Изстрели от смях

Вярно ли е, че човек може да се смее и след смъртта? Да се смее силно, весело, заразително. Така, както и най-безгрижните и благополучни индивиди не го правят?

Нямах нито желание, нито причина да си блъскам главата по тия въпроси. Да си затормозявам мозъка с такива глупости и абсурди. Пък и... аз съм от страхливите, да, така е, колкото и усилия да полагам да го скрия, колкото и да развявам своите харесвани от всички морал и хладнокръвие.

Виж, да ти покажа снимките от последното състезание. Преди няколко дни беше. Красота!... Този, ей тоя планер, дето е най-нависоко, съм аз. Ама хванахме хубава въздушна струя, носи те, минимум усилия, летиш, издигаш се, пестиш енергия. Като по дебелите книги!... Красота, нали?...

И гледаш от високото – всичко ти е долу, дребно, ситно, врасло се е там долу, а не като тебе – летиш, издигаш се. Нямаш нищо общо с това долу, разбираш ли?

Но все пак любопитството започва да те гризе. Искаш да видиш. Ако си близо до населеното място – да го огледаш хубаво, отгоре. Ако си навън, в природата – търсиш такива, избягали. Дето си мислят, че са се скрили. И ти ги скиваш на местопрестъплението, а? Голяма тръпка е.

Та, значи, като откриха преди две-три години клуба и състезанията по делтапланеризъм в тоя район, веднага се записах. Високите части на Централна Стара планина са наши, определиха начални точки и площадки за излитане, политаш, а под теб се ширнало едно поле, нищо повече не ти трябва. И аз, нали ме знаеш, че съм луд по височинното летене, всяка събота и неделя, като е ясно времето и не е ветровито, съм горе. Направо се родих!...

И така, летим си. Обаче човешкото око, нали знаеш, любопитно, тегли го да улавя, да разбулва чужди тайни... И като ме обзе тая мания, излитам, хващам струята, ама все къде населените места клоня. Абе няма какво, като сокол станах, разбираш ли – все гледам движение по ниското да хвана, движещи се фигури, мишени, братче!...

Те не дават много да се лети над града, ама аз го правя. И ето, започнах да разпознавам улиците, къщите, блоковете. Заглеждам се. Викам си, я да видя къщата на тоя и тоя, ами я да хвърля едно оченце и на онази, на другия, па да видя как са се подредили третият, петият... Най-обичам тия с високите огради. А и като насложили едни високи кипариси до оградите, разбираш ли. Скрити били. Нъц! Отгоре всичко се вижда. Всич-ко.

Ииии... значи, загледал съм се така по един гранде имот на новоизлюпен тузар. То не че има нещо интересно. Нищо интересно няма, ама като видиш високите дувари и кипарисите и те гложде, представяш си вътре какво ли не. А то – нищо и половина. Скука, ебаси. Та съм се загледал отгоре и подминавам, нося се към следващия двор. И като се усетих в един момент къде съм, дъхът ми спря.

Аз тая къща я подминавам от толкова години, откакто съм тук, веднъж не съм минал пеша покрай нея. И сега изведнъж – отгоре. Зави ми се свят, разбери.

Не че ѝ има нещо на къщата. Обикновена къща си е. Двор като двор, даже и коли май имаше отпред. Ама... колко години избягвам да ходя в тоя район, трябваше да я видя отгоре, та да ми светне, че си е къща като другите. А то всичкото знаеш ли откъде е? Преди да съм бил тук, там си живели младо семейство с детето. И свършва детето училище, изпращат го на рейса при баба му. И докато чакат на спирката да дойде автобуса, влиза една кола с мръсна газ и размазва детето...

Аз до оня ден не бях виждал човек, на когото са размазали детето. А ти? Стиска ли ти да видиш такъв човек?...

Сещаш се, че ако зависи само от мен, никога не бих припарил до тая къща. Обаче загаджил се единият авер наскоро, страшна мацка си хванал. И още са пресни, сещаш ли се, не ѝ се е наситил. Иде преди седмица той и ми вика: „Виж кво, брато, аз ще водя Данито на море. Ет’ ти ключа, да вземеш да ми храниш и да ми извеждаш песа, докато ме няма, той те познава, там и там му е храната, аре, ще почерпя после.“ И аз веднага викам: окей си, брадър, немаш проблем, че се справиме. Взимам ключа от тях, заминава приятелчето, отивам аз вечерта да му изведа и да му нахраня кучето. И чак тогава загрявам, че той живее в съседство с онази къща... на сгазеното дете. Прескочи ми сърцето, преглътнах, ама – мърдане няма, поел съм ангажимент. Отивам.

Изведох песа аз, една готина каракачанка, направихме един крос с нея, прибрах я, вода, храна, всичко, както си трябва. Никакъв проблем. И на втората вечер така, минаваме покрай онази къща, никой не се вижда там, тишина. Браво на случката, викам си, вече не се стягам толкова от това място.

Обаче връщаме се с песа на третата вечер от разходката, едни котараци нещо го бяха ударили на борби за надмощие при колите пред къщата. Щом ги наближихме – и ха през оградата в двора. И песът, и той след тях, отскубна се от ръката ми, нали си е якичък, и хайде с един скок и той вътре. Красота. И отвътре се чува лай и фучене...

Бутам пътната врата – отключена. Влязох да прибера животното, градината голяма, няма никой, а песът тича и гони котките. Отивам към къщата – да се обадя на който е вътре, да кажа какво е станало. Звъня на звънеца, никой. Почуках на вратата, пак никой. Натиснах, отключено беше, влизам.

Той беше вътре. Бащата, познах го, помнех го от някога. Спеше на масата. А около него – шишета, шишета...

– Ей, комшу – викам му, – кучето ми е на двора, влязох да го прибера, да знаеш.

Тогава той се надигна. Метна ми един разфокусиран поглед и се разсмя. Такъв силен, весел мъжки смях за пръв път чувах. Изтръпнах.

– Аз, такова – викам му, – ще извиняваш, отивам си.

И дадох на заден.

А той:

– А, нема да си ходиш, седи тука. Седай да ти кажа къде съм аз.

И се смее, отново се смее, щастливо, гърми стаята от смеха му. Смее се и започва да ми разказва как играе на жмичка с детето си, той жуми, а то се крие... И докато жуми, отиват за сладолед, отиват на лунапарк, отиват все някъде и пътят не свършва, и той се смее, защото детето му прави смях, и той се смее, защото главата му кънти от смеха на детето, и той се смее, защото играта и животът, и детството не свършват.

Прекрачих прага навън, а зад гърба ми се разнесе още един изстрел – от силен, весел и безгрижен мъжки смях.