Началото

Никога до този ден те не бяха използвали дарбите си, за да разрушават. Дълбаеха земната твърд, за да извличат метал, повдигаха камъни, за да изграждат съоръжения, строяха домове от гладък мрамор, оформен по волята и силата на мисълта им. Укротяваха морето, за да се къпят в топлата му прегръдка, или предизвикваха вълни, за да се състезават и забавляват. Но внимаваха. Не предизвикваха стихиите. До тази нощ.

Тази нощ отприщи скритите сили у народа им.

Огънят бушуваше безконтролно по хълма и оставяше след себе си черна, изгорена земя. Животните, питомни и доверчиви, тичаха в ужас пред пламъците, по-силните и по-бързите тъпчеха и убиваха по-слабите. Лавата в сърцето на острова се надигна през разкъсаната земна твърд и преля със зловещо съскане. Разтопен метал запълзя надолу по хълма. Морето се надигна с бучене, вълните изправиха гребени и заляха бреговете. Водната стена удари къщите и след нея оставаха само отломки.

Общото съзнание се бе разкъсало. Гняв и болка, болка и гняв. Атлантите, обзети от желание за мъст, от жажда да нараняват, отпуснаха силите си – без контрол, без мисъл, черна сляпа стихия на опустошението. Усещаха как една по една светлинките на отделните съзнания гаснеха.

Родел тичаше. Не можеше да помогне на своите, трябваше да запази момичето. Трябваше да спаси Светлината на Атлантида. Усещаше мрака, който се спускаше над общността. Болеше го от всяка светлинка, която гаснеше в ума му.

Те не бяха воини, не знаеха как да водят битка. Предателят щеше да ги избие. Някой трябваше да обедини тези, които се противопоставяха. Родел призова най-силните сред своите. Тези с най-мощни дарби. Трябваше да го блокират, да не му позволят да призове небесния огън. С преграда. Купол може би, който да пази защитниците. После да го обездвижат, да го оковат в решетки, неподвластни на силите му. Да разединят последователите му, да ги върнат сред своите. Ако не могат, да ги затворят с него, където предателите да изчакат съда на общността. Но преди това трябваше да спаси Светлината, да я отведе далеч от битката.