Въведение

Уродливият, стоящ пред

огледалото и разменящ

погледи на възхищение със

собственото си отражение.

Фр. Ницше

Когато се научих да чета, бях очарован от това чудо – възможността да се потапям в толкова много други, интересни светове, различни от моя. Не пропусках да се възползвам от тази възможност. Четях много. Установих, че литературата се характеризира с голямо жанрово и тематично разнообразие. И аз избирах жанрове и теми, които ме вълнуваха, които бяха в синхрон с възрастта ми и отговаряха на моята оформяща се богата душевност.

С възрастта предпочитанията ми се променяха. Започнах, естествено, с детски книжки, преминах през почти всичко останало, което беше достъпно за мен, докато накрая, вече в доста напреднала възраст, стигнах до Кант[1]. Беше трудноразбираемо. Не зная дали някой е разбрал със сигурност какво точно е имал предвид Кант. Но аз бях упорит в желанието да запълня и тази празнота в познанията си. Не съм сигурен доколко успях. Май поразбрах нещичко, но страхувам се, че после го забравих. Това беше малко преди да започна да оглупявам поради напреднала възраст.

Но да се върнем във времето, когато бях още дете и когато все още само поумнявах. Като четях книгите на колегите Жул Верн, Карл Май, Марк Твен и мнозина други, се възхищавах от майсторските описания на събития, явления, хора. Но пък откривах, че има още безброй неща, които вероятно са се случили или биха могли да се случат, а за тях не е разказано. Дори ми хрумна, че могат да бъдат разказани неща, които няма как да се случат. И тези разкази също могат да бъдат много интересни и увлекателни.

Реших аз да се заема с това. Отначало ми изглеждаше лесно да напиша хубава книга. Имах пред себе си примера на гореизброените. Защо и аз да не мога?

Впоследствие взех да допускам, а с времето напълно осъзнах, че това далеч не е толкова лесна работа, че не е достатъчна само способността да разказваш, а е необходима и сериозна подготовка. На няколко пъти опитвах, но все ми се струваше, че още не съм готов, че нещата се получават несъвършено. А нали детската ми мечта беше да напиша съвършена книга. Едва ли някое дете си е мечтало някога да бъде посредствено, независимо дали като писател, или на друго поприще.

Аз оставях настрана перото и продължавах да се ограмотявам. Така систематично се подготвях за мисията, която мислех че имам.

И ето че часът удари.

Ако все отлагаш нещо и чакаш да настъпи по-благоприятен момент, никога няма да го направиш. Реших да не отлагам, защото оглупяването никак не помага при писането на книги, а то е процес естествен и необратим.

Ще се опитам, да напиша тази книжка, като се доближа плътно до съвършенството. Или поне толкова, колкото ми е възможно. Защото съвършенството е нещо като плюс безкрайност, тоест – непостижимо. До него можеш само да се доближаваш, но никога не можеш да го достигнеш. (Хубаво оправдание, нали?)

Ще се наложи също да побързам, за да успея да свърша тази работа приживе. Разбирам, че има две опасности. Едната е да умра предсрочно и книгата ми да не се случи. Другата – да дооглупея и тя да се случи лоша. Не знам кое е за предпочитане. И в двата случая след това вече нищо няма да осъзнавам, но все пак би било жалко.

И сега, след всичките тези уговорки и шикалкавения, тръгвам на път и дано имам късмета да се промъкна невредим до края – между Сцила и Харибда[2]. Между глупостта и небитието. По тази тясна, едва видима пътека. Надявайки се на твоята снизходителност.

Глава първа

Кажи, чии са костите,

на крал или палячо.

Еднакво се белеят те

след сто години смърт.

Винаги съм бил любопитен или, по-добре, любознателен. Търсил съм, откакто се помня, отговори на всевъзможни въпроси, които са възниквали пред мен. Опитвал съм се да осмислям явленията, да откривам причините, които са ги пораждали, както и последиците, които те са предизвиквали или биха могли да предизвикат. Предполагам, че това е инстинктивна потребност, която при различните индивиди се проявява с различна сила. В ранните ми години това търсене беше хаотично, а по-късно – съзнателно и донякъде систематично.

Началото беше обнадеждаващо. Струваше ми се, че лесно си давам верни отговори на много въпроси. С течение на времето това усещане започна да се накърнява и аз вече не бях така сигурен. И тази несигурност се задълбочаваше все повече. Може би ще дойде денят, когато няма да знам със сигурност нищо или дори ще съм сигурен, че не знам нищо. Но пък се успокоявам, че няма да съм първият. Има такива примери още в древността. Имало е и тогава, както и сега, хора, които са мислели, че знаят всичко. Но са се заблуждавали. Те със сигурност са били много по-неуки от един, който не е знаел нищо.

В тази връзка си задавам следния въпрос: „Дали е по-добре да се питам и да не мога да си отговоря, или изобщо да не се питам.“ Ето на този въпрос едва ли някога ще мога да дам категоричен отговор.

Но да премина към повествованието.

Дедо Новко – това е дядо ми, към когото бях твърде привързан. Всъщност той се казваше Георги. Но още когато бил малко дете, взели да го наричат Новко и това продължило до самата му смърт – в дълбока старост. Дори и той не си спомняше какъв е произходът на този псевдоним. Когато приключи земния си път и опечалените поръчаха некролози, на тях под името му беше изписано с едър курсив „Дедо Новко“, та да стане ясно кой точно е умрял, да не се чудят хората. Веднъж го попитах, дали някой го е наричал някога с истинското му име. Той се замисли и каза, че така са го наричали докторите, когато е бил в болница, защото така му пишело в амбулаторния картон. Има си хас и в картона му да е пишело „дедо Новко“.

По времето, когато бях започнал да си задавам въпроси, дедо Новко отдавна вече беше спрял да го прави.

Аз упорито го разпитвах, а той избягваше да ми отговаря или ми отговаряше неохотно и малко колебливо. Но все пак трудно беше да се измъкне от клещите на пословичната ми любознателност.

Така например обясни ми възможно най-деликатно, че аз съм се появил, след като майка ми и баща ми са направили нещо си, ама не каза точно какво. Защото аз изобщо не помнех как е станало и ми беше много чудно. Същото се отнасяло и за агнето, магарето и така нататък. Аз бях много озадачен какво ли трябва да са направили майка ми и баща ми, за да се появи например Маршал. Това беше магарето на дедо Новко, което аз впоследствие възприех като мое магаре – едно много буйно и вироглаво магаре, същински Буцефал[3] на магаретата.

После малко по малко разбрах как стоят нещата с възпроизводството на видовете и че появата на Маршал няма нищо общо с каквито и да било действия на родителите ми. Защото той, макар по буйния си нрав да приличаше на баща ми, все пак очевидно не беше Минотавър[4]. Тази прилика е случайна и не е имала никаква връзка с наследствеността.

Място на действието е село Драгоил. Това е едно китно селце, разположено недалеч от западната граница на България. То отстои на няколко километра от главния път, който води от Западна Европа към Ориента и обратно. Този път е изграден още по римско време. Тогава се е казвал „Виа Милитарис“. Строежът му е започнат по времето на император Нерон, който бил голям изедник, и е завършен от Улпий Траян[5], който пък минава за добър и разумен император. Пътят е бил доизграждан и преправян многократно през вековете от различни добри или лоши императори, царе и султани.

Софийското поле свършва при Драгоман и на запад започва една полупланинска територия – много красиво място. Драгоил е входът за това красиво царство. Наблизо до „Виа Милитарис“ е махалата „Умляк“. Там е имало римско селище, възникнало край главния път. Ако сега се разходиш из тази вече запустяла махала, може да си помислиш, че някои от постройките наистина са се съхранили оттогава, че дори и отпреди това.

„Умляк“ отстои на два или три километра от същинското село. Оттам има път, който води до селото, преминавайки през местността „Локва“, която е котловина. След това пресича селото, излиза от него и започва да се изкачва и спуска палаво през полупланинските дебри, минава през село Бърдо и отново излиза на главния път, в района на Калотино. Широката котловина „Локва“ се редуцира до тясна и крива бара, наречена „Крива бара“. Селото, заедно с прилежащата му „Локва“, е оградено от юг от планински хребет с най-висок връх „Шилява чука“. От север пък е връх „Голишавица“.

Природата е предопределила този район за животновъдство, главно отглеждане на дребен рогат добитък. Не зная защо се нарича рогат. Дедо Новковите овце до една бяха безроги. А и не бяха чак толкова дребни, има далеч по-дребни добитъци в природата.

Хората в този регион говорят на диалект, който на някого може да изглежда, че е сърбохърватски, но не е. Във всеки случай има редица отлики от книжовния български език, но за това – по-нататък.

По времето, за което разказвам, стайлингът на местните жители не беше архаичен, въпреки че изоставаше значително от модните тенденции. Но наистина, ако видиш драгоилец, не би го объркал с римлянин. Мъжете ходеха през студения период на годината с груби шаячни дрехи, често с кожуси или елечета без ръкави от овча кожа, а през топлия период – с дочени работни дрехи. Тези дрехи се перяха рядко, а се гладеха също рядко, или по-скоро – никога. На коленете на панталоните им се образуваше една изпъкнала деформация с формата на връх Голишавица, но много по-малка. Целогодишно носеха каскети. А дедо Новко дори спеше с каскет след обяд. Покриваше си главата с каскета, за да не му е светло. Но през нощта спеше гологлав, защото тогава е тъмно.

Жените се обличаха с евтини поли или рокли от различна материя, съобразена със сезона. Често дамските дрехи бяха доста шарени, но не бих казал, че дамите се обличаха предизвикателно. При нужда също ползваха кожуси и кожухчета. Имаха и шарени предни престилки. На главите си, с малки изключения, носеха шарени забрадки, но не и бурки. Защото Драгоил открай време си е бил едно чисто християнско село, както и всички други села наоколо. Там никога не са живели инородци и иноверци, нито българи от ромски произход.

Както мъжете, така и жените ходеха предимно с гумени цървули. И целогодишно – с домашно плетени вълнени чорапи. Дамските гумени цървули се различаваха от мъжките по форма. Те бяха по-опростени и невзрачни, както по-невзрачни са женските пауни в сравнение с мъжките.

Преди да бъде открита вулканизацията, не е имало гумени цървули. Тогава драгоилци са ходели със саморъчно изработени цървули от нещавена свинска кожа.

Разграничението, което правя между мъже и жени, е донякъде условно. Повечето жители на селото в тези години бяха възрастни хора. А с напредването на възрастта разликата между двата пола започва да се заличава във функционално отношение, но пък формално-юридически се запазва завинаги.

В землището на Драгоил е имало поселища още от късния палеолит.

По-късно, през медно-каменната епоха са се навъдили разни видове траки. В Драгоил са тракали сердоните или медите. Допускам, че ги е имало и от двата вида. Например сердоните са обитавали Долна махала, а медите – Крива бара. Обаче това е една моя хипотеза, непотвърдена от никакви научни изследвания, затова моля читателя да я отмине с усмивка. Най-голям интерес предизвиква една могила, която е доказано антропогенна[6]. Наричат я „Дỳпна могила“. Тя е проучвана, но без задоволителен резултат, защото е била ограбвана и разорявана многократно още в древността.

След траките са дошли римляните. По тяхно време е имало в Драгоил две селища: едното, за което споменах, – в махалата Умляк, на отбивката на Виа Милитарис. Другото – на територията на самото село. В местността „Църквище“ са открити основите на няколко мраморни колони от времето на Улпий Траян, лека му пръст. Всъщност не съм проучил въпроса, не знам дали са оттогава, но така като ги гледам, много ми приличат на колони точно от това време. И защо пък да не са оттогава. Със сигурност има още такива артефак­ти, заровени наоколо, но явно на никого не му се занимава да ги разравя.

Аз много исках да науча подробности за тези колони и за онова време, но дедо Новко не можа да ми даде каквато и да било информация, защото нямаше никакъв спомен оттогава. Изкушавах се да предприема на своя глава разкопки, но се отказах, защото всичко околовръст беше страшно обрасло с коприва.

Може би тук е мястото за едно уточнение. Вероятно на читателя ще му направи впечатление, че при някои неща, за които разказвам, съм допуснал неточности и анахронизми, тоест явява се противоречие с историята и дори с естествознанието. Но ше припомня, че това е художествена литература. Също и други автори са го допускали в творбите си, а от това тези творби никак не са пострадали. Ще дам за пример Шекспир. Да, ние с Шекспир не сме буквоеди и формалисти. За нас основно значение има идеята.

Най-ранните факти, които дедо Новко знаеше, бяха от заселването на нашата махала, която се казваше Даладидина махала. Това заселване мога да датирам приблизително от времето на наполеоновите войни. Тогава селото се е състояло от няколко малки махали, отдалечени една от друга. Това са били групи от къщи, обитавани от един род, както и прилежащите им кошари за добитъка. Всъщност тези къщи малко са се различавали от прилежащите им кошари. Всичките тези махали са възниквали във времето от късния палеолит до сега, в близост до малки извори, които по-късно са били каптирани и превърнати в махленски чешми – основни средища на социалния живот в махалата. Водата е необходима за живота. Необходимо, но не и достатъчно условие.

Другата, също много необходима течна субстанция, за съжаление отникъде не извира и не може да бъде каптирана. Затова се налага хората да я добиват по пътя на ферментацията и дестилацията. Тоест тя се явява антропогенна.

Та по време на наполеоновите войни отнякъде си дошъл един преселник, някой си дядо Георго, който тогава бил млад, съпроводен от младата си жена и дребната си челяд. Дедо Новко каза, че този се преселил от Ново село. Къде е това село, не знам. Знам само, че в България има над десет села с това име.

– Дедо, а дѐка е това Ново селò?

– Далѐко.

Какво ли имаше предвид под „далеко“? На мен тогава всичко ми изглеждаше кое от кое по-далеко.

– И òти се е преселѝл от това село? Там не е ли било ỳбаво?

– Имàло у това селò един турчин, бей. И тоя турчин бил мỳрдар човек. Мераклисàл се и почнỳл да задѐва женỳту на Георго. Пречѐка ю и ю задѐва. Георго се научѝл и се ядосàл. Пресрѐтъл турчина и га напцувàл на мàйкю. Заканѝл му се, дѐка че га заколя. Àрно, ама турчинът га наклаветѝл. И пратѝли да га зàпру. Георго се уплашѝл, натоварѝл на карỳцуту женỳ, деца, багаж, подкарàл овцете и дошъл тука.

И така младият, енергичен и много ревнив дедо Георго се заселил тук и от новоселец станал на драгоилец. Харесал си едно място, което дотогава не било обитавано от никого и служело за пасище. То имало слаб наклон с южно изложение и било тогава благословено с изворче. Представлявало голяма поляна, обрасла тук-таме с китки дървета и храсталаци.

Дедо Георго запретнал ръкави и изградил там дом за младото си семейство. Все още има запазени части от този градеж. В детството ми там беше склад за въглища, а сега се обитава от паяци. Всъщност склад беше това, което беше останало. Половината от тази така наречена къща беше съборена, а на другата половина предстои да ѝ се случи същото. И голяма група паяци да останат безпризорни. Тази къща е представлявала помещение, вкопано в полегатия скат под един слог, с размери приблизително три на шест метра, тоест имала е разгърната площ около осемнадесет квадрата. Не е била твърде просторна, но тогава стандартите са били други. Била е разделена на две преходни одаи, почти равни помежду си. Градежът е бил от камъни, зидани с кал и измазани двустранно – също с кал.

Камъкът, от който са градели къщите си тогавашните драгоилци, е пясъчник – жълто-сиво-зелен, като бебешко аки. Този камък е сравнително мек и лесно може да се цепи на плочи и да се дяла, но не е подходящ за направа на къщи за хора с висок естетически критерий. Ето, Улпий Траян не го е харесал и е наредил да докарат за колоните мрамор бог знае откъде. Но дедо Георго не е наредил. Вероятно тази скална порода е покривала неговия естетически критерий.

Природата в този край не е особено щедра към хората. Почвата не е достатъчно плодородна, а и доста голямата надморска височина възпрепятства развитието на интензивно земеделие. От зърнените храни се отглеждат пшеница, ечемик и царевица, но на малки участъци, които позволяват това, а те не са много. И при това добивите са неособено значителни. Зеленчукопроизводството също е представено в скромни мащаби. Например в нашата махала, в участъка южно от махленската чешма, който е по-ниско разположен от нея, хората бяха разработили малки градинки, терасовидно разположени една над друга. Площта на всяка от тези градинки едва ли беше много по-голяма от къщата на дедо Георго, най-много – колкото заседателна зала на общински народен съвет. Толкова позволяваше теренът. Водата се оттичаше надолу от чешмата в една баричка и от нея бабите я навръщаха по система от вади и поливаха градинките си по график. Графикът често биваше нарушаван и това даваше повод за конфликти. Тези конфликти особено се изостряха август месец, когато дебитът на чешмата намаляваше. И в крайна сметка добивите бяха нищожни – малко пипер и лук, няколко тикви, малко фасул.

За сметка на това пък в района има добри условия за пасищно животновъдство. Има изобилна паша. И тъй като хората не са тревопасни, тоест не са съвсем тревопасни, научили са се да отглеждат други тревопасни, с плътта на които да се хранят.

Хищник ли е човекът? Някои учени твърдят, че по природа не е такъв, защото устройството на зъбите му не е точно като на утвърдените хищници, макар и да прилича. Други пък твърдят, че това не е показателно и че човекът е изначален хищник, но с течение на вековете е мутирал и е станал донякъде тревопасен. Най-верният критерий бил разположението на очите върху черепа. При хищниците очите са разположени отпред на черепа, фронтално и те имат силно развито централно зрение. Това им помага да фиксират жертвата, която преследват. Тревопасните пък имат по– развито периферно зрение и очите им са разположени странично. Така виждат по-добре заплахата и могат да я избегнат. А при човека очите са отпред. Може би след време ще настъпят още мутации и очите ни ще се преместят встрани, но този процес ще е по-продължителен. Аз не твърдя, че човеците са хищници или че не са, но по плодовете им ще ги познаете.

Природата дава на местните също голямо разнообразие от храсти – шипка, глог, трънка, къпина, а също и диви круши и джанки. Те могат да ги ползват на воля, подобно на своите предшественици от късния палеолит. И на последно място, но не последно по важност – копривата. Тази култура е много добре адаптирана и добивите от нея са значителни.

Дедо Георго, попадайки на тази девствена територия видял, че тук има много земя, непритежавана от никого. Решил че тя, макар и не особено продуктивна, с много труд и постоянство може да му помогне да изгради някакво благосъстояние. И тъй като бил твърде енергичен, и той като своя съвременник (Наполеон Бонапарт), впуснал се подобно на него, да овладява де що може. Разбира се, липсвал му е замахът, присъщ на именития му съвременник, но колкото – толкова. Ако е имал същия замах, сигурно сега името му щеше да стои в пантеона на великите. Представяш ли си – Наполеон Бонапарт, дедо Георго Драгоилски, Александър Македонски, Зевс Олимпийски.

Развъртял се човекът. Взел да разчиства терена от храсти и трънаци. Събирал камъните, които използвал да гради дувари и подпорни стени, докарвал пръст и насипвал с нея и с отлежал оборски тор от овцете. И с години къртовски труд създал хубави ливади, откъдето събирал сено за стоката си, и недотам хубави нивички – за хляб, качамак и зеленчуци за хората. Не можело само с месо, защото процесът на мутациите бил в ход и хората вече били придобили известна тревопасност.

Стадото му се увеличавало от година на година, както и семейството му.

Но животът е колело, върти се и не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден.

– Дедо, забогатѐл ли е тоя Георго?

– Не е забогатѐл.

– Òти не е?

– Òти се е разболѐл. Имàло у дилимàнците[7] една невѐста. Онà била млого ỳбава, а очите ю игрàли. Та Георго се мераклисàл и почнỳл да ю задѐва. Онà отп`ърво се опин`яла, а после се съгласѝла да прележѝ с ньѐга. Àрно, ама муж`ът `ю се усетѝл и еднỳж дилимàнците га издебàли, и га затѐкли на калъп. И га били с кòлци, кàжи-рѐчи до умирàчку. После га извлѐкли и га върльѝли у Широки дол, да га изедỳ чакальѐте и лисѝцете и да га изкл`юцаю гàрваньете. Он се свестѝл и се довлѐкъл дòма. Не умрѐл, ама останỳл половинсвѐтън. Не мог`ъл вече ни да работи, ни да рỳча кикò що трѐбе. И много патѝл и он, и сви около ньѐга.

– Е òти е задевàл тỳя невѐсту?

– Ееее, òти. Òти и он е бил мỳрдар. Има много теквѝя мỳжье. Сàкаю да задѐваю чỳждете невѐсте, а свòете не дàваю никой да ги задѐва.

– Ама ако не е задевàл тỳя невѐсту, можѐло е да забогатее. Нали е бил много рабòтън.

– Пак не е можѐло. От рàботу никой не е забогатѐл.

Тогава се появила някаква епидемия, която взела да коси децата му. И не само неговите. Най-много жертви дали дилиманците, но при тях възпроизводството винаги е било най-интензивно. Останали живи само двама от синовете му – Боне и Белчо. Те не се разбирали, карали се непрекъснато заради бащиния имот. Освен това никой от тях не наследил трудолюбието и енергията на баща си. Все пак някак си разделили след смъртта на дедо Георго имота по братски, тоест за по-големия брат – повече.

По тази формула дедо Боне влязъл във владение на по-голямата и по-добра част от целия имот, както и на бащиния дом. Брат му пък си построил в долната ливада нова къща, следвайки същата архитектурна традиция. Изобщо, в онези времена архитектурата в Драгоил се е развивала бавно.

Технологично е имало два метода за изграждане на къщи. Единият е бил чрез каменна зидария, изпълнена с онзи лайноморфен пясъчник, измазана с кал. Вторият е представлявал изграждане от плет. При него се прави носеща дървена конструкция. Тя се оплита с клонки от леска, които също се измазват с кал. Вторият метод осигурява по-добра сеизмична устойчивост. Но пък позволява в къщата да проникват и да съжителстват със стопаните гущери и други подобни. Какво да се прави, съвършенството е недостижимо. Често се е ползвала комбинация от двата метода.

Така, вече устроени в битово отношение, двамата братя със семействата си заживели в съгласие със своята природа.

Те не умножили бащините имоти и стада, нито внесли някакви съществени подобрения. Напротив, допуснали част от разработените терени да запустеят, буренясат и подивеят и природата да си възвърне отнетите ѝ от дедо Георго владения. Предпочитали да си почиват повече и да свеждат своята деятелност до най-необходимото.

Няма данни да са бити от дилиманци или други. Не са ставали жертви на епидемии и сравнително малко са им умирали деца – могат да се преброят на пръстите на едната ръка. И при това активно са действали за възпроизводството на вида, в това число – разширено възпроизводство, и то доста разширено.

Така дедо Боне, окончавайки земния си път, е оставил петима живи сина. Имал е и няколко дъщери, които междувременно са се изпоженили някъде другаде и за тях нищо не се знае.

Изпоженили се и синовете. Основали свои семейства, които с годините се разраствали. И понеже бащиният дом се оказал тесен за такава популация, всеки от наследниците си изграждал собствен дом върху полагащата му се част от имота.

Да вмъкна, че тогава строителството се извършвало изключително по стопански начин – със собствени сили, без да се изработва проектна документация. Не са се изисквали нито скици, нито строителни разрешителни. Изобщо, административно процедурата е била много облекчена. То не е имало нито градоустройствени и кадастрални планове, нито строителен надзор. Проектанти е имало във Виена, Петербург, Париж и другаде, но не и в Драгоил.

Горе-долу тогава е бил изграден и замъкът Нойшвайнщайн.[8]

Най-възрастният от синовете на дедо Боне – Бело, по право придобил бащината къща, както и най-голяма част от земята. Но пък тези земи се оказали вече твърде недостатъчни за изхранването на толкова хора. Така че на това поколение се наложило в ускорен порядък да разработва нови целини, да облагородява нови терени и да изтиква дивата природа все по-далеч от себе си.

И се започнал един безогледен процес на колонизация, в рамките на който били приспособявани за нуждите на хората все по-отдалечени и все по-трудно приспособими парчета земя.

Неутолим е стремежът на човека към все повече и повече. Към разширение на притежанието, към владеене и разпореждане.

Мисля, че това е продължение на инстинкта за оцеляване на индивида, а оттам и на вида.

Като имаш повече, по лесно ще оцелееш, ще имаш резерв за в случай на недоимък.

Имащият придобива власт. Властта помага на човека да принуждава подвластните си да му се подчиняват и да извършват действия в негова угода. А това облекчава оцеляването.

Който няма нищо, иска да има поне малко, поне най-необходимото. Той не разбира и отрича стремежа на многоимащите към още повече. Ако пък има малкото, стреми се към още малко, поне да не е по-долу от другите. Ако има и това, стреми се да се отличи от масата с нещо повече. Който има много и премного, той пък иска всичко.

Хораций[9] има една остроумна метафора за живота като състезание с колесници. Участникът в състезанието полага усилие да изпревари този, който е пред него. Също така се стреми да не допусне да го надмине този, който е непосредствено след него и му диша във врата. Той дори не вижда първия, ако самият той не е втори. Последният и първият са толкова далече, че сякаш не съществуват.

Ако се замислим, ще открием, че инстинктът за оцеляване поражда и стремежа на човека да бъде харесван, одобряван, хвален, удостояван с отличия. Защото който е одобряван, има много приятели и те биха му помогнали да оцелее. Истината е, че най-много приятели имат силните, докато слабите и безпомощните обикновено нямат много приятели, а тези, които все пак имат, са такива, които с нищо не могат да им помогнат.

Или, както казва един Макиавели[10], за да спечелиш войната, трябва да имаш или силна армия, или силни съюзници. Който има силна армия, лесно си намира силни съюзници.