– И вие ще дойдете в управлението. Хайде!

– Аз? Но защо!? Аз... нищо те съм направила!

– Очевидно сте замесена. Съучастник. Ще дадете показания за индиеца, за лепенката и всичко, което криете. Ще кажете и майчиното си мляко.

Тя хлъцна и постави длан на уста. Отправи втрещен поглед към полицая.

– Нищо не съм направила – повтори едва-едва, изглеждаше изплашена. – Нямате заповед за мене. – Замълча, за да добави: – Блъфирате, нали?

– Ни най-малко. Следователят ще изслуша версията ви. Не се хваща лесно на лъжи. Направете място, за да не бъдете арестувани всички! С обвинение за възпрепятстване органите на реда!

Лекарят прегради пътя на полицая:

– Първо трябва да се погрижим за живота му, а после, ако е виновен, нека го съдят. Като гледам състоянието му... може да не дочака ареста ви. Не ни бавете, всяка минута е ценна!...

Който днес иска да се бори с лъжата и невежеството и да пише истината, трябва да преодолее поне пет трудности: трябва да притежава смелостта да пише истината, макар че тя навсякъде бива потискана; трябва да притежава проницателност, за да я разпознава, макар че повсеместно бива прикривана; трябва да владее изкуството да я превръща в оръжие, с което може да се борави; трябва да се упражнява в умението на преценката – да подбира онези, в чиито ръце истината става действаща сила; трябва да се научи на хитроумие, за да я разпространява сред тези хора.

Из „Пет трудности при писането
на истината“, Бертолт Брехт

Опитах да се придържам към препоръките на този класик, но, давах си сметка, никак не бе лесно. Реших да пресъздам хрониката на едни преплетени взаимоотношения, защото извън битовите отговорности това бе последното, което можех да направя за един мъж, вплел съдбата си с тази на три жени. Между които и моята. С това исках поне частично да компенсирам причиненото му от мен преди трийсет, трийсет и пет години. Справила съм се с гордостта, отрязала съм символа ѝ – буйните си коси. Вече побелели. Все по-често се замислям за вечността и се надявам перото ми да е по-спокойно. Не мога да кажа същото за чувствата и постъпките си тогава. Нерядко бивах пристрастна, рязка. И го съдех. Мислех, че имам основание. Сега, от дистанцията на времето, си давам сметка за главното свойство на монетата – че има две страни. Че често съм била несправедлива, користна. Егоистична. Че пръските от житейските бури имат способността да замъгляват фокуса на духовното зрение. За съжаление твърде късно се добрах до тайната на неговия род, а тя през цялото време е била пред очите ми. Вече съм уверена, че именно тя е била в основата на всичко случило се впоследствие. Времето на моето поколение изтича, стореното, уви, е непоправимо, но според родовия терапевт, на който се доверих, осветляването на разкритото от мен би облекчило съдбата на наследниците ни. За да се обезсили действието на неосъзнаваната родова травма. Страхувах се, че ще ме вземат за смахната. Но бях длъжна, надявах се да намеря подходящото време и начин да разбуля пред тях мистерията.

Дано, прочитайки тези редове, младите не ни съдят прекалено строго.

I.

Ако Огнян Момчилов се измъкна сух от делото за смъртта на Кирил Мечков и Челси Чепанска, този път късметът му изневери – по моя преценка предстоеше му да се запознае с решетките от вътрешната им страна. Любина вече не се чувстваше обвързана да плати гаранцията му, както тогава. Най-малко за това, че ѝ изневери и като един баламурник се остави да бъде засмукан и оплетен в мрежите на една извратенячка. Вече бе разбрала що за стока е благоверният ѝ и защо навремето се освободих от него. На човека, за разлика от животното, е дадена способността да мисли и да взема решения. Да е мислил. Нека страда, нямам угризения, той си го получи, рано или късно всеки получава заслуженото. Едва ли има значение дали ще се нарече злопаметност или реминисценция от преживени оскърбления, но помня как бях подценявана и омаловажавана през цялото време на брачното ни съжителство. Бидейки сладострастник, той свеждаше отношенията ни единствено до съвкупление, неговите телесни ищаси не стихнаха и след години. И не че бях особено привлекателна за него – той просто бе едно ненаситно животно, неведнъж го бях наричала коминочистач, в отговор той се хилеше като гьонсурат. Всъщност той би могъл да бъде охарактеризиран с едно кратко изречение: Чифт едри цици бяха достатъчни, за да помрачат разсъдъка му. Още като състуденти ме бе приравнил с кучките, които го облитаха, а се надявах да забележи, че съм различна, че освен впечатляващ бюст, имам и други качества. Единственият ми дефект бяха тънките устни, но едва ли отношението му към мен се дължеше на това, останалите ми физически дадености бяха повече от изкусителни: дълги крака, бразилско дупе, големи кафяви очи и буйна изрусена коса, съзирах завистта у момичетата. Години след раждането на Мери проумях, че дори да имах устните на Анджелина Джоли или Джулия Робъртс, дори да бях принцеса Шарлот от династията Уиндзор, той нямаше да го забележи – защото му липсваха необходимите сетива. Впрочем, той беше такъв не само към жените, а въобще – един повърхностен и безотговорен тип, който не се задълбочаваше в нищо и лекомислено пропиляваше дните си. А се имаше за нещо много и ме смяташе за натрапница. Шестото чувство никога не ме е лъгало – с държанието си ми даваше да разбера, че смята забременяването ми с Мери за шантаж, целящ брачните окови! Никога не ще го забравя! Подсъзнателно бях перманентно потисната от мисълта, че трябва да се примиря с тези отношения до края на дните си. Да се примиря с липсата на любов. Беше неизбежно рано или късно да отправя поглед навън. Както и се случи. Една мисъл на поетесата Мая Анджелоу се бе врязала в съзнанието ми: „Научих, че хората ще забравят какво си казал, ще забравят какво си правил, но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.“ Не се чувствах добре в качеството си на негова съпруга. Ала понякога се чудя на себе си – фамилията ми отдавна е друга – Керкиреос, Стефания Керкиреос – и би трябвало с времето