Основна тема на тези новели, адресирани към младия съвременник, е любовта като взаимно човешко търсене, като вид човешки контакт. И тук предпочитанията на автора са на страната на онези герои, у които доминира нравственото начало, непреодолимият копнеж по себеосъществяване, така характерни за съвременността ни. С белетристично майсторство Владимир Зарев създава модерна психологическа проза, в която проследява сложни душевни състояния. Всяка случка, колкото и обикновена да е, събужда неочаквани асоциации, осмисля се като човешка психология и в това е силата на тази книга. ПРОЦЕСЪТ „А по въпроса, за който сме се събрали, ще кажа: не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.“ Елин Пелин 1. Андрей се усмихваше... Виждах светлината в тъмните му очи, които сякаш се разширяваха от безпокойство и вина. Зениците му приличаха на зрънца черно кафе, ръцете му, както винаги, изглеждаха деликатни и дресирани, сякаш бяха част от неговия разум. Винаги съм харесвала Андрей, но в негово присъствие съм изпитвала и някакво необяснимо съжаление към себе си. Понякога навярно го мразех, ала омразата е чувство, което подобно на обичта свързва хората... бях несвободна, как тогава да бъда безразлична? Надявах се, че Андрей ще се умори да бъде такъв, какъвто е. Познавам го почти от десет години и може би това е основната причина да зная толкова малко за него. В единадесети клас по химия започна да ни предава една ниска, трътлеста и зла учителка, която нарекохме Баба Молекула. За нас нямаше нищо по-обидно от часовете по химия, защото самото нейно присъствие ни засягаше и ни пречеше да се чувствуваме пълноценни млади хора. Един ден пред очите на всички аз поставих на стола в кабинета по химия кабърчета и междучасието се изпълни с възбудата на нашето очакване. Баба Молекула влезе с могъщата си походка и по навик седна веднага. Викът й постепенно се замени с глупава безизходна тишина, учителката се смали и заплака. След малко Баба Молекула се върна с директора — симпатичен мъж с тъмни очила, който каза на всеуслишание: — Никой няма да излезе оттук, докато сами не посочите кой от вас постави кабърчетата. Чувахме шума от коридора, виковете, разговорите и мълчахме, сплотени от ненавистта си. Но озлоблението не може да надрасне страха. Ние с Андрей седяхме на първата маса и аз усещах как зад гърба ни шушукането нараства подобно на лавина, която заплашваше да ни залее. Погледнах Андрей. Безизходицата, която го измъчваше, биеше в една силна вена на врата му и това беше красиво. Аз съм сантиментална и подобни състояния на човешко раздвоение ме впечатляват. Бях силно развълнувана, когато стана, усмихнах се уморено, изглежда, съм била абсолютно сигурна, че той ще поеме вината върху себе си. Андрей беше най-умният, най-примерният ученик и затова намалиха поведението му само с две единици. Спрях го на вратата пред кабинета и тихо казах: — Ти си невероятен... чувствувам се задължена да направя нещо за теб. — Не се тревожи, Юлия, важното е, че всичко мина. .. Един месец по-късно той случайно видя, че в чантичката си нося негова снимка. Докато беше в казармата, на два пъти се опитах да вляза във ВИТИЗ, но ме късаха още на втория тур. Веднага след поредния изпит отивах на четвърти километър на свиждане, утешаваше ме тънката му миризма на пот, на оръжейна смазка и нафталин. Той мълчаливо изслушваше монолога ми и баснята на Крилов, леко смръщен от безличието, с което рецитирах. Носех му шоколадови бонбони и бутилка коняк „Плиска” , сядахме зад някакви проскубани храсталаци и той ме целуваше. Обичаше да повтаря, че съм хубава, но устните му оставаха някак неподвижни, бяха разсеяни тези негови устни. – Ако те ухажва някой мастит професор от комисията, ще влезеш във ВИТИЗ - казваше мъдро той. - Изкуството изисква жертви. Надявах се, че се шегува, въобразявах си че ме изпитва, уплашено се вглеждах в него. Напрягах се, за да уловя иронията в неговите уморени като следобедното слънце думи. За мен, изглежда, беше важно, че му носех шоколадови бонбони и че сме се целували девет пъти. Храсталаците ухаеха на смачкано лято. — Така ли би постъпил на мое място? — Никога не бих могъл да бъда на твое място, Юлия — отвръщаше сериозно той. — Не мога да понасям... — казвах раздразнено аз, но не пояснявах какво не мога да понасям. — Ти си завършен егоист! Докосвах крадливо устните му, Андрей се страхуваше да не ни види някой офицер. Изваждах от кепето му конец, игла и зашивах скъсаното му копче. Знаех, че Андрей е отегчен от казармата, знаех, че повече няма да кандидатствувам във ВИТИЗ, че ще трябва да се простя с неосъществимата си мечта. На двайсет години това е мъчително, по-късно постепенно се свиква. След първите пет минути от нашата среща у мен се утаяваше предчувствието, че краят на свиждането наближава. . . В съзнанието ми тези спомени навяват вкуса на преварен медицински чай. Винаги, когато съм ги съпоставяла, за да открия чрез тях Андрей, съм разбирала единствено, че го обичам. Андрей... който беше при мен, на този балкон, в тази стая, в тази студена зимна вечер.