Смет за сливи - 2
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Биографии , Художествена литература , Мемоари. Документалистика.
- Страници: 234
Сигурно искаш да ме питаш, читателю, що за писание е това? Каквото беше и „Смет за сливи" - 1. Изповед. Не пред един конкретен човек, а пред теб, невидими и непознати читателю мой! Говоря с теб интимно, на ти. Имам чувството, че си до мен. Но общуването ни не е на материално ниво. Аз ти разкривам душата си, ти я възприемаш с твоята душа. И всичко е много чисто. Ако се гледахме в очите и забележех в погледа ти чувство, което би ме смутило, едва ли щях да си позволя повече да бъда искрена…
Виж повече...
Смет за сливи - 2
Надежда Захариева
„Моята религия е да живея и да умра без съжаление.“
Миларепа
Изобщо не си представях, че е възможно това да ми се случи! Да замина за Америка, да мога, ако искам, да остана там цели шест месеца, да имам условията да пиша каквото и когато ми се ще... Навярно поради тази причина на въпроса: „Кога ще напишете продължението на „Смет за сливи“ – 1, отговарях почти лекомислено:
– Когато се появи спонсор, готов да ме храни поне половин година и няма да ми се налага да си блъскам главата как ще изкарвам пари за храна, ток, парно и телефон – сядам и я избълвам. Един наш писател казваше, че романите ги пишели графовете. Да ви приличам на графиня?...
Животът умира да си прави шеги. Като не се осмелявах да призная дори пред самата себе си, че причините да не се захващам с писането на книгата са от съвсем различно естество, той взе, че ме наказа с уж толкова мечтаното от мен безгрижно време. Кой да предположи, че съществува на света човек, способен да прояви подобна щедрост – да ме издържа половин година! Че този човек ще бъде жена, с която нямаме кръвно родство, не сме приятелки от детинство, а се познаваме само от четири години и я се виждаме, я – не, веднъж годишно. Радка! По мъж – Стефъс.
С Радка съдбата ни срещна случайно. Макар често да казвам, че случайности няма, не мога да проумея закономерността на тази среща. Спомням си добре зимния ден, в който две журналистки от вестник „Земя“, добри приятелки на нашето семейство, доведоха Радка у дома. Няколко дни преди това в редакцията се обадила жена, представила се за българка, живееща в Щатите, и пожелала да я свържат с поета Дамян Дамянов. Обръщала се към екипа на „Земя“, защото на страниците му прочела интервю с него.
Когато разбрахме за желанието на въпросната дама, с Дамян се притеснихме. Как да посрещнем в овехтелия си дом чуждоземна гостенка! Ами ако е някоя префърцунена богаташка? Какво ли щеше да си помисли, като види как скромно, да не кажа бедно, живее един от най-известните български поети? Уж се бях научила да не плащам данък „обществено мнение“, пък се оказа, че съм забравила урока. Деликатна ситуация. Ни да приемеш, ни да откажеш. Спогледахме се, спогледахме с Дамян, помълчахме малко, въздъхнахме, ами това е положението!, и се съгласихме да доведат българската американка у дома.
И така на 27 януари 1997 година жената, от чието гостуване толкова се притеснявахме, прекрачи прага на нашия дом. Още в първия миг разбрахме, че напразно сме си харчили емоциите. Радка излъчваше невероятна сърдечност и доброта. Един земен човек, с когото моментално се почувствахме близки. Ако стопроцентово вярвах в прераждането на душите, бих казала, че в миналите ни животи между нас е съществувала тясна връзка. Защото срещата ни в този живот беше като между приятели, които са се разделили преди известно време. В нашия случай – преди няколко прераждания. Да, без да вярвам напълно в прераждането, не съм склонна и да го отрека. Без него не бих могла да си обясня много неща, които са се случвали с мен и са нямали нищо общо с видимата логика на битието. Към тях причислявам и приятелството ни с Радка. Сякаш неосъзнавани спомени изплуваха от дълбините на душите ни и от първия миг на запознанството, всички възможни прегради между нас бяха съборени. Съвсем не е нужно да обяснявам надълго и нашироко колко непринудена беше нашата първа среща. Обясненията обикновено замъгляват, вместо да изясняват нещата...
Седяхме в кабинета на Дамян. Говорехме, смеехме се. Радка ни разказа какво всъщност я е довело у дома. Била на гости при баща си в село Руец, Търговищко. Дядо Кольо, баща ѝ, гонел вече деветдесетте. Та извадил той един брой на „Земя“, размахал го пред очите на дъщеря си и наредил:
– Като отидеш в София, да намериш този човек и да му помогнеш!
Тя прочела интервюто, в което Дамян споделяше колко труден е животът му. И като се върнала в София, позвънила на телефоните в редакцията. Не само заради бащината си заръка, а и защото винаги е мечтала да види любимия си поет. Преди не се осмелявала да потърси връзка, за да не би желанието ѝ да бъде изтълкувано като натрапване. Този път имала оправдание: бащин хатър не бива да се чупи...
Срещата ни продължи доста дълго. Подарихме ѝ книгите си, които бяхме публикували наскоро. Стана дума, че книги се издават трудно, защото трябва да се търси спонсор. С други думи, да се просят пари. Нещо, което, особено на Дамян, му изглеждаше унизително. Аз по-лесно свикнах да преглъщам този факт. И тогава нашата гостенка каза, че би искала да спонсорира една наша стихосбирка. Което и стана. След месец и нещо, на осми март, се появи моето „Нелюбовно време“.
По-късно Радка сподели, че се чудела как да ни окаже, макар и малка, финансова помощ. Двете ни приятелки я били предупредили, че Дамян е с много деликатна душа и трудно би приел такова нещо. Като чула как става книгоиздаването у нас, решила, че този е начинът да ни направи добро. Това беше първата ѝ добрина. После щяха да последват още много. Да не говорим за последната. (Ух, че лоша дума!) Веднага се поправям – за поредната добрина.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.