Леонардо и просяците

Леонардо има фин нос, голям и блед, леко гърбав в средата, с тънък корен, изискана седловина преди върха, а върхът е оформен от двата съвършени хрущяла, между които има съвсем лека вдлъбнатинка. Носната преградка се спуска малко по-ниско от крилата на ноздрите, както е при евреите. Самите крила на ноздрите са деликатни и напълно симетрични; потрепват често – както се случва понякога при умните и неспокойни хора. Скулите на Леонардо са покрити с най-тънка и безупречна кожа, под която изпъкват съвършените костни форми. Косите му и брадата му са някаква съвсем нечовешка, ангелска смес от злато, сребро и коприна – съвсем светли, явно медноруси в миналото – сега съвсем равномерно побелели, станали като свилата на някоя райска царевица.

Както ни е добре известно – правата коса е признак за низш произход; косата на Леонардо е на най-великолепни, меки, божествено виещи се къдрици, издължени и леки, като стружки от младо липово дърво. А устните му са розови и малки, извити в ъглите нагоре, въпреки че дъгата на цялата уста е с вдлъбнатостта надолу. В тази двойна извивка има нещо прекомерно изискано и именно заради това – плашещо. Нещо като похотливата уста на бабичка, на октопод или на дявол.

Аз съм само поглед, мисъл и фантазия и сега ще поговоря с Леонардо.

Той е поредният велик човек, с когото ми се иска да поговоря, въпреки че е умрял отдавна. И тъй като аз нямам ограничения – защото фантазията няма ограничения, – ей сега ще го сторя! Да. Леонардо е умрял отдавна, но тъй като човек е (по някакъв начин) жив, докато мислят за него живите (Дали е така? И кое значи да си жив? Спящият жив ли е? Припадналият?), аз мога да си поговоря най-спокойно с него.

А той е починал отдавна. През 1519-а. В градчето Амбоаз на Лоара, в централен регион на Франция. Според една легенда – умрял в ръцете на младия крал Франсоа I, който го боготворял.

Докато проучвах фактите от живота му, направиха ми впечатление някои неща, които преди това не знаех. Въпреки че съм чел доста за него. Първото беше, че е бил с парализирана дясна ръка през последните години от живота си, което ще рече, че въпреки цялата си богоподобност, е получил инсулт. Някъде към 65-ата си годишнина.

Този факт ме накара да се усмихна – каква щастлива ирония! – парализирана дясна ръка на един заклет левичар, такъв, който съвсем съзнателно е използвал своето левичарство, за да се различава и изпъква сред другите. По-точно, като е използвал по-ловката си лява ръка, за да пише огледално, за да не бъдат разчитани документите и научните му текстове.

Помислих си, когато прочетох за неговата парализа, че понякога Битието (колкото и да не ни се вярва) не забива копието си там, където най-много боли. Понякога то – може би погрешка – е учудващо благоразположено. Даже в жестокостите си. Дясната ръка – каква смешка!

А можеше да съсипе именно по-ловката му, божествена лява ръка! За да се случи именно това, както хората винаги са очаквали – най-лошото!

Даваме ли си сметка, че винаги очакваме най-лошото? – От света, от живота и от провидението?

Очакваме най-лошото, а се надяваме на най-доброто. И тази надежда е пълна с най-черен страх. Живеем в някаква странна среда – между очакването на най-лошото и надеждата за най-доброто. В трепет.

Между другото, Леонардо е бил от хората, наречени амбидекстри, които са еднакво ловки и с лявата, и с дясната ръка. Едно голямо научно изследване на факторите, обуславящи шизофренията, показва, че те са свързани по някакъв начин с тоя странен феномен, амбидекстрията. Тоест – сред шизофренните има доста повече амбидекстри, отколкото сред неболедуващите от шизофрения.

Липсата на латерализация, на специализиране на двете полукълба на мозъка, явно има някакво отношение към тая неразбираема болест. Шизофренията.

Но Леонардо определено не е бил болен от шизофрения. Сега го гледам – дух, образ в моя вътрешен свят – и си казвам: И все пак – най-малкото е странен и хладен човек.

А може и да не е. Прекалено е деликатен, а за българин като мен деликатността е странна и плашеща.

Ние, българите, смятаме изтънчените европейци за превзети и префърцунени. За да си земен човек – трябва да имаш и селски, и свински черти. Да си и дебел малко, да си малко мръсен – за да не унижаваш хората със съвършенството си.

А Леонардо изглежда прекалено съвършен.

Другото, което не знаех за него, което обаче някак обърква представата за отчужден, изтънчен и студен човек, който не носи човешка топлина в сърцето си и се гнуси от обикновените хора, беше 

следното: в завещанието си Леонардо поискал да бъде съпроводен в последния си земен път – към гробището – от шейсет просяци.

Всъщност – казах си – това може да не е бил алтруистичен порив, да не е бил насмешлив ексцентризъм; това може да е била някаква традиция, която ние не познаваме. Както Моцарт е погребан в общ гроб, не защото е бил беден, а просто защото по това време във Виена е имало прекалено малко гробищна площ и се е налагало в гроба на всеки почтен гражданин да погребват и още няколко – от простолюдието. Нещо като социален дълг на покойниците.

Възможно е и Леонардовото да е било същото. Но все пак – твърде странно и вълнуващо ми се стори това – с просяшката процесия! Романтично, мрачно и зловещо. Дрипави просяци след съвършения стар труп. Някой без око, друг без ръка, а трети – прокажен. С издути вежди и устни и окапал нос; с типичната фациес леонтина – лъвско лице, каквото придобиват нещастните прокажени, вследствие на специфичните възпалителни порцеси в подкожните нерви.

Цялата тази процесия би послужила чудесно като сюжет за гравюра на Дюрер. Който именно по това време – 1519-а – е бил на върха на славата си. Странен свят, какво ще кажете?

Но Дюрер не е бил Дюрер по това време. Както и сега не е Дюрер. Нито пък Леонардо е бил Леонардо тогава. Защото те са станали това, което са сега, именно през петстотинте години след смъртта си. А казвам, че Леонардо и сега не е Леонардо, защото мога спокойно да изляза на улицата – сега – както съм само мисъл, поглед и фантазия, и да хвана някой най-обикновен човек от улицата, да го поразпитам – за да узная, че за него името Леонардо да Винчи не означава нищо.

Или поне – нищо от това, което означава за мен.

А нима не е един човек това, което другите мислят за него? И той – за себе си?! Сбор от безброй впечатления – чужди и свои. Може би има и нещо, което е човек сам по себе си – извън представата ни за него. Но то е непознаваемо и никога не ще имаме досег до него. И затова Леонардо е Леонардо, какъвто е за мен само в моята глава. В главите на другите хора е друг Леонардо. При мен на гости е този – тънконосият, с деликатните и извратени устнички, със свилените масури на русолявата побеляла коса.

Сега ще го поразпитам за това-онова.

– Драги Леонардо, много ми е приятно да се запозная с теб! Аз съм човек от далечното бъдеще – от 21-ви век. И искам да те уверя, че в наше време ти си голяма... хм, звезда! Прочут, невероятно прочут... смятат те... из целия свят те приемат за най-великия художник, инженер, изобретател, учен, анатом и... хм, така де, на всички времена. Разбираш ли? Ти си най-прочутият човек на света, общо взето! Поне в областта на изкуството... Сега, трудно е да се определи кои са най-известните хора, нали разбираш, известността е доста сложна величина и трудно се измерва – правени са, естествено, доста проучвания на общественото мнение...

– Добре, добре – малко сприхаво ме прекъсна Леонардо, явно не му се щеше да изслуша цялата ми превъзбудена и неумела хвалебствена реч. – Аз, естествено, се поинтересувах също за теб, месер Терзийски, и да ти кажа право – не открих нищо съществено – в мое време ти въобще не си бил известен и прочут. Даже и никакви документи не излязоха. Така че ти в моето време си никой. 

И Леонардо се усмихна някак много странно. Шегите му явно бяха заплетени, също като научните му интереси. Не се хванах да го убеждавам, че след като съм роден след него, няма как да съм известен в неговото реално време – той явно се шегуваше – но сигурно имаше и нещо друго предвид. Тази странна усмивка. Та нима времето тече еднопосочно и линейно? Я да не падам в очите на този изискан хвалипръцко. Доста бързо успя да ми стане несимпатичен.

въпреки че си толкова прочут, все пак си някак... загадка си за... около името ти и живота ти има много загадки... Но аз искам да те питам на първо място за тия просяци...

– Ха-ха, тия – на погребението ми ли? – вирна нос великият Леонардо и ме бодна с тънкия си, силен и остър пръст в ребрата. – Ще ти разкажа!

И Леонардо ме хвана с лявата си непарализирана ръка за ревера, деликатно ме привлече към себе си и тихо, някак съзаклятнически заразказва.

А аз се интересувах от това негово странно предсмъртно желание. Друго негово предсмъртно желание, което ме впечатли, беше записано в завещанието му: слугинята, на която така и не успях да открия името сред документите, да получи наметало от кожа на самур.

Самурът е извънредно рядък; по времето на Леонардо тоя бозайник, подобен на едра златка, е живеел и в Северна Европа, но при сравнително зле организираната средновековна търговия доставянето на самурови кожи сигурно е било извънредно трудно. Какво ли е направила прислужницата му, за да заслужи такава скъпа вещ?

Според мен – казах си – това е просто типичният Леонардов ексцентризъм. Познат ми е добре; самият аз съм такъв. Този ексцентризъм е нещо като детинско негодувание срещу безнадеждната обикновеност на живота.

Животът си е един такъв – глупав и скучен, хората са предвидими; примерно – завещават скъпи вещи само на тия, които трябва; на които всички очакват да бъдат завещани скъпите вещи.

Хората винаги постъпват предвидимо – а ние можем да предвиждаме жалките им постъпки, защото познаваме (от собствения си опит) жалките 

им страсти. Леонардо е бил хомосексуалист. И ние очакваме от него да завещае всичко най-хубаво на Салай – любимия ученик; или на Мелци – другия любим ученик. Хм, Салай, мисля, беше умрял преди Леонардо (ще трябва да го попитам може би).

Но аз знам, Леонардо изпитва презрение към тая обичайна, предвидима природа на хората. И затова прави неочаквани неща.

Това е чисто и просто неговият бунт срещу нормалното.

Нормалното е бич за Великото. Нормалното е химн на посредствеността. Ето защо – казах си – ти, стари дяволе, си рисувал толкова много уродливи лица! Защото те са прекрасни! Защо са прекрасни? Защото не са обикновени; не са нормални!

Нормалното е предвидимо.

В миг усетих, как това – дали някой ни харесва, дали има високо мнение за нас или обратното – ни влияе мигновено и страховито силно. И чудодейно определя мнението за него. Особено във времена на съвсем слаби авторитети – като моето. Ако Леонардо ми се подиграваше – но аз бях роден във време, в което господарите и силните са можели да секат главите на низшестоящите, а и са го правели – аз едва ли щях да си позволя да се усъмня във възхищението си към него.

В миг се сетих как Сталин са го боготворели и умни хора, след като е избил целите им семейства. Или поне такива легенди съм чувал за него. Но сега... Сега беше достатъчно някой да ми покаже, че не съм му особено симпатичен – за да го намразя. О, да – пълна липса на тежест на човешките авторитети. Слава Богу, че живея във времена без авторитети – казах си, – мразя набиванията на кол и кладите!

– А, Леонардо, да, да, ха-ха... знам, че си проверил... Гугъл ли използваш? – позасмях се аз. Леонардо кимна; той все пак беше нетленен дух и живееше в безвремието – така че можеше да си ползва всеки гугъл на света, без да му мигне окото; без да му пречат ни времето, ни бавният интернет. – Исках да те питам много неща... ти,