и освен това при използването им за огъня в камината ще се налага да бъдат цепени на още по-малки парчета.
По-надолу, от дясната страна на улицата – ако се спускаме откъм „Каравелов“, – проблясват малките лъщящи камъчета от зида на една къща, в чийто двор се вижда колибка от скрепени отрязани млади клони. В нея може да се крие малко момче или куче, но сега колибката пустее, а и изобщо навсякъде е толкова тихо, че жуженето на мухите се откроява като единствен тътен на времето. Може скоро да вали, а може и да не вали – мухите са тук през цялото време, така че е трудно да се прогнозира само по тях и техните нахални движения.
Днес улицата, по която вървим сега, макар и назад във времето, пресича Главната и на това място е изграден Малкият пазар, от който не долитат натрапчиви миризми на подправки или риба, но пък наоколо се носи приятният аромат на печено на грил пиле. През лятото от покривите на сергиите пръска вода на облаци от малки хладни капки, които падат върху раменете на посетителите и ги разхлаждат. Липсват викачите, които приканват да си купим боб местно производство или сливова по осем лева за литър, но пък в края на пазара са наредени ананаси, помело и авокадо, които мамят клиентите, увлечени от модата по здравословното, а понякога по-скоро от „скъпото и снобското“ хранене. Преди да се превърне в пазар, мястото е приютявало старите грохнали коли на преминаващите оттук пътници, които няма къде другаде да паркират, както и караваната за казанлъшки понички на един стар циганин.
Връщаме се отново в онези години, когато Малкият пазар не е съществувал; дори погребалното бюро в двора на къщата на Ивайло и Никола не е било там. Самите Ивайло и Никола са малки деца, както и Божко, който в момента стои на прозореца и гледа навън може би тъжно или просто отегчено. Наистина тук просто няма какво да се случи, освен муха да кацне на крака ти или пчела да зажужи около мушкатото на майка ти.
Не щеш ли обаче, откъм улицата изведнъж долита глъчка – силна и разпалена. Шумът постепенно се приближава и Божко, вече понастръхнал от любопитство, долавя гласовете на момчетата от махалата. Той нахлузва бързо гуменките, почти излита от стаята и се втурва навън. Но изведнъж се сеща, че е по-добра идея да се престори на равнодушен и да претендира, че не му пука особено за тайфата и нейните афери, докато не го поканят да се присъедини. Ето защо той застава леко встрани от пърхащото кълбо пясък, което децата вдигат, и просто наблюдава.
– Да ѝ заврем главата в кутия от копърка! – вика Наско Стрялката, това слабо момче с черна коса и хитри, дори леко лукави очи.
– Не, да вържем ламарина за опашката ѝ! Или направо да я обръснем, а? – додава с вик малкият Минко Петров, който е обут с къси панталони и сандали на бос крак.
Божко започва да схваща. А всичко му става напълно ясно, когато съзира малкото котенце. То се мята тревожно ту към единия, ту към другия, опитвайки се да излезе от хватката, в която хлапетата са го приклещили. Божидар е умен и чувствителен и ако някой друг наоколо освен мен го познава, той много добре знае, че ще си остане такъв докрай. Или поне докато стане възрастен. Очите му са светли, но понякога потъмняват и добиват дълбочината, в която сякаш прочиташ всичко. И той е тъмнокос, но по-едър от Наско Стрялката и може да хване и да смачка всеки, който посегне на приятел.
А в случая тайфата посяга на малко коте – бяло, на жълто-кафяви петна, със сини очи и дълги крайници. И Божко го боли, че посягат на природата, която е създала нещо толкова красиво, нещо толкова добро.
– Или да я боядисаме в зелено, хаха! Представяш ли си! – хрипа от настървение Лъчо, който – сигурна съм – не е лошо дете, а просто в случая е дал воля на тъмните си скорпионски чувства и нагласи.
– А, не! Да откъснем алое от саксиите на майката на Божко и да я намажем с тях! – вика по-големият Ивайло, който като истински батко е оставил домашната си работа – да мие чиниите или да чете по задължение дебели руски книги за деца – и е хукнал след шума на тайфата на улицата.
При тези думи Божко внимателно запретва ръкави, полека пристяга дланите си в юмрук и запристъпва бавно и тежко към кръга от мъчители на нещастното животно. Когато усещат заплахата, хлапетата се ухилват леко накриво, изсумтяват, примижават срещу слънцето и накрая се преструват, че ги викат на друго място. Всички се омитат.
Остава само малкото синеоко творение на Бог. И Божко го взима в ръцете си, поглежда го и мигновено разбира, че трябва да го занесе вкъщи. Така и прави – предпазливо го вкарва в двора, налива му малко мляко в една стара плитка кутийка и се вглежда в него. То пие мляко, поглежда покровителя си и пак пие.
По едно време млякото свършва и котето обръща главата си към Божко, така че погледите им се срещат. Навярно напълно инстинктивно и непреднамерено котето намига с едното си око. После присвива ухо. После пак намига.
– Ааа, ти си можел да намигаш – тихо казва Божко, докато търпеливо изучава навиците на новия си приятел. – Изпращаш сигнали, правиш разни номерца, също като в цирка. Цял маймуняк си ти, ей. Дали да не те кръстя Маймунчо?
От този ден Маймунчо заживява при Божко. Двамата бързо стават добри приятели и неведнъж намират утеха в прегръдките един на друг. Но за това друг път.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.