Той е красив в своята неустрашимост пред житейските изпитания. Съвсем не е наконтен хубавец, нито пък Херкулес. Строен е като тореадор, почти хлапак. Подобно на тореадора се сражава с бика, но сам той не е бик. Ръцете му са нервни – изящни, но не изнежени. Постоянно се налага въпросът: мъж ли е той? Дон Жуан би могъл да бъде танцьор. Неговата мъжественост се движи близо до границата с женствеността. За него тя не е нещо самопонятно, а по-скоро е скъпоценно притежание, което трябва постоянно да се защитава, понеже е застрашено. Лицето на Дон Жуан се отличава с будния поглед на човек, над когото е надвиснала опасност.
Що се отнася до неверността – най-популярния недостатък на всеки Дон Жуан, – това означава според Макс Фриш следното: не заради новата страст той изоставя предишната; отблъсква го всичко, което не отговаря на истината. Той изоставя всяка жена не от любов към следващата, а от любов към нещо по-възвишено от жената  – например геометрията. Неговата невярност произлиза не от прекалено мощен нагон, а от страха да не се самоизмами, да не изгуби себе си – това е будният страх от женственото в самия него. Дон Жуан не познава любовта. Чувството, което изживява, крие в себе си нещо зловещо-отвратително – напомня влажно тропическо слънце над вонящо от разложение блато, напомня джунгла от пълзящи и виещи се растения, където не може да се премине без гола шпага.

„Испанското в Дон Жуан... Това може да се пренебрегне, но я се опитайте да напъхате Дон Жуан в друг национален костюм, например немски, англосаксонски или славянски, и веднага ще стане ясно: независимо от по-широкото тълкуване на образа Дон Жуан винаги е бил и ще си остане творение на испанския дух. Испанецът (поне такива са впечатленията ми от едно кратко пътуване в тази страна) не познава никакво „може би“, никакво „и така, и иначе“, а единствено „да“ или „не“. Също така той познава само два вида вино – червено или бяло! Нюансите са му чужди. В това има нещо величествено, проникнало чак до всекидневния бит. На испанеца са чужди колебанието, смесването на нещата, средните положения, но също и богатството на отсенките. Чужди са му и психическата уравновесеност, душевният уют, а също, пак в този смисъл, състраданието – както малкото, така и голямото – иска ми се дори да кажа: чужда му е хуманната любов. Когато испанецът каже: „Обичам те!“, това означава: „Желая те!“. А смелостта му – каквато безсъмнено притежава и Дон Жуан – ни изглежда често като поза, от която черпи сили самотният фаталист под пустинната синева на испанското небе: живот или смърт, има ли значение! Също в техните танци има нещо дръзко, високомерно, предизвикателно. Настроението се отхвърля като нещо недостойно, стъпква се в праха  – жестоко, направо презрително. А колкото и страст да е вложена в техния танц, той никога не завършва с опиянение, с блажено душевно отпускане, тъкмо обратното – с тържество над опиянението, с внезапна поза на абсолютно самообладание. И на гордост, разбира се. При това в гордостта винаги има нещо кухо, нещо компенсиращо. Наслада от живота? По-голяма е тук насладата от покоряването, това е повече испанско. Сребристо-белият тореадор, изправен срещу черния бик, човекът, който с оръжието на духа влиза в смъртоносна схватка  – това е Дон Жуан. В последна сметка и за тореадора главното не е да съхрани живота си. Победата му не се изразява в това. Прави го победител грацията, геометричната точност на неговите движения, танцовите стъпки – всичко това той противопоставя на могъщия бик. Тъкмо тази победа на артистичния дух изпълва арената с възторг. Черният звяр, срещу който застава Дон Жуан, е нагонната сила на пола, която обаче, за разлика от тореадора, той не може да убие, без да унищожи самия себе си. В това се състои разликата между арена и живот, между игра и битие... Най доброто въведение към Дон Жуан – като изключим Киркегор – си остава посещението на испанска корида.

Смъртта

Дон Жуан, който не убива, е немислим дори в рамките на една комедия. Смъртоносното му е така присъщо, както детето на жената. Учудващото е, че сме склонни да не го виним и за убийствата му, за тях му държим по-малко сметка, отколкото на един генерал. А съвсем не дребните му престъпления, за които би трябвало да го осъди всеки почтен съд (следователно и почитаемата публика), някак се изплъзват от нашето възмущение. Едва ли можем да си представим един Дон Жуан, който завършва дните си в затвора! Негов затвор е светът; или казано по друг начин: Дон Жуан ни е интересен само дотолкова, доколкото е в състояние да се измъкне от нашия упрек – като метеор, като сгромолясване мимо волята му, като сблъсък, чиито гибелни последици показват колко сме далеч от рая.

Ако живееше в наши дни, Дон Жуан (какъвто аз си го представям) би се занимавал навярно с ядрена физика: за да познае истината. Ала конфликтът му с женското начало, тоест с безусловния стремеж да се съхрани животът, би останал същият. И като атомен физик той рано или късно ще се изправи пред избора: смърт или капитулация – капитулация на онзи мъжки дух, който, останал самовластен, очевидно е готов да взриви мирозданието, щом само придобие техническата възможност за това.

Меланхолията

Зад всеки Дон Жуан стои скуката, макар и прикрита умело от безразсъдна смелост. Това е скука, изпълнена не с прозевки, а с лудории – скука на духа, който жадува абсолютното, но се е убедил, че никога не ще може да го постигне. Накратко, това е великата скука на меланхолията, горестта на едно сърце, в което отмират желанията, тъй че единственото, което му остава, е остроумието. Един Дон Жуан без остроумие би се обесил.
Според Романо Гуардини: „Меланхоликът жадува да срещне абсолютното, но във вид на любов и красота. Това е жажда за същото, което Платон нарича същинска цел на Ероса, жажда за най-висшето благо, което е и самата действителност – непреходна и безгранична. Този копнеж по абсолютното е свързан при меланхолика със съзнанието за неговата непостижимост. Меланхолията – това е болката от раждането на вечното в човека.“

Абсолютното... Едва ли може да се очаква от един съвременен драмописец да го вложа в образа на Каменния гост. Но какво да правим с това призрачно-зловещо плашило? Дон Жуан е немислим без него – без тази заемка от всевъзможни легенди. А само с пародия няма да превъзмогнем това наследство. Пародията предполага, че зрителят дълбоко в сърцето си все още вярва в историята, която се пародира. Но кой от нашите зрители вярва, че един обруган покойник действително може да възкръсне и да седне на трапезата ни? Не, в това вече не вярваме. Едничкото, което ни остава, е поезията и в този смисъл класическата легенда за низвергването на богохулника в пъкъла ще продължи да живее. Отчаян от невъзможността на своето съществование, при което тя се проявява не като метафизична гръмотевична буря, а като обикновена скука, сега вече самият Дон Жуан инсценира легендата за сгромолясването си в ада. Наистина той я показва като опера, като измама, чрез която иска да се спаси; представя я като изкуство, което само приема вид на нещо абсолютно; превръща я в поезия. Ала в последна сметка се оказва, че тази легенда, с която той се надсмива над целия свят, е всъщност само външен, зрим израз на неговия действителен, вътрешен и иначе невидим, на неговия безизходно истински край.“

Дон Жуан на Макс Фриш не успява да избяга от своето театрално съществуване; той прилича на актьор, попаднал случайно в друга, непозната му пиеса. Затова се измъчва от вътрешни противоречия  – конфликтът вече не е между него и света, той е проникнал в самия него.