Случи се!

Защо? Защо точно на мен? Който правех на мравките път. Който не можех да убия и една муха, а при всеки удар на пластмасовата мухоубийца подскачах от стола си. Защо точно през онази нощ, в която се чувствах на върха и всичко ми предстоеше, любовта, щастието, бащинството... Ако не беше се случило? А се случи... Случи се! Точно на мен! И животът ми се преобърна. Само за миг от най-щастливия станах най-нещастния на земята, от върха на щастието паднах в ямата на отчаянието. Защото се случи! Проклет да е кучешкият ми късмет! По-добре мъртвият да бях аз!

Много често мисля за онова, което ме сполетя! Беше като смерч, изтръгна ме с корена и ме захвърли на бунището. Години наред търся причините, преживявам отново последствията. Искало ми се е да ме няма, изгубвал съм се в отчаянието, надеждата се е раждала отново, за да се изгубя отново в отчаяние, искало ми се е да посегна и на живота си и ме е удържала на земята единствено мисълта за сина ми, когото видях едва пет години след раждането му, без да мога да го прегърна заради оная проклета нощ, заради оня проклет мой кучешки късмет! Заради ония двама непознати, изникнали от нищото в мрака, за да ме нападнат.

А аз си вървях щастлив, дори подсвирквайки си, неподозиращ какво ме очаква. Бях изпратил Марга до дома й, тя срамежливо ми бе доверила, че е бременна, все още разтревожена от факта как ще приема вестта, а аз подскочих от радост, бях я завъртял около себе си, бях я обсипал с целувки и крещях от щастие, още утре ще се оженим, тя плахо ми припомни, че няма и осемнайсет и вероятно ще имаме проблем, аз се изсмях и рекох, няма проблем, няма, утре ще се оженим! И след като я оставих пред входната й врата си тръгнах към къщи, обезумял от щастие, че момичето, което обичам, ще ме направи баща. Бях глух за света, пред очите ми блестяха само звезди, почти тичах по лунната пътека, улицата тънеше в мрак и изведнъж... ме смъкнаха на земята, звездите и лунната пътека изчезнаха, бях похлупен от яки мъжки рамене, две яки мъжки ръце стиснаха гърлото ми, останал без въздух се замятах като риба на сухо, а други две ръце претърсваха джобовете ми...

- Оставете ме, нямам пари! - изхриптях.

- Нямаш, копеле мръсно – просъска оня, който преравяше джобовете ми, - но нож имаш, а? - и приведен към мен го навря пред очите ми.

С риск да бъда удушен, светкавично свалих ръце от ръцете на другия и успях да измъкна ножа от пръстите му, явно не го очакваше. Щракнах копчето и вече не помня как го забих в гърдите на притисналия ме към земята, беше въпрос на живот и смърт, смъртоносната хватка около врата ми се отслаби, после се отпусна, поех си въздух, а непознатият се претърколи съвсем до мен, без дори да изохка, но топлата му кръв ме задуши със сладникав мирис.

- Копеле! - надвеси се другият над сгърчилото се тяло. - Копеле - просъска отново, - ти го уби! Уби го, мамка му! - и с ярост ме срита между краката, изкрещях, превих се, затиснах с длани непоносимата болка, почти изпаднал в несвяст.

Когато болката попритихна, припълзях и се огледах, сгърченото тяло лежеше до мен, а от другия нямаше и следа. Надвесих се над непознатия, луната за миг огря лицето му, бе млад, почти ми беше връстник. Ризата му бе цялата подгизнала от кръв, както и моята. Изплаших се, наистина ли го бях убил? Исках само да го раня, да му причиня болка, за да ме пусне... Не, не... Погледнах ръцете си, ножа, целите в кръв. А с тези ръце само бях рисувал? И галил! С тези същите ръце, с които само преди минути бях прегръщал любимото си момиче? Вдигнах ги към очите си, на бледата лунна светлина кръвта по тях ме ужаси, изглеждаше направо черна, но трябваше да докосна с тях младежа, навярно бе още топъл, може би имаше надежда, може би беше само в безсъзнание и все още можеше да му се помогне. Огледах се отново, нощта спеше, светът спеше, приклопил в мрак прозорците, само една улична котка прекоси платното, изгледа ме осъдително и продължи пътя си. Нито една друга будна душа. Докоснах предпазливо само с върховете на пръстите си тялото, стори ми се хладно, надзърнах в широко отворените немигащи очи, наистина ли бе мъртъв? Май не можех да направя нищо, а и не можех да помръдна от мястото си. Колко време съм стоял така, не знаех. Мракът започна да избелява, небето просветляваше, погледнах ръцете си – целите в кръв, ризата си – цялата в кръв, трябваше да изчезна преди светът да се е пробудил, преди хората да се пробудят и защъкат насам и натам, преди да ме видят такъв, целият в кръв и другия на земята, мъртъв и целият в кръв, но къде можех да отида? Оня сладникав мирис ме парализираше. Вонях на кръв, на пот и на урина, бях се изпуснал, вонях на смърт. Та и аз бях скован като оглозган кокал. Не бях ли и аз мъртъв? Но ме боляха ужасно шията и изританите ми топки. Значи бях жив! И трябваше да отида някъде. Къде? Освен в полицията и да се предам? Щяха ли да ми повярват, че се случи при самоотбрана, че бяха двама, че всичко беше на живот и смърт? Че нито за миг не съм го искал?

Нощта, която преобърна живота ми!

Нощта, която от най-щастлив с прекрасно бъдеще младеж, ме превърна в нещастник без никакво бъдеще.

Как щях да продължа оттук нататък?

Не знаех, но знаех какво ме очаква.

За последен път погледнах към мъртвия и тръгнах в просветляващия мрак към своята голгота, понесъл тежкия си кръст. Все едно, че носех на гърба си смъртника, тежеше тонове и ме притискаше към земята, но осъзнавах, че ще го мъкна така и през целия си останал безрадостен живот.