ПРЕДНАЧЕРТАНИЯ

1.

Болен съм, много съм болен. Последните ми дни текат...

Отче мой, царю Симеоне, защо възложи на крехките ми плещи непосилна тежест? За едни хора отломък от скала, тежки колкото перце, а за други перцето е камен преткновения.

Казват, че великият пустинник от Рила, светият мъж Иван, приживе сам приготвил своя гроб. А пък аз, недостойният Петър, не смея на глас да произнеса думата „смърт“ – толкова здраво съм се впил с всичките си мисли в жалката си тленна плът. За светците смъртта е преминаване от живота във веч­ния сън на праведниците и това не е смърт, а успение, сънен унес. Те, усопшите, най-сетне са намерили покой в смъртта. До тях не се докосва червеят на тленността, защото не са живели с благата на света. Така с нетленно тяло побеждават и живота, и смъртта.

Около мене има много книжовници, които на гръцки и на български са готови да запишат всяка моя дума. Но пред ни­кого нищо няма да промълвя – когато се стягаш за последния си път, и най-близките ти стават далечни, а далечните гледаш да прогониш още по-надалеч.

През четиридесетте години на царуването ми не само не вървях по пътя на баща си, както той би желал – с меч в ръка и с гордо вдигната глава, а се опитвах с благост и с кротка ус­мивка да спра кръвопролитията. Нека потомците отсъдят кой е бил правият – гордият баща или смиреният син, и кой има право на смъртния си одър да произнесе като свети Кирил в предсмъртната си молитва:

„Не бях и бях и съм във вековете!“

2.

Денят на преподобния Симеон Стълпник беше само сед­мица след рождения ден на княза и през последните години пиршествата траяха от неделя до неделя.

И сега, в градините около двореца, се разпростряха широ­ки княжески трапези, но внезапно заваля и повечето от гости­те се разбягаха. Само най-близките на владетеля продължиха празненството в двореца.

Към полунощ князът тръгна към ложницата си с тежки уморени стъпки. Главата му шумеше и той си шепнеше: „Ще спя, чак до обяд ще спя...“

И с наслада си представяше просторното ложе с ленените завивки, широкото ниско възглавие, върху което ще отмята ръцете си, успокояващия пламък на примигващата свещ.

Телопазителите безшумно, с поклони отваряха пред него двукрилите врати и когато най-сетне се озова в ложницата и видя запалената свещ, той се усмихна: по-лесно е да раз­говаряш с вещите, отколкото с хората. Хората те изморяват с безкрайните си молби, всеки гледа да изтръгне нещо, а на тебе всичко ти е омръзнало, не можеш да понасяш угодни­чески погледи, не ти се слуша за чужди нужди и желания. След година ще се навършат две десетилетия, откак е княз повелител. Първите четири години бяха бурни и тревожни, после – вече шестнадесета година – мир.

Тихо е по границите, в двореца и в княжеската ложница – като в манастирска килия, като в покоище...

Висок, с широки плещи, князът отпрати с ръка спалните слуги и сам притвори вратата.

Въздухът в ложницата му се стори застоял, с мирис на мухъл и на прах. Да, прах е полепнал по всичко тук – по двете широки столници, по ложето, по мраморната масичка в ъгъла.

Ето какво означава покоище – мухлясал, затрупан с праха на времето живот. Мишките свободно шетат по пода, паяците безшумно плетат мрежи в ъглите на стаите, остава само някой бухал да се промъкне и с кръглите си немигащи очи внима­телно да наблюдава как прахът се стеле по багреницата на княза, по диадемата и по украсения със скъпоценни камъни прадядов владетелен меч.

Той се отпусна върху ложето с дрехите и загледа пламъка на свещта върху мраморната масичка в ъгъла.

Така... така... така... – примигваше пламъкът и внезапно се превърна в око на бухал.

...Шестокрили херувимски крила се разтварят широко на­горе – и изведнъж с трясък се пречупват.

Скърца владишкият трон в Кръглата църква, а там, гдето трябва да бъде княжеският престол, срещу царските двери, зее дълбок кладенец.

Едри капки се оцеждат от купола на църквата и падат в кладенеца.

Князът чува ехото от капките и започва да брои, но някак особено – от четиридесет нагоре:

– Четиридесет и една... Четиридесет и две...

Когато стига до четиридесет и седем, капките престават да падат и от кладенеца някой започва да повтаря със съскащ шепот:

– седем... седем... седем...

Какво означава това – иска да викне князът, ала отговорът прозвучава в самия него: „Четиридесет и седем – числото на смъртта! И василевсът[1] Леон беше на четиридесет и седем години...“

– Не! – извика князът и се събуди.

Двама спални слуги едновременно се втурнаха в ложницата.

– Вън! – изправи се бързо князът и едва тогава осъзна, че е с тежкия плащ от аксамит и че на врата му тежи огърли­цата от четвъртити златни плочки, която някога беше носил прапрадядо му, великият хан Крум.

– Власеницата! – извика той към отворената врата и зачака разкрачен сред стаята.

...Очите на свети Теодор – големи, с черни, спокойни зени­ци и извити над тях плътни вежди – те изразяват едновремен­но и възвишено смирение, и строгост не само към другите, но и към себе си. Лице на постник и на воин.

Златни кандила осветяваха керамичната икона от двете страни и князът скланяше глава пред всепроникващия пог­лед на светеца воин.

Черната власеница от груб плат бодеше широките му гърди и неусетно в ума му се заредиха думи – говореше за себе си като за чужд човек със слова от житие:

„Както баща си, кръстителя на българите Борис-Михаил, и той сваляше царствените си дрехи и обличаше власеницата. Още от пелени пил от питието на спасението, той не можеше да живее, без да се къпе в светлината на безначалното слово. Благодарение на него светло украсените църкви правоверно и единогласно възнасяха към Бога ангелогласно пение. Бла­годарение на него...“

Но похвалните думи внезапно секнаха и той се озърна, като че се страхуваше някой да не е дочул мислите му. Ста­рото недоволство от собствените му постъпки пропълзя в съзнанието му и той целият се преви към пода. А там – по ке­рамичните плочи, бяха нарисувани осмолистници. Във всяка плочка – по един осмолистник. И във всяко листче от осмолистника надничаше по едно око...

...сляпото око на Владимир.

(От онази страшна нощ на 893 година, когато князът кръс­тител Борис-Михаил низвергна първородния си син и по­стави на престола инока[2] Симеон, той не беше виждал брат си. Но беше виждал ослепени престъпници – на мястото на очите тъмнееха хлътнатини, понякога клепките заиграваха и се разтваряха – за да надникне през тях страшна тъмнина.)

Може би това е частица от предвечната тъмнина, която е предшествала създаването на света? Както е казано в писа­нието – „тъмнина се разстилаше над бездната и дух Божий се носеше над водата...“.

И власеницата на княза, разстлана върху пода като боен плащ, бавно се повдигна.

От керамичните плочки с осмолистниците вееше хлад, ня­къде откъм купола се появи вятър и залюля едрата снага на княза – със затворени очи той се накланяше ту на една, ту на друга страна и му се струваше, че лети с мислите си, лети над бездна и усеща в гърба си нечий поглед...

...погледа на свети Теодор!

Но мисълта за духа Божий, който се носи над водата, и думите от писанието за светлината, която разпръсва обвилата света тъмнина, неусетно вселяваха спокойствие.

И князът прошепна:

– „Рече Бог: Да бъде светлина! И биде светлина!...“

Неочаквано сила изпълни княза — той престана да се олюлява, здраво стъпи върху осмолистниците на керамич­ните плочки и с необяснима ярост започна да ги тъпче – а стражите чуха шума от подкованите му ботуши и се изпо­криха в сенките на ходниците.

Князът се връщаше в ложницата си, преодолял нощното си вълнение.

Спа до обяд, така както беше решил вечерта – и точно с тази мисъл се пробуди.

Свещта бе изгоряла докрай, през тъмносините венециан­ски стъкла на прозореца – кръгли като нечии очи, светлината на деня се превръщаше в полуздрач, но сега князът само се усмихна на нощния си страх. И това, че беше тъпкал нари­суваните върху керамичните плочки на пода осмолистници, сега само го накара да се усмихне.

Опипа брадата си – скоро не беше подстригвана, и внезап­но скочи от ложето.

Лъже ли сребърното огледало?

В буйната закривена напред като лопата брада прозираше бяла паяжина.

Дръжката от слонова кост на елипсовидното голямо колкото длан огледало потрепера в ръката му.

Сега този предвестник на остаряването се вижда само от­близо, но после ще личи отдалеч.

„Нека да личи – усмихна се князът, – нали е здрав и усеща сила в ръцете си. А на връстника му император Леон скоро ще сторят четиридесет дни от погребението.“

И той видя напрегнатото, с щръкнали уши лице на Леон, така както го помнеше от първите дни в Магнаурската школа[3] в Цариград, и тънките му устни, които изричаха подигравател­ни думи на скоропоговорка:

– Къде си скрил дрехите си от овча кожа?

И двамата бяха тринадесетгодишни. Но „варваринът“ пра­щеше от здраве – а Леон, най-големият от тримата император­ски синове, стигаше едва до рамото му.

...Патриарх Фотий с благ пастирски жест слага едната си ръка върху главата на Симеон, а другата върху рамото на Леон. Леон криви устни, дърпа се и така много прилича на вълче, че Симеон дори приготвя в ума си гръцката дума, за да я произ­несе, но среща погледа на патриарха, който, притворил клепки, мълчаливо му кима и затаява обидата в себе си – за да избухне тя много по-късно.

Никак не е християнски да се радваш на чуждата смърт и все пак князът се радваше: отиде си човекът, с който тридесет и три години бяха съперници. От трите си брака Леон няма­ше наследници. Най-сетне любовницата му Зоя го дари със син – преди седем години. Казваха, че Зоя, дъщерята на Сти­лиян Зауца, била красавица, каквато в Константинопол от­давна не е имало. Затова я нарекли Карвонопсина, което ще рече „С очи, които изгарят като въглен“.

И князът се опитваше да си я представи: с буйна тъмна коса, с нежно бледо, едва-едва жълтеещо лице и очи, които и пронизват, и привличат, стопяват те, както разжареният въглен стопява восъка.

Съвсем сам в трапезната зала князът напълни догоре с вино високата златна чаша, протегна ръка, улови я внимателно и я поднесе към устните си.

„Много съм жаден...“ – говореше си той и се радваше на жаждата, която го караше да препълва чашата и да усеща при­лив на сили в гърдите си.

...Надживях го! В Цариград сега управлява седемгодишно дете. Нека зад него да стоят сто мъдреци – все пак дете обува червените императорски обувки със златните орли по тях.

Засмя се високо, хрипкаво. Виното не можа да изплакне злобата, която го изпълваше целия – от върха на пръстите до пулсиращите слепи очи, и той още веднъж напълни чашата догоре, до самия ръб. И пак внимателно, като че спазваше ня­какъв ритуал, я поднесе до устните си – плътните чувствени устни, които продължаваха да изгарят от жажда.

Липите започваха да цъфтят, юнското небе беше високо и чисто.

В дворцовата градина до ниските клони птичета голишарчета се учеха да летят.

Кавхан[4] Тодор пристъпваше вляво от княза. На години той беше колкото предводителя, но стигаше до рамото му, имаше къса черна брада, едри скули и леко изкривени нозе.

Кавханът продължаваше да говори за новините, които пристигаха от Цариград: за регент на малолетния император бил провъзгласен чичо му Александър.

– Александър Пияницата? – спря князът под една стара ябълка с възлести клони.

– Първата му работа била да изгони от двореца василиса Зоя.

– Зоя Карвонопсина...

– Сега тя е в Анатолия. След това низвергнал патриарх Евгений и възстановил Николай Мистик.

– Макар и пияница, не е глупав тоя Александър. В Магнаурската школа все му се смеехме, че не може да преразкаже нито една страница от „Мириобиблиона“[5], а пък той имал други качества...

– От такъв човек всичко очаквай.

– Смяташ, че ще наруши мира с нас? Не вярвам... Тая Зоя с изгарящите очи...

Но на кавхана не му се говореше за изгарящите очи на прокудената василиса. Ромеите разместваха войските си в граничните крепости и той пресмяташе на глас колко бъл­гарски конни отряда могат да тръгнат сега в поход и колко след два-три месеца.

Птичетата голишарчета скачаха по клоните и весело чириликаха, липите в дъното на градината все така приятно ухаеха и на княза се поиска – както някога в детството, да се покатери на най-високата липа и там горе да протегне ръце и да изпълни шепи с дъхавия цвят. А после цял ден ще усеща по дланите си тънкия нежен аромат...

За какво още говори кавханът? Годините минаваха, без княжеството да води войни, а сега и той като княза навярно усеща, че ще стане някаква промяна. Покоището, което дъхти на липов цвят, в което се живее спокойно със спомени и с дребни тихи радости, ще се разтърси – земята ще заиграе, небето ще се нагъне и водите на реките ще почервенеят...

Князът потръпна. Предчувствието за голямата промяна беше толкова силно, че вече виждаше как мътните води на някаква непозната река влачат трупове, а небето става все по-ниско и по-тъмно.

– He, кавхане, скоро няма да тръгнем в поход. Трябва да се подготвим добре. Прав си, че ще нападаме само с конна войска, но са ни нужни поне още толкова конници, колкото имаме под знамената. Ще се готвим за идущата година рано през пролетта, а дотогава... Може някой от претендентите за червените императорски обувки да поиска по-скоро да ги обуе. Ще следим ден по ден какво става там...

Великият болярин[6] Георги Сурсувул се появи в градината със забързана походка – тънък, висок като сестра си Мария, която от четиринадесет години беше съпруга на княза. И той като кавхана беше връстник на владетеля, но изглеждаше по-млад – може би защото си бръснеше лицето и мустаците му имаха тънки, като че винаги настръхнали краища.

Като дойде на няколко крачки, Георги Сурсувул преви коляно, изправи се бързо и рече с равен глас:

– Расате е на смъртно легло. Иска да те види, предводи­телю.

Вече двадесета година придворните наричаха низвергна­тия княз Владимир с езическото му име – така както го нари­чаше Симеон. Всички знаеха защо князът прави това – още когато го ослепяваха, някой беше казал: „Той се върна към старите богове и към старото си име, светотатство ще е да го зовем по християнски.“

Един ловен дворец в планината беше затворът на Расате – и там князът досега не беше стъпил нито веднъж.

Росата още тежеше по клоните на дърветата, когато кня­зът със свитата си стигна до скрития в дълбока планинска гънка ловен дворец – нощуваха в една стражева кула и ста­наха рано.

Стражите бяха предизвестени, началникът им – млад разтропан челник, се появи при входа – заудря с дръжката на меча си по щита, а воините вдигнаха копия за поздрав.

Откъм двореца залаяха кучета, високо изкукурига петел, във въздуха се вдигна ято гълъби.

Князът скочи от седлото при самия вход и тръгна навътре с бързи припрени крачки.

Челникът подтичваше от дясната му страна, като сочеше с върха на меча си опънатата в средата на двора плъстена юрта.

– Там, великий господарю...

Само едно трепкане на веждите издаде изненадата на княза, но той не спря нито за миг, стигна до юртата и едва тогава се обърна към челника:

– Никой да не се появява в двора!

Отметна килимчето, което закриваше входа на юртата, приведе се и влезе.

Може би това привеждане, което той почувства като миг­новено прекършване на едрото си тяло, го накара, когато се изправи, да си поеме дълбоко дъх – и напрежението, което усещаше в себе си, изведнъж изчезна, сякаш в него се скъса някаква опъната струна.

В юртата светлина влизаше само от горния отвор и кня­зът отначало можа да различи само някакви тъмни предмети вляво и вдясно. Миришеше на восък и тамян като в църква.

– Дойде ли? – чу се слаб глас.

– Повика ме и дойдох... – чу се князът да говори приглу­шено с думи, които затихваха не само в юртата, но и в самия него, в широките му гърди.

– Ела... Тук някъде има столница...

Князът едва сега видя дървената, с извито облегало стол­ница и зад нея нисък одър с тъмнеещото тяло на брат му. Поиска му се да се затече, да го улови за ръката, да му каже „бате“, както се полагаше по старшинството в рода, дори „княже“ да го нарече – защото Расате си оставаше княз по достойнство. Племето дори когато убивало хановете си за несполуки в сраженията или във воденето делата на саракта[7], не ги посичало, а ги обесвало с копринено въже – за да не се пролее кръвта на предводителя, която е свещена.

Годините бяха издигнали висока стена между тях – и кня­зът, като стигна до столницата, опря ръце в облегалото.

– Синовете ти са по-милостиви от тебе – чу се пак слабият глас на Расате.

– Отгде знаеш? – със скрита враждебност попита князът.

– Отначало дойде Михаил, после идваха и другите.

„Кой им е разрешил!“ – искаше да извика князът, но осъз­на, че се намира при умиращ, и сам си заповяда: търпение!

Расате се надигна от ложето – дългата му побеляла брада се заплете в огърлието на ризата – и обърна лице, като че искаше слепите му очи да са точно срещу очите на Симеон.

Изтръпнал, князът не смееше да помръдне. Само ноктите му се впиха в облегалото на столницата.

– Омръзна ли ти да живееш в мир? – хрипкаво попита Ра­сате. Слепените клепки се разтвориха и онова, което князът очакваше, се случи – зейна тъмнина – преддверие към страш­ната безначална тъмнина...

– Защо мислиш така?

– В тъмнината, в която живея, те видях веднъж в златно сияние, на бял кон, вдигнал високо меча на дедите. Зад тебе се тълпеше неизброимо воинство, а пред теб се издигаха сте­ните на Цариград.

– Кой ти каза, че се каня да тръгвам към Цариград?

– Ти се роди в годината на покръстването, възмъжа сред ромеите и погълна тяхното учение. Като тях разсъждаваш. Те смятат, че Цариград е средището на света – и ти също си убеден в това.

– Но защо ще завладявам ромейската столнина?

– Приобщеният към нова вяра винаги се престарава.

– За мен това е единствената вяра, друга не познавам.

– Кръвта ти я познава, в себе си носиш сънищата и мисли­те на прадедите – а те са приемали всевластието на Тангра.

– Всичко това вече е отдавна забравено!

– Никога няма да бъде забравено. Не се заблуждавай в този твой разпънат Бог. Той е двуличен, казва ти, че можеш да грешиш и после да изпросиш опрощаване на греховете. А Тангра не чака да сториш грях, за да ти помогне, защото всичко вижда! Спомни си за вярата на племето и ако искаш да имаш сполука там, под стените на Цариград, посечи куче!