Бащата пожела една от жените и се спотаи зад дъбовете, откъдето продължи да наблюдава гъвкавите тела. По това време река Искър се разстилаше към бусманското поле чиста и величествена, властница над земята и хората, в значителна степен и над техните мисли, защото я боготворяха. Щом дойдеше време за сватба, момите се хвърляха в прозрачните ѝ воали като в храм на непорочността.

Скрит зад дъбовете, Бащата усети трепет в изнемощялото си тяло. Беше наложил пости на хората и беше обявил, че ги отменя за сватбата на Благуна и че позволява този ден да се пее. Сладостта на тръпката се спусна към гърдите му, после в корема и бавно плъзна по обезкосмените от времето крака.

Бащата продължи да наблюдава Благуна. Белите задници на девойките бляскаха над водата. Излъчваха здраве и предизвикателство, сякаш се надсмиваха над Бащата, над неговите години, над издутия върху челото му цирей, който набъбна като рибешки мехур.

Залутани в играта си, пискливи и неразумни в тази ненаситна прегръдка на реката, девойките се хванаха за ръце и все така, обладавани от меките вълни и от тайнството, в което се посвещаваше Благуна, направиха кръг, завъртяха го веднъж, дваж, после смениха посоката му и радостните писъци секнаха. Изкъпваха девойката. Бащата ги беше научил да го правят. Беше ги принудил в нощта преди брачната магия да му довеждат невестата и той влизаше в нея горещ, възползван от вълшебното неведение, в което бе успял да потопи хората. Излизаше от огъня ѝ в ранна утрин, когато посрещаха младата пред къщата на Бащата с погача и нетърпение, с менче вода от Тайния извор в планината и с възгласи, че булката ще отиде опитомена при мъжа си, че той е заслужил и благословията на Бащата, и крава от каменния му дам.

Хората слагаха на кравата венец от здравец, а на булката пояс от конски косми. Омотан на плитка, той имаше няколко дълги опашки, за да могат стариците да поведат жената из селото и всички да видят на корема ѝ направения от Бащата и от собствената кръв на невестата знак.

Ако нямаше такъв знак – винаги във формата на буквата „З“, – жените повеждаха нещастницата направо към реката, където започваха да я давят. Крещейки, те разкъсваха очернената ѝ утроба с пръсти и камъни, после всяка хвърляше парче месо към небето и тъй, кървави, ожесточени и диви, се въргаляха във водата, докато се уверят, че тялото е отнесено далече надолу, към Бусманци и невъзвратимото, към тяхната вяра, че то никога няма да се събере, за да мърси Абдовица. Всяка взимаше косъм от пояса конски влакна и го връзваше на портата с девет възела. Бащата беше ги научил да броят до девет и да бъдат верни на Залмоксис толкоз, колкото и на него.

Бащата наблюдаваше хлъзгавите тела на момичетата. Подивялата от пръски и радост вода милваше здравите им бедра, белите кореми и на тънки струи – бързо-бързо – се изцеждаше по щръкналите от удоволствието зърна. Замириса му на домашен сапун, на лавандула и тревогата, че довечера няма да може да влезе в Благуна, се превърна в страх. Бащата знаеше, че не трябва да наблюдава великолепието на това водно хоро, за да не се опиянява от красотата и волността му, от неистовия вик на здравето и младостта, ала не намираше сили да сведе сламките-клепачи и по пътеката между дъбаците да се прибере у дома. Знаеше, че се налива с горчивото откритие на своята немощ, и това още толкоз го заковаваше на място, без да посмее да си представи Благуна в нощното ложе и без да отклони поглед от нея поне за миг. Страхуваше се, страхуваше се от невъзможността да рисува червените знаци с извлечената от него самия кръв и че – ужас, ужас! – ще трябва – както се бе случило вече неведнъж – да скъса посред нощ главата на кокошка, за да спаси момичето от смърт и себе си – от позор.

Струите на реката се вдигаха високо нагоре и падайки, образуваха ефирно ветрило. Капките замираха в обратния си път, превръщаха се в мъгла и тъй, докато наблюдаваше, Бащата не искаше да повярва, че картината се размътва от годините му, и още по-точно – от бликналите в очите му сълзи. Хилядите капчици изтощено се разнищваха в посока на течението и никога повече нямаше да докосват гърдите на момите, техните еластични мускули, техните бляскави зъби; ще дойдат от високото други, ала тези, разнищените, ще се слеят в недостижимото по същия начин, по който недостижими оставаха душите на момичетата. Ето затова се самосъжаляваше господарят на Абдовица, защото той можеше да влиза в непорочността им, но никога в сърцата им, той обладаваше за една нощ овцете от своето стадо и никога не научаваше какво по-нататък отнасят те от него – може би дете, може би притеснение, спомена за увехналата му кожа, гънките на жълтия корем или опитните пръсти-червеи, заровени в пухкавата им влага. Какво още?

Приседнал зад тлъстия дъб, Бащата дъвчеше листа от глухарчета. Горчивият сок усилваше по свой начин предположението, че го боготворят, но и мразят. Девойките бяха видими, можеха да се пипнат, да се превземат, с един вик да ги изплаши и те да се разхвърчат като пилци, а откритията на старческата му душа се таяха надълбоко, където той не смееше да погледне, защото досега нямаше навика да се съмнява във всесилието си.

Благуна легна по гръб. Припявайки: „Няма да остане лой, няма да избяга пръчът“, момите започнаха да я мажат с месото на събрани край варницата охлюви. Милувката на сребърната слуз я превърна в седефена нимфа. Съкрушен от предчувствието си и от тази невероятно тънка поясница, над която се поклащаха върховете на белите гърди, Бащата изстена, бавно се отпусна на колене, безгласно зарида. Усети как лицето му се сбръчква като баберка, оставена лани по дърветата, но по-силно го сбръчка невъзможността да спре откритията си.

Каква е тази песен? – попита се. Чуваше я за първи път. Дълго търси смисъла ѝ, но не го намери.

Изтегли се заднешком от дъбаците, през целия път сподирян от безгрижния момински кикот и от мириса на лавандула. Пред погледа му се разстла Абдовица – ей ги широките градини и ниските, мазани с розова кал къщи, която мъжете донасяха от Тайния извор в планината, а жените замесваха с косите си. Бащата беше научил на труд своите хора, беше им внушил, че за да оцелеят, трябва да работят и да му вярват, защото той е изпратен при тях от Реката, не от бога, в когото досега са се вричали и от когото постепенно трябва да се отрекат. Той им донесе друг бог – енергията да оцелеят – и те го последваха.