Смърт за нищо

Водеха ме некролозите. „Скръбната вест“ на най-избелелите съобщаваше за внезапната смърт на 29-годишния Антон Димитров Георгиев — Тони. Някой бе теглил черта през „внезапната смърт“ и отгоре бе написал „убийството“. Следващите некролози канеха за панахиди на 40 дни, шест месеца и година. Преди да позвъня на партерния етаж, извадих валериана и въпреки информацията, че майката е „мъжка жена“, а бащата — фин, деликатен човек, глътнах няколко таблетки.

В малкия полуздрачен апартамент ме посрещнаха две безплътни сякаш сенки. „Мъжката жена“, както я бяха характеризирали колегите й от завода, където тя е изкарала целия си трудов стаж, почти се губеше в черните дрехи. Лицето — пепел от било някога огнище. Угаснали бяха и очите: без блясък и нерв, те се бяха дръпнали зад стеснените цепки и напомняха за себе си, когато от тях бликнеха едри сълзи. Бащата наскоро бе получил удар. Сега седеше на стола и се стараеше да преглъща безмълвно мъката, да я трупа в себе си. Докога? Сестрата на Тони беше завела двете му деца на кино, жена му се бе забавила при родителите си.

Двамата осиротели родители бяха сами. Или по-точно — отново „общуваха“ със своето момче. Масичката пред тях беше покрита със снимки. Снимките на Тони.

Тони бебе — малко, пухкаво човече, което е протегнало ръце и още отсега е отворило жадно очите си към света.

С къси панталонки и голяма гумена топка. По улицата минал случаен фотограф и увековечил момчешката му палавост и жизнелюбие.

С приятелчета — Тони в средата, прегърнат от махленските момчета.

Първият учебен ден.

Първото ученическо свидетелство.

Приемането в пионерската организация.

С комсомолското дружество на трудов ден. На излети.

Абитуриентската снимка. С класната и директорката.

Снимки от казармата.

Тони сред актьори от театъра, в който работи като техник.

Сватбената снимка. Камелия едва 19-годишна, Тони — на 23. Ръцете са се преплели с готовност да се държат здраво, докато старостта ги отслаби.

Пред родилния дом. Хартията едва побира радостта на Тони, че е баща на най-сладката дъщеря — неговата Дени.

Пак пред родилния дом. Но този път Дени стои здраво на краката си, а Тони е поел в ръцете си друг малък вързоп в бяло — сина Мишо.

Последната снимка на Тони. Родителите му са я увеличили и сега той ни гледа с открит жизнелюбив поглед. Към тази снимка се хвърлиха двете деца, щом се върнаха от киното. Мишо — на две и половина години — знае, че баща му е заминал на работа много далече. Той пръв дръпна портрета и занарежда с онази характерна за децата взискателност: „Татинко, връщай се по-скоро. Купи ми кола и велосипедче и си ела, мъчно ми е за тебе.“ А Дени — на пет и половина години — притисна портрета до гърдите си и едва чуто отрони: „Ох, татенце, мило татенце“. Старателно скриваната от децата истина навярно беше намерила пролуки до нейното сърце, опарила го бе неизлечимо, но момиченцето с трогателна твърдост криеше от всички болката си и продължаваше да играе ролята на „нищо незнаещо“.

Пристигането на Камелия откъсна децата от снимките. След малко от антрето се чу плачевното гласче на Мишо: „Ух, ма мамо, пак сама ли си идваш? Кога ще си дойде татенцето?“

Настъпилата тишина бучеше в ушите ни.

Таткото на Дени и на Мишо никога няма да се върне. Съпругът на Камелия ще идва само в съня й, за да й повтаря обещанията, че ще я направи щастлива, най-щастливата жена в света („И когато остареем, ще вървим, а хората ще ни завиждат заради нашата любов“).

Синът ще остане една вечно кървяща рана в душите на щастливата някога майка и гордия баща. Та нали живецът на родителите преминава в тяхното потомство, а когато децата вече ги няма, изчезва и надеждата в бъдещето.