Разписание за изпуснати влакове
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 105
Димитър Стоилов е роден на 11 юни 1948 г. в Пловдив. Завършва средно образование в родния си град, дипломира се като инженер-химик в Химикотехнологичния и металургичен университет в София, след което специализира журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Работил е като журналист във вестниците: „Антонивановци“, „Кричимска трибуна“, „Димитровско знаме“, „Родопи“, „Свобода“, „Провинция“ и „Паралел 42“ (1974–1992). От 1992 до 1993 г. е заместник-директор на издателство „Хр. Г. Данов“. В периода 1994–2005 г. е завеждащ отдел в Издателска къща „Хермес“, а след това специалист консултант в Народна библиотека „Иван Вазов“, Пловдив (2006–2011).
Първата му публикация е разказ във вестник „Комсомолска искра“ (1979). Негови белетристични творби са публикувани из страниците на списанията „Пламък“, „Везни“ „Тракия“, „Юг“, „Страница“, „Антимовски хан“, „Мост“ (списание на българите в Сърбия), френското списание Vocatif – Ница, алманах „Света гора“, вестниците „Будилник“ (издание за българите във Великобритания), „България сега“ (издание на българите в САЩ и Канада), както и в „Новинар“, „Марица“, „Родопи“ и други издания.
Разказите му присъстват в сайтовете „Либерален преглед“, „Литературен свят“, „Факел“, „Книги NEWS“, Cult.bg, LiterNet, Public Republic, немския The-Short-Story и др.
Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти.
"Разписание за изпуснати влакове" е първата му книга.
От същия автор търсете:
"Децата на Дон Кихот. Белгийски разкази"
"Възмутително раровни, хищно хубави"
Виж повече...
Разписание за изпуснати влакове
Димил Стоилов
Покрив от шишарка
Погледът му проследи как последният вагон се превръща в точка. Друг път – се ядосваше повече. Сега три жени го възпираха да изругае изпуснатия влак.
Първата от тях бе собствената му жена. Преди шест години използваха възможността да се запознаят по-отблизо с празнично-обредната система на Ленински районен съвет. Високите интонации в общуването дойдоха по-късно, без ритуали и специални предизвестия. Неизтрита обувка или паднала трошица при закуска, изкривена покривка на масата или локвичка под влажния чадър бяха само различни имена на едно и също начало.
От седмица жена му се съмняваше, че е бременна. Още не бе направена нужната проба, за да се потвърдят или разсеят подозренията, но той успя вече да „научи“, че вторите деца се планират и „сега“ не бил моментът. Още: че е жесток, безотговорен, интересува се само от темерутското си удоволствие. Животинското в него… Когато чу обвиненията за шести път, взе командировъчно от редакцията и замина.
Заради втората жена цял ден гази калта във ведущото АПК. Амонячният дъх на оборски тор дразнеше ноздрите му. Животновъдката с топчесто лице, за която трябваше да напише очерк се оказа покварена от журналистика. Говореше гладко и приповдигнато, точно това, което беше свикнала да очакват от нея. Само за едно се изпусна: напоследък от събрания и президиуми все по-малко ѝ оставало време за животните. Темата за дегероизираната героиня не беше по вкуса на главния редактор и Андрей негодуваше както от обстоятелствата, така и от себе си.
Вмъкна се в разклонения подлез пред гарата, светлината на изходите примамваше хората да бързат. Излезе на широка улица. Стари кестени преплитаха оголели клони, студен вятър разместваше потъмнели жълти листа по плочите, за да стори място на първите снежинки. Андрей потърси тефтерчето в топлата пазва на сакото си.
Третата бе Рая. С нея се бяха запознали по време на литературно четене в едно село. Името на селото беше забравил. Спомняше си само вечерта в трикатната селска къща. Скупчените цепеници в огнището щедро разпиляваха искри. Сенките на пламъка потрепваха върху лицето на Рая и го променяха загадъчно, а песните и дълбокият ѝ глас така разбъркаха душата му, че ѝ го каза. В неговата стая косата ѝ събуждаше електричество, устните не криеха жажда, а тялото потръпваше от ласките.
До изсветляване на сутринта в прозорците, му разказа почти всичко за своето битие. Поетеса. Работела в читалище. Разведена с две деца. Мъжът ѝ страдал от патологична доброта. До него се чувствала престъпница заради своето лекомислие и експлозивност. Била неблагодарна и разглезена, а той – добър-добричък. Омразата стигнала дотам, че не можела да търпи четката му за зъби до своята. Всичко ѝ простил. Даже разводът бил присъден по негова вина.
От целия разказ го впечатли омразата към четката за зъби. Дълго след това вкъщи, когато посягаше към чашата над мивката, се питаше дали и там не се е натрупала неприязън.
С Рая размениха три-четири писма. Пробута няколко нейни стихотворения във вестника. Не беше трудно, защото – без да блестят с качества – издаваха сръчност и рутина.
Затвори тефтерчето и попита възрастен мъж за адреса. Обясненията го увериха, че е случил на пенсионер.
Едва се беше добрал до стъпалото на претъпкан рейс и вратата хрясна зад гърба му. Над него жена крепеше дузина яйца в мукава с гнезда. Не искаше да си представи как някое от тях може да се счупи. Рейсът миришеше на пот, изгорял бензин и изморени парфюми. Жената с яйцата слезе на първата спирка и Андрей се почувства по-спокоен. Върху тънката пара на стъклото видя лицето си, кривено и огъвано от движението. Рейсът обезлюдяваше. До последната спирка останаха петима.
Крачките на четиримата сочеха към дома. Така си помисли Андрей, защото му се струваше неестествено да бързат единствено заради студа. Чакаха ги жени и деца, квадратни метри топлина и сигурен покрив. Привличаше ги светъл прозорец, причакваше ги човешка близост.
Снежинките потъваха в серпентините на асфалтовите алеи. Зад крайните блокове тръгваше побеляло полето. Вместо звънец, вдясно на вратата висяха две телчета. Андрей предпазливо ги допря едно в друго. Прескочи искра и тих звън пропука тишината на стълбището. Почака и пак съедини телчетата. Сега звукът бе по-силен и продължителен. На третия път му наподоби звън на китара, припомни си женски глас…
Вратата се отвори. Автоматът на стълбището прекъсна светлината и в жълтия отрязък, като под конуса на прожектор, застана млад мъж. Маншетите на ризата му бяха завити нагоре, мустаците го правеха по-възрастен, а падинката на брадичката подсказваше доброта.
– Какво обичате?
Андрей трепна от изненада.
– Рая Савова – успя да каже той, пое дълбоко въздух и тогава продължи. – Тук ли живее Рая Савова?
Мустаците се разтегнаха в усмивка.
– Да, тук. Влезте, влезте. Рая поръча на децата – който я търси, да почака. До магазина е, скоро ще се върне.
Искаше му се да каже, че ще дойде друг път, че много бърза, че благодари за любезната покана. Въпреки това прекоси антрето, облицовано с дървена ламперия. Подаде си палтото и проследи как го окачват на закачалката с кафяви дървени дискове. Разгледа мозайката встрани от пътеката – белите камъчета бяха повече от черните, както навсякъде. Придаде си уверен вид, но съзнаваше, че смущението остава неприкрито.
– Татко, татко, ще засъхне лепилото – две гласчета се надпреварваха зад остъклената врата на хола. Сега поне беше ясно кой е мъжът с мустачките.
– Идвам, милички. Страхотна къщичка майсторим… Седнете на фотьойла. Не знам Рая какво има в хладилника да ви почерпя. Тя като дойде.
– Моля ви, аз въобще не трябваше да ви безпокоя – изрече Андрей и сам разбра колко безполезно искрени са думите му.
Децата го удостоиха само с бегъл поглед. На ниската масичка бяха разположени два бели картона. По-големият от тях бе покрит от купчинки камъчета, люспи от шишарка, парчета от борови и елхови клонки. В стъклено бурканче белееше лепило, отстрани бе подпряна четка за зъби. Един такъв невинен предмет според Рая можеше да носи омраза… Върху малкия картон се издигаше къщичка. Стените ѝ бяха облепени с елхови клечки, а отпред имаше пътечка от камъчета и полянка от горски мъх.
– Тате, а покривът така гол ли ще стои? – запита момчето. С близо глава то беше по-ниско от момичето.
– И покрив ще има. Нали ти казах, ей ги там, керемидите. Дай сега още една дълга клечка.
– Такава ли?
– Такава…
– Ами как се поставят тези люспи от шишарка?
– Стига с този покрив – обади се момичето. – Ще видиш как става. Татко, а може ли вътре да сложим лампичка? Да свети нощно време, иначе ще е страшно?
– Може, Нина. Всичко може. И керемидите ще сложим да не вали, и осветление ще прекараме, за да бъде светло. Всичко ще направим както трябва…
Мъжът работеше с видимо удоволствие. Ръцете му посягаха ту към бурканчето с лепило и четката, ту към купчинките върху картона, ту към къщичката. Децата се въртяха около него радостни и възбудени.
Чуждата радост го натъжи. Какво търсеше още тук? Представи си ги четиримата с Рая, хванати за ръце около новогодишната елха. Въртят се и се смеят, въртят се, а ръцете им са образували кръг. Насъбра смелост да се надигне от фотьойла, но в същия момент се чу шум в антрето.
На вратата се показа Рая.
– Виж ти каква изненада! Удостоени сме с голяма чест. Да благодарим на попътните ветрове и… провиденията.
Горещите възклицания поуспокоиха Андрей. Лицето на жената беше зачервено от студа и нямаше нищо загадъчно както през онази нощ. Изправи се.
– Минах само да се обадя…
– Как така се накани? Седни де.
Рая натисна раменете му и прошепна: Искам да останеш. Мъжът отсреща продължаваше да лепи къщичката. Децата все така подаваха клечици. Желанието на жената му се струваше повече от безумно.
– Налага се да тръгвам…
– Как така ще тръгваш, без да си дошъл. Цял редактор да дойде вкъщи и да го изпусна – бива ли? Какво ще пиеш: водка, джин, вино?
– Благодаря. Действително бързам. Чакат ме колегите. Те са едни обидчиви, ще има да се цупят…
– Обидчиви – необидчиви, не ме интересува. Какво ще пийнеш?
– Нищо. Чакай да обясня. Дойдохме в командировка цял екип. Използвам шанса да се обадя, защото ти отдавна не си пращала вест до редакцията.
– Истина е. Не разбрах с какво да те почерпя?
– Ако бързо стане – кафе.
– Аз ей сегa… – каза Рая, но продължаваше да се суети в хола.
За Андрей кафето бе мъчително дълго приготвяно. Струваше му се, че токът е слаб или бушоните са изгорели. Поглеждаше скрито и явно часовника. Разговорът скачаше от тема на тема – познати, стихове, деца, болести. Първата глътка ужили езика му, но с трагична храброст продължи да отпива димящата течност. Даде последни наставления на Рая: да пише редовно, да праща и да се стяга за стихосбирка. Тя му кимаше плахо, а в очите ѝ съзираше знаци, които не желаеше да разгадава.
Изпратиха го до външната врата на блока. Подаде ръка на мъжа с мустаците, после стисна дланта на Рая, топлината го парна. Обърна гръб и му олекна.
Снегът вече беше натрупал тънка покривка. След двадесетина крачки изви глава. Към блока сочеха само неговите обратни стъпки. Продължи уверено напред. Знаеше какво точно ще направи. Първо ще се обади по телефона в София. После ще потърси хотел. В този окръжен град не се открива лесно място за спане, но ще намери. След топъл душ ще се наспи хубаво. Утре пак ще отиде в АПК-то. Ще говори наново с животновъдката, с нейните приятели и близки. Трябва да изтръгне нещо, днес просто не си беше свършил работата. И нека не бъде очерк непременно за героиня, но поне да е за жив човек.
Знаеше и друго. Утре вечерта жена му ще го чака. След командировка е ласкава. Може да ѝ обясни, че не е чак толкова лошо да имат второ дете.
Сега, когато вървеше към пощата, от снега всичко му изглеждаше светло и лъскаво. Снежинките го щипеха топло по ръцете.
Половин час след него, в незасипаните му още стъпки в снега, към гарата вървеше мъжът с мустачките.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.