За националната съдба на българите живелият някога и в Пловдив д-р Иван Селимински в писмо до Васил Априлов от 15 юли 1841 г. не спирал да пише(1): „Да предположим, че се освобождаваме от политическо робство и добиваме политическо съществуване и народна автономия, тогава какво ли трябва да правим! Ние, които се превърнахме сред варварите във варвари, невежи, неопитни, заразени и по сърце, и по ум от отвратителните и гибелни турски наредби, вярвам, че ще се покажем недостойни за божия дар, свободата, и ще претърпим по-лоши злини. Защото, господине, заедно със свободата изникват безброй много страсти, които разклащат държавата от основите. Тогава или ще изкарат на търг нещастния народ, след като отслабне от междуособиците, или ще продават първенството си за една паница леща, както е постъпил Исайа, или ще се повика намесата на някой силен народ за вечно иго вече" * След тези думи, които се оказали пророчески не само за историята на българите, но и за всички балкански държави през XX в., д-р Селимински като пишел, че „дотам загубихме бащината си слава, че с право ни наричат склави, а не слави, т.е. роби, а не славен народ", а също и че „време е вече да покажем на света, че и ние живеем", не се уморявал да пита: „Каква полза от богатството ти, ако не обогатиш и бедния ни народ? Каква полза от твоята индивидуална свобода, когато виждаш, че робуват твоите сънародници? Каква полза от твоята лична слава, ако тя не се отразява в народната слава?" „Защото - пояснявал -както във всяко дело се съдържа и отделната част, така в народното щастие се намира и индивидуалното щастие".(2) Два века по-рано изричането на подобни слова било немислимо. Въпреки промените общият свят на Изтока и на Запада през XVII в. продължавал да се основава не на народността, а на религията. Същата християнска религия, която на Изток - за разлика от християнството на Запад, чиято католическа църква била църква на авторитета, а протестантската се основавала на личната вяра - в ли­цето на своята православна църква представлявала религия на традицията, „ор-тодоксия на доктрината" и „ортодоксия на живота", подчинена в литургичността си на духовния опит и път, т.е. на вътрешното духовно действие.(3) Лишени от своя държавност, за хората на Балканите едничко духовно отечество представлявала набожността, очакваща слизането на земята на тайнството на Светото Триедин-но Божество - Светата Троица - от висините на Божественото Битие.(4) Тя именно раждала идентичността им на дискриминирани люде. Без тази набожност и нейния „спасителен консерватизъм" - по израза на голямата история - те изцяло биха били „ничии". Така и оцелявали - в смесицата от религиозни вярвания и древен езически светоглед, за който и през XVIII в. Йосиф Брадати пишел, че никъде из християнските земи не съществували толкова много езически вярвания и суеверия, както сред българите.(5) Живеещи с векове в пределите на Османската империя, в същото време балканските народи все така изпитвали силното влияние на Изтока. Това действително била една уникална среща. Аналог тя имала само на Иберийския полуостров между VII и XV в. с настаняването там за цели осем века на арабите. Чиято водена от берберския военачалник Тарик ибн Зиад експанзия някога слязла близо до планината, която днес носи неговото име (Джебел Тарик)**. И която експанзия скоро достигнала чак до река Лоара. Където, както се знае, била спряна в 732 г. А по този повод Едуард Гибън щял да пише, че „ако не беше Карл Мартел, истините на Корана сега щяха да се преподават в оксфордските училища, а обрязани хора щяха да учат Откровенията на Проро­ка".(6) И именно тази уникална среща, ако цитираме В. Мутафчиева, вероятно се оказала плодотворна за взривната реализация на анонимния гений на Балканите по-късно. Била едно явление смайващо. А в крайна сметка трагично. Защото се явявало резултат от множество липси, от лишаване, те, чиито последици така точно стоели формулирани и в тревожните пророчества на д-р Ив. Селимински по отношение на общото балканско бъдеще. Виж повече...