Пролог

“Освен всичко останало, накрая ще вземем и да умрем.” – прочетох на една стена във външната тоалетна на Билкова малко преди да изляза от там. Написано беше с разкривени и някак нарочно груби букви. Почеркът беше мой, сентенцията - също. Изглежда го бях писал аз, но не помнех кога. Много неща не схващах, както трябва, много бях забравил и доста работи ми предстоеше тепърва да науча в онзи Свети Юда, брат Господен, деветнайсети юни 2003 г. Седнах си обратно на мястото на външния бар в мига, в който, след остро свистене на гуми, на кръстовището на “Гурко и “Шишман”, се чу трясък между два автомобила -  “тряс, будржш-ш-ш!” – и всички клиенти на заведението скачаме от столовете, надзъртаме зад ъгъла и сякаш всичко е наред. Чудо е, че след такъв удар, таксиджията и другият шофьор са живи. Излизат от колите и започват да псуват още преди съседните аларми да замлъкнат и преди грохотът да се е разсеял из тътнещите сгради, напечени от слънцето и вмирисани на ронещ се стар камък. Не знам дали ми харесва за начало на къс разказ, а в онзи прижурящ следобед се чудех  - харесва ли ми - или не, че катастрофата се получи толкова конвенционална,  по просташки безкръвна, като в екшън на “Дисни”,  в който отвсякъде вее смърт, но камерата никога не визира черва, разкъсани трахеи и ужасни фонтани от хвърчаща кръв, без които, съгласете се, не се получава нито една читава баталия. Не, естествено, че не се нуждая от смъртта на таксиджията, за да напиша разказа. Преди две седмици, когато една кола уби едно момиче на “Шести септември”, видях всичко съвсем отблизо, но не написах нищо свястно, не можах и да вечерям след това. Просто катастрофата в деня на Свети Юда (сутринта по радиото казаха какъв ден е според православния календар, не че го знам наизуст, нали) можеше да ми донесе някаква извънредна искра. Или пък така: ако искаше да му стана почитател, Свети Юда, новооткритият мой светец, би трябвало да ми донесе някаква по-извънредна искра в своя ден. Не, получи се крайно тромаво начало за къс комерсиален разказ, който да излезе в културното приложение на седмичен вестник, трябва редакция, ако въобще ще започва така.

Да пробваме: казвам се Иван Бургазлийски и според най-авторитетното лайфстайл списание в Източна Европа съм  “най-добрият писател на своето поколение”, а кое е моето поколение точно не знам, на 28 години съм и приемам за свои връстници всички, които са достатъчно стари, че да имат ясен спомен от епохата преди да изгубим Студената война. Преди да изгубим Студената война, бях отгледан в сиропиталище -  родителите ми са загинали в един пожар малко след като съм се родил и както в сиропиталището, така и след това -  навсякъде,  бях отличникът на класа, отряден председател, отговарящ за акциите по събиране и предаване на охлюви, сополив,  а в последствие – пъпчив зубър,  с нежно сърце, любимец на грозните, дебели и очилати момичета в класа, подиграван и системно подритван от момчетата, но, млъкни, сърце…

Крахът на Източната Империя ми донесе няколко финални вълни от пъпчасване, неочаквано ранна загуба на девствеността, последвана от яростен и неудовлетворен пубертет, който към втората половина на деветдесетте, мутира в нестабилна преждевременна зрялост, съдържаща писане на разкази и абсурдистки пиеси. В началото на 21 век развих мащабна арогантност, граничеща с мегаломания, която не остана незабелязана, експлодирах на една изтощена сцена и поради липса на по-добро, както и поради Бог, който не ми дава духа с мярка, и не ми отпуска гениалността на порции, се прочух в границите на малката си страна и на нивото на скромния си, макар и древен роден език. Аз съм първият български писател, който постави на дневен ред въпроса за цената на литературата след Втората Световна Война в България, вследствие на което, за разлика от стотиците хиляди други писатели в Страната на розите,  получавам за всеки свой публикуван в централния печат  разказ евровата равностойност на тричасовия труд на мияч на клозети в Германия, а не както всички останали – на едночасовия. Видях се с парички след цял живот мизерия и разбрах, че гъза си ще продам ако трябва, но без пари вече няма да ходя. От този семестър водя и собствен курс по улична семиотика във факултет “Славянски филологии” на Софийския университет. Аз съм човек на словото и духа, т.е. гнил интелектуалец съм, класик, само дето все пак не се обличам като смрадлив хипар и не слушам “Дийп Пърпъл”, и не пия мастика с мента, и не ходя по пещери и обикновено косата ми е чиста, иначе съм гнил интелектуалец от най-неприятните. Вследствие на комерсиализацията на писането ми, се къпя в доходи някъде около средните за страната,  което като се има предвид, че нищо не работя  -  ако работех като учител по история - това, за което съм учил, щях да умирам от глад  -  е съвсем,  така,  добре. Към края на пролетта на 2003 имам издадени три сборника с разкази - почти колкото жените, с които съм спал и съм автор на две пиеси, които се играят във водещи провинциални театри, едната - преведена на турски. Имам също така и творческо безсилие с потресаващи размери, което ми ебава майката със сила и интензивност, като  нищо друго досега в моя живот. Текстът,  който в момента пиша,  не  е автобиографичен,  така че няма да се връщам там, в деветдесетте, където се формирах като това, което за не особено щастие съм, а ще карам от мига,  в който ми се отщя да се връщам  да си допия бирата и подминах катастрофата и псуващите се оцелели, сякаш не се бяха джаснали така, че да се очистят изцяло, сякаш животът не беше повече от две застаряващи парчета ламарина. Охо, единият, по-дребничкият, с плетените обувки, извади малка, но откровена брадва и я заразмахва, знаете ли, пичове, майната ви, ако решите, заколете се сега, няма да пиша разказ за вас.

Веднъж, както мазно и самодоволно излизах от счетоводството на “Капитал” с поредния хонорар в потния си джоб и – не щеш ли -  творческото безсилие като ужасна анаконда се уви около кльощавия ми десен крак, изви след туй два пъти около торса ми, изсъска и триумфално ме захапа за тила отзад. Ето, може да видите какви изречения сглобявам от тогава. Предишният пасаж също го раздава чудо на безсилието. Откак безсилието ме захапа  за тила, започнах неистово да скитам из улиците на своя град. Въпреки фамилията си,  съм роден и отраснал в София, обичам своя град и моят град ме друса, както нищо друго в материалния свят. Обичам София и пия и пуша от нея, инжектирам си я при всяка възможност, наблюдението ми е храна, наблюдението ми е сетна утеха, сетна майка и баща. Всичките ми сюжети - или почти всичките - са базирани на впечатления от живата реалност в града ми: наблюдаваме, изваждаме заключение, добавяме щипка рутинна гениалност, следват два-три часа над клавиатурата и ето ти сто евро за публикацията.

От малък обичах да следя гражданите, просто за да видя някой гражданин с много издължена глава или някое момиче с много издължени крака, къде живеят. Знам, че звучи леко престъпно, но нищо не ме вдъхновява със силата, с която ме вдъхновяват истинските истории. Като почнаха да пишат за мен по вестниците и списанията, че съм добър писател, се комерсиализирах, свикнах да не съм без пари за цигари  и започнах два пъти в годината  да си обновявам гардероба с парите от хонорарите. Тогава нуждата от наблюдения се усили, понеже пазарът стенеше: още, още Бургазлийски,  пиши, мило момче. Веднъж следих един работник от един строеж в Слатина до едно село в Искърското дефиле, където живееше, преследвах го с автобус, такси и влак. Стигал съм и до Централни гробища в една неочаквано топла декемврийска нощ, когато прескочих мръсния зид и проследих една не особено млада влюбена двойка, която искаше и доколкото видях – успя, да се изчука на гроба на някакъв наскоро починал съпруг, стоял, предполагам, без милост и следа от такт на пътя на тази любов. Ако достатъчно дълго следиш някой, той рано или късно ще отиде да се чука или да извърши нещо не дотам законно, или - и двете. Ако достатъчно често следиш хората, ще станеш човек, който постоянно убеждава себе си, че не е воайор, но не си вярва особено. На два или три пъти успявах да изкопча сюжет, който после да превърна в разказ, но по принцип наблюденията носят предимно фрагменти и никога цели случки, за случките се иска да участваш, а аз принципно само гледам,  само гледах,  докато не стана Свети Юда, деветнайсти юни, когато с бързи стъпки в света ми нахлуха  съдбоносните промени. В секундите преди катастрофата, подпрян на външния бар на Билкова, дълбаех в главата си върху зачатъците на историйка, която ми поднесе рано сутринта Екселсиор. Външният бар на “Билкова” е най-култовото място за социален мониторинг на Балканския полуостров - една доста обикновена голяма и полирана дъска, монтирана върху сецесионистични метални крака и обърната по дължината си към съдбоносната и култова улица “Шишман”. Поръчваш ледена бира, подпираш умните си лакти на полираното дърво и впиваш изследователски поглед в градската действителност. Екселсиор е телевизионен екстрасенс – астролог, водеща фигура в културния живот на България в началото на двайсет и първи век. Всяка сутрин психотичният шарлатанин трови ефира на една от централните ефирни телевизии с отровните си и извънредно отвратителни глупости, вещаейки разнообразни и невъобразими неща на българския народ, според това – от коя зодия е съответната част от народа. Хороскопите са особен вид атеистична религия, крайно популярна в България в началото на двайсет и първи век. Астрология означава, че характерът, съдбата ти и в крайна сметка – неизбежната ти смърт, са дълбоко и цялостно обвързани с това как са били конфигурирани светлинките по небето в тихата нощ, в която си се родил. Подпрян на съдбоносната дъска,  в горещия четвъртък на деветнайсти юни, си мислех за стария Русо, за стария Волтер и стария Рабле - един от тримата беше написал, че когато хората престанат да вярват в Бог,  ще започнат да вярват във всичко. Мислех си за рано сутринта, за това, как видях Екселсиор на тролейбусната спирка на “Петте кьошета” - Екселсиор, който  в мига, в който установих наблюдение над него, изглеждаше обезпокояващо нормален -  и за мое разочарование - не  предприемаше нищо свръхестествено. Ходеше напред-назад на спирката като най-обикновен изнервен гражданин, а характерните му телевизионни мустаци безлично сивееха, носеше късо кожено яке, приличен тъмен панталон и ботушлета със скосени токове като някой от Стоунс в началото на шейсетте и всъщност леко пресилено се стараеше да си придава невзрачен вид. Не на мен тия, лъжовен педераст, процедих през зъби тихо и нечуто. Ако достатъчно дълго и съвестно дебнеш някого ... Да, усетих го секунда, преди да започне - развил съм екстрасензорно умение да разпознавам проявите на идиотия у бозайниците, преди те да са започнали, а проявите на идиотия за мен са традиционен и безпогрешен източник на вдъхновение. Да, ето го, Екселсиор, небрежно, сякаш просто чака тролейбуса си, застава пред витрината на голям и лъскав оръжеен магазин, втренчва се налудно в декоративните и страшно големи мечове, извива тялото си леко надясно, събира косматите си кльощави ръце на височината на пилешките си гърди, бялото на очите му хвърля, вярвам в това, неоновосин отблясък и Екселсиор казва: “Х-х-уа!”, замахвайки, сякаш е самурай, разсичащ някого с меч през кръста. После продължи да си ходи напред-назад, сякаш нищо не се е случило. Благодарих на Свети Куул и се качих на тролея, толкова ми стигаше.    

Ето за какво си мислех преди следобеда да напусна Билкова, а щом я напуснах, излязох на “Графа” и поех, ох, каква класическа дума, поех нагоре към пазарчето пред църквата, потривайки се по брадата, а четинест усещах себе си, окъпан във вълшебната следобедна светлина и неравномерно обръснат. Малко неща могат да ми преебат самочувствието за деня, както това е в състояние да направи подмолната лехичка косми, подминати от самобръсначката - лехичка, която напипвам някъде в края на врата си, над адамовата ябълка, пак съм недогледал, чудесно, да му еба майката, мислех си аз, и тогава видях първия истински герой на настоящата повест -  The Hindu Girl, което стана ето как:  Две бизнесдами, с вид на новозабогатели селянки, на възраст - малко под четиридесетте, или не  бизнесдами, нека да бъдат типични съпруги на български вносители на неясни безмитни неща, се стараеха лудешки да сритат едно черно пиле, предполагам кос. Пилето по някаква причина беше спешено, подскачаше по паважа покрай трамвайната линия, бизнессъпругите размахваха нозе, няколкослойният лак на дебелия нокът на големия пръст на едната, приличен на релефна карта на Странджа, се опитваше да се забие навеки в съзнанието ми, едвам го забравих, когато гарджето, съскащо, с разперени криле, опитващо се да бъде заплашително, но постигащо единствено ефекта на гнусна некрасивост, се навря под един “Москвич”. Селянките се оттеглиха в светлината на юнския следобед, псувайки неумело, както е характерно за класата им. Тогава от трамвая бързо слезе Дъ Хинду Гърл, тя изглежда бе гледала схватката през мръсните стъкла, преди трамвая да спре, и се спусна към колата, криеща косчето, с жал и бурен интерес в очите. Носеше жълточервено сари и беше особено мургава, по-кафява и от най-черните ни цигани, предполагам - с произход от дравидите – коренното население на Южна Индия,  преди арийците да изсветлят гена на Севера. Започна да бърка под Москвича, видимо искаше да извади черното пиленце, а то изглежда изотдолу я кълвеше в съпротива, но тя все пак успя, извади свистящата черна твар и я долепи до лилавеещите си устни. А красива младата индийка не беше, беше само много симпатична . И сякаш лилавото петно между очите се бе разляло, та третото й око обхващаше цялото разстояние между първото и второто.