ДРУГИЯТ В СЪНЯ ТИ

Срещнаха се пред библиотеката, единият излизаше от нея, другият тъкмо се канеше да влезе, когато втренчиха погледи един в друг и спряха на място. Всеки от тях видя в другия себе си. Като в огледало. Единият малко по-млад, другият малко по-голям. Но шокът и за двамата бе еднакво силен.

Заобикаляха ги студенти с книги в ръце, те не помръдваха.

Не чуваха, не виждаха никого друг. Освен самите себе си на отсрещната страна.

Бяха като две еднакви статуи. Дори като ръст. Единствената разлика бе в годините.

Времето течеше, а те бяха застинали в него.

- Кой си ти? – съвзе се по-бързо по-големият.

- А ти? – отвърна с въпрос на въпроса по-младият.

- Аз пръв те попитах...

- Какво значение има?

Можеха да се скарат, можеха да си издерат лицата, такава ненавист бликна от гласовете им, че продължаха ли така, биха се удавили в нея.

- Никакво. Но съм по-големият – каза с омекнал, почти нежен глас и замълча, ала тъй като по-младият продължи да го гледа, без да му отговори, добави: - Аз съм Марк Уилис, студент по право, четвърти курс. А ти? Представих се. Твой ред е...

По-младият продължаваше да мълчи, без да отмества погледа си от лицето му.

- Господи! Нима е възможно... Такава прилика! Направо си ми одрал кожата! – прошепна, но Марк го чу. И си помисли: „Още не се е справил с шока! Прекалено млад е, още е зелен! Дечко!”

- Имаш ли поне осемнайсет? Май ти си одрал моята! – засмя се дружелюбно. - И от коя дива страна си, че така се панира? Не си ли чел за фараоните? Или за Хитлер? Всички те са имали двойници! За да се опазят от враговете си! Просто... ние с теб...

- Не сме двойници! – изведнъж като че ли върна гласа си Ясен. – Навярно има нещо, което не знаем и трябва да разберем...

- Глупости! На Шерлок Холмс ли ще се правиш? В природата се случва какво ли не. Ти за какъв учиш?

- Медицина!

- А на колко си не ми каза... Явно първокурсник. Имаш ли нещо против да поседнем някъде, че и на мен краката ми отмаляха? – и отново се загледа в лицето му, за да поклати глава и да измърмори: - Такава прилика! Не е за вярване...

- Навърших осемнайсет – откъсна най-сетне погледа си от него. – Да седнем, щом искаш... Къде да е... И на мен краката ми треперят.

- И от коя шибана страна си? – вече вървяха към най-близкото кафе.

- От Швейцария – каза, макар че майка му все му повтаряше, че е българин. Но нали живееха точно там, а не в България?

- О! – само възкликна Марк. – Старата Европа! А защо си тогава такъв загубеняк? Майка ти каква е? Баща ти? Ще ми разкажеш за тях. И аз ще ти разкажа за моите, може да излезем и роднини, кой знае. Нали тъй, Шерлок? – опита се да се пошегува. – Когато гените полудеят, какво ли не се случва, ама ти ще бъдеш спец по тях, нали?

- Не съм Шерлок, името ми е Ясен – бяха седнали вече на открито да използват последното есенно слънце, обагрило листата на дърветата и стоплящо не само кръвта им, а и думите им. Видя учудването в очите на Марк и преди още да го запита що за име е неговото, поясни: - Майка ми е българка.

- Става още по-интересно! Разкажи! Целият съм слух! Можем да станем и приятели.

Ясен не беше от словоохотливите, а и приликата го държеше на разстояние, докато Марк явно се забавляваше. Искаше да стопи леда между тях, да предизвика откровението на малкия, но той явно се съпротивляваше.

- Май не си от най-общителните!

Да, призна пред себе си Ясен, повече мисля, по-малко говоря, а ти май си точно обратното! И какво забавно има в това да срещнеш себе си от плът и кръв, нали помня, че всеки е единствен и неповторим! Майка ми непрекъснато ми го повтаряше, баща ми също. Преглътна и отлепи с мъка устни, гласът му беше пресипнал.

- Приликата ме смущава – замълча за миг и изстреля: - Майка ми е писателка. Пише приказки...

- Става все по-интересно! И на какъв език ги пише? Не на български, нали?

- Какво толкова си ме заразпитвал? – избухна неочаквано Ясен. Опита се да стане, но ръката на Марк вече притискаше рамото му да си остане на мястото, а лицето му се озари от усмивка, която разкри двете трапчинки на страните му и на Ясен му прималя и изохка: - Господи! Дотам ли?

- Какво дотам? – не го разбра Марк.

- Моите трапчинки! Имат ги и брат ми, и сестра ми...

- Те са по-големи от теб, нали?

- Не, по-малки са...

Марк се умълча замислено. Вече не гледаше Ясен, не се усмихваше, не задаваше въпроси, а някак изведнъж утихна и заби поглед в земята. Като че ли искаше да зарови в пръстта, да открие в нея нещо отдавна загубено. Всъщност ровеше в себе си, в собственото си детство, в ония като че ли напълно изчезнали спомени, когато красивата му майка, вечно отсъстваща, нали беше международен скъпо платен модел, понякога проговаряше на странен език в сънищата си и той се притискаше в нея да я успокои, а през деня баща му я успокояваше, че няма от какво да се страхува, че оня е мъртъв, кой е мъртъв, кой е оня, така и не разбираше, а и не смееше да попита, тъй като те млъкваха, забележеха ли че е в същото помещение. Защо не се бе замислял по-рано за това? И сега ако ги запиташе, щяха ли да му отговорят кой е оня, кой е мъртъв? Дълго мълча, после погледна Ясен право в лицето.