Предисловие

Не се плашете от дебелината на тези книги – знойни като Рубенсови нимфи. Сборниците с публицистика са като справочници, не е нужно да се четат от кора до кора като роман. Има си съдържание с добросъвестни заглавия – изберете си кратко четиво според моментното си настроение и душевно разположение.

Сборниците с публицистика са история в сегашно време, но при събирането на този съзнателно махнах най-злободневните текстове. Махнах ги по две причини: първо, защото след съвсем мъничко време ще станат неразбираеми, защото сюжетите ще се забравят, и, второ, защото в тях се споменават хора, често не с добро, а пък хората се променят. Ако днес си нахокал някого, догодина той може да се е обърнал и вече да е друг човек, но написаното остава. Така например съм отстранил всичко, що се отнася до местните избори през 2019, макар че ги следих професионално и написах доста статии за тях. От интересния институционален сблъсък между президента Радев и главния прокурор Иван Гешев е останал може би само един текст, и то съвсем умозрителен. Разбира се, всичко, което е отпаднало от книгата, все още може да бъде прочетено на sulla.bg.

И този път, както и в „Картаген трябва да бъде разрушен“, статиите са подредени от нови към стари – най-новите най-отгоре като в папките на чиновниците. Така читателите с напредването на четенето не се доближават, а се отдалечават във времето, което си е интересно усещане. В предишната книга добавях и по няколко заглавия от медиите към съответната историческа дата, за да освежа спомена за контекста, но сега съм се отказал, защото, както вече споменах, оставих повече универсални текстове. Ако има нещо чак толкова забравено, ще го припомням в бележка под линия.

Новото преселение на народите

Мигрантът чука на вратата – та-да-да-даааа!... Цивилизованият свят ни кандърдисва да го пуснем. И защо да го не пуснем? Той най-вероятно само ще премине през нашата изостанала страна, за да отиде там, където го поканиха и където го чакат с плюшено мече. Но не гостоприемната покана е причина за миграцията. Нито лошото отношение на Ердоган към Европейския съюз, вариращо от люта омраза към Мицотакис до сдържана търпимост към Борисов. Не са причина и хилядите НПО, които по думите на гръцкия заместник-министър на миграцията Йоргос Кумуцакос „никнат като гъби след дъжд“ – някои изпълняват абсурдни и финансирани кой знае от кой донор проекти като „Обучение на мигрантите за работа с медиите“ (организацията „Рефокус“ на някой си Дъглас Херман), а други НПО се занимават с откровено каналджийство и експлоатация. Защо? Защо е този апетит, нали т.нар. бежанци уж са бедни, уж са избягали само с дрехите на гърба си? Кое ги прави толкова икономически привлекателни, че около тях се заформя цяла индустрия?

Не, причината за преселението на народите не е нито малоумието на цивилизования свят, нито изнудваческата политика на Ердоган, нито лакомията на неправителствения сектор, известен още като „гражданско общество“. Причината е в един процес, който физиката нарича „дифузия“ – разнородните части в една система се стремят да се смесят, докато я направят хомогенна – ако пръднеш в единия край на стаята, рано или късно в другия ще замирише.

В днешно време истинското условие за миграцията е разликата в богатството, бързо видима с помощта на интернет. Мургавият младеж може невинаги да има какво да яде, но има денонощен достъп до световната мрежа, където гледа рекламите на западняците. Тези реклами внушават, че трябва да си последен глупак, ако просто не посегнеш да си вземеш от лъскавите джунджурии, щедро отрупали клоните на дървото на живота. Без култивирания от медиите копнеж по „качество на живот“ миграцията надали щеше да съществува в такива епични размери.

И нека престанем да наричаме мигрантите бежанци. Бежанците стоят близо до домовете си, обикновено в най-близката съседна държава, с надеждата да се върнат в тях, когато опасността отмине; мигрантите, събрали първоначален капиталец, минават транзит през страни и народи, устремени към Германия, Швеция и други места с висок стандарт и щедри до безумие социални системи. Бежанците са преобладаващо жени и деца, а не боеспособни младежи и мъже.

Дифузията, миграцията към по-добър живот не е от вчера. Античността се превърна в Средновековие под натиска на степните мигранти – на практика едни и същи люде с леко дръпнати очи, изникващи през вековете под различни имена. Нали го знаете т.нар. ефект на билярдните топки – след няколко плодородни години степните народи се размножават. После идват не толкова добри години и степните народи гладуват. Най-гладните (и по този случай най-свирепите) племена нападат съседите си и ги прогонват от земите им. Прогонените племена на свой ред стават гладни и свирепи и нападат следващите съседи и така, докато последните билярдни топки се изтърколят в Европа и там ги напердашат легионите. До момента обаче, в който вече няма легиони да ги напердашат. Ужасеният Запад и до ден днешен нарича тези времена „Тъмните векове“. И въпреки това през 2015 Ангела Меркел каза: „Чужденците да се чувстват добре дошли в Германия!“. Е? Нали, за да са „дошли“, трябва да дойдат и те идват!

Обратното на миграцията са империализмът и колониализмът. Тогава по-богатите, по-ситите и по-културните отиват при по-бедните, по-гладните и по-изостаналите. Какво му е лошото на колониализма? Без него много народи нямаше да са тъй многочислени като сега, нямаше да имат тази култура, вероятно и самите тях нямаше да ги има, погълнати от жестоката дарвинистка борба за оцеляване. Народите са различни. Едни народи правят хубав джаз, други – хубави държави. Уви, българите (или каквото там сме решили да наричаме „българи“) не сме нито от едните, нито от другите. Ние сме просто потомци на едни мирни и възпитани римски граждани, византийци, на които славянските мигранти са натрапили езика си, а прабългарските мигранти – държавата и името си. Затова днес гледаме изпод вежди какво ли биха ни натрапили следващите мигранти, та да се гордеем с него оттук насетне.

Арабите например мислят в родово-племенни понятия и в това няма нищо лошо. Лошото е, че демократичният свят очаква от тях мироглед и поведение, което те нямат никакво намерение да проявят, и то не от нежелание, а защото нямат понятие за тях, мисленето им е друго. Защо ги караме да бъдат парламентарни демократи? Защо настояваме непременно да бъдат като нас? Поради една проста, наивна и необяснима за цивилизовани хора заблуда. В края на миналия век за кратко проблесна заразната идея, че историята е свършила, че в политическо отношение човекът не може да изобрети нищо по-съвършено от парламентарната либерална демокрация. О, миг, поспри! Единствената задача, която оставаше пред човечеството, преди окончателно да се нанесе в земния рай, беше всички народи по света да бъдат подпомогнати към създаване на свои парламентарни либерални демокрации. Тоест за много от тях вече не вървеше да са колонии, а насила трябваше да тръгнат по пътя на Свободата, независимо с какви неприятности за тях щеше да е свързано това.

Отказът от колониалната система, чиито последен печален акорд беше Арабската пролет и падането на марионетните режими, един ден може би ще бъде отчетен като грешка. Причините за този отказ са много, но една от главните със сигурност е криворазбраният хуманизъм със своето „Свобода, равенство, братство!“.

Едно е хората да са равни, съвсем друго е да са еднакви. В стремежа към равенство свободата загива, а братството се превръща в братоубийствена омраза. Свободата е в осъ­знаването на неравенството, а братството има задачата да направи това осъзнаване по-малко болезнено. Хората така или иначе еднакви не могат да бъдат, затова се опитват да ги направят равни, но и това не е полезно. Не е полезно най-малкото защото унищожава конкуренцията като двигател на всяка дейност. Експлоатацията сама по себе си не е лоша. Върховете на културата, на науката и изкуството се достигат от малцина, стъпили върху труда на стотици хиляди и милиони експлоатирани. Защо империите имат най-висока култура? Защо на тях принадлежат великите научни открития, подобряващи живота на всички? Защото експлоатират най-много хора и го правят по най-организиран начин. Експлоатацията не е непременно зло за експлоатирания. Често експлоатираният оцелява единствено благодарение на експлоататора си. Много „освободени“ народи вече се самоизя­доха. Много бивши колонии в момента приличат на що-годе организирани общества и имат своето адекватно място сред другите държави единствено по причина, че са били колонии. Във всичко това няма нищо страшно. Може би най-често, когато се повтарям по досаден начин, припомням учението на св. Максим Изповедник, че нищо не е добро или зло по природата си, а става такова според своята употреба от страна на човека, защото единствено човекът има свободна воля. Друг е въпросът, че в този свят, който „лежи целият в злото“ (Иоан Богослов), повечето употреби рано или късно се превръщат в злоупотреби, включително и такива мъдри системи като колониалната.

Вредно е да се приемат мигранти, защото в повечето случаи те няма да станат работници, а престъпници и просяци. И ще променят генофонда на държавите, в които се изсипят. Ако не знаят как да правят държави, те със сигурност няма да познават и изкуството да се поддържа държава. И всичко ще свърши в един по детински удивен от собствения си провал мултикултурен социализъм. Оттам насетне диктатурите и войните са въпрос на време.

Това е то новото преселение на народите. Може би му е време. Може би е време тази цивилизация да си отиде и след поредни тъмни векове на варварство от руините ѝ да се роди нещо друго, което на свой ред да процъфти и да повехне. Случвало се е и преди. Както човек има душа, така нещо подобно на душа имат и народите. Нещо като душа имат и цивилизациите. Затова плащат за греховете си. И, да, историята наистина ще свърши, но надали сега. Когато свърши, ясно ще го разберем, защото тогава ще има ново небе и нова земя. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Коронавирусът и тънкият гласец
на здравия разум

Понякога се плаша от света, в който се подвизаваме – толкова е неадекватен! От една страна, човечеството никога не е постигало такова технологично съвършенство. Днес за един ден можеш да обиколиш с пътнически самолет планетата. В устройство не по-голямо от цигарена кутия дори в джобчетата на първолаците е събрана цялата човешка цивилизация – библиотеки, енциклопедии, музика, филми, развлечения. Имаме здравеопазване, което само преди половин век би изглеждало фантастично. Социалната система е като никога досега. Благодарение на банките всички на практика са по-богати, отколкото са в действителност. Понеже съм чел научна фантастика през 70-те и 80-те години на XX в., мога да ви уверя, че фантазията на тогавашните фантасти е бедна. От друга страна, хората сякаш все повече оглупяват. В стремежа си да гонят сложното, губят простите неща, а те са основа на всичко. Сложността е дефект на простотата – факт, който схоластиците и до ден днешен отказват да приемат.

Вече сравняват коронавируса с бубонната чума, даже Нострадамус го бил предсказал! Сравняват го с чумата, нищо че тя затри половината население на Европа, а пък до момента[1] в най-засегнатата от коронавируса европейска страна – Италия – са починали 17 души. Въпреки уверенията на стотици лекари, че починалите от „новата чума“ вероятно щяха да починат и от всеки друг грип поради общото си здравословно състояние. Въпреки че огромната част от заразените впоследствие оздравяват. Въпреки че заразяването става сравнително по-трудно, отколкото е при други грипове. Въпреки всичко това паниката избухна. Облечени в бели скафандри специалисти мият улици с тайнствени разтвори; разграбват се магазини, уплашени хора се барикадират в домовете си, презапасени с брашно и олио; цените на хирургическите маски скачат въпреки уверенията, че от тях няма никаква полза; разработват се нови модели маски, някои от които вече и дизайнерски. Паниката принуди хората да скрият лицата си. Маските откраднаха лицата на хората. Дали пък това не е и голямата цел – да останат хората без лица?

Вирусът вилнее! Борси се сриват, икономики се тресат, затварят се граници. Заговори се за нова рецесия. Индийци откриха, че вирусът е изкуствен. Конспиратори посочиха с кокалест пръст Съединените щати, че превръщат търговската си война с Китай в биологическа. И всички са готови да го повярват, защото си имат едно наум.

Вирусът вилнее! Правителства създадоха кризисни щабове с навъсени от загриженост чела, започнаха да взимат всевъзможни идиотски мерки. Правителствата знаят, че това са глупости, но как няма да взимат идиотски мерки, щом, ако случайно някой се закашля или кихне, цялото гражданско общество ще скочи: „Защо не взехте навреме идиотски мерки?! Оставка!!!“. И опозицията ще тръгне на шествие в носилки, омотана с маркучи, мълвейки с напукана уста: „Геноцид... Геноцид...“.

Вирусът вилнее! Но дали не вилнее само в медиите?...

По време на чумата през XIV век е било достатъчно хората да се сетят да си мият ръцете. В днешния модерен XXI век нещата не са така прости – сега са нужни скафандри, институти, организации, политики, активисти и пр. По безумие на разходите цялата тая работа ми прилича на Зелената сделка на Европейския съюз – и в двата случая се трошат грешни пари за несъществуващ проблем: човечеството е точно толкова застрашено от коронавируса, колкото и планетата от въглеродните отпечатъци. Но дори и да са наистина застрашени, нима една пандемия не е елегантно решение на климатичните проблеми? Твърдят, че Сталин бил казал: „Есть человек – есть проблема, нет человека – нет проблемы“. Според мен не го е казал той, а някой природозащитник. Ех, колко ведра и спокойна, колко щастлива щеше да е Майката Природа, ако на лицето ѝ я нямаше тая пришка – човекът! Разказаха ми как наскоро на някакво частно събиране една от най-именитите ни, активни и шумни природозащитнички казала: „Ох, тези деца отделят много отпадъци. Трябва да се направи нещо“. Сериозно.

За жалост на природозащитниците пандемия няма да има. В средата на седмицата се появи логично очакваната новина, че лекарство за коронавирус вече има, сякаш е стояло в някой хладен склад и търпеливо е чакало да удари неговият час. Даже като че ли поизбързаха малко с лекарството, не оставиха паниката да узрее достатъчно, но пък ако бяха задържали още малко, току-виж всички заразени оздравели от само себе си.

Лекарство има и сега остава само да му се сложи търговско име и да се появи в аптечната мрежа. Напомням, че името „Тамифлу“ вече е употребявано при птичия грип (помни ли го някой?), когато донесе приказни печалби на производителите си. Припомням също, че тогава паникьосаните хора, които се запасиха с въпросния медикамент, сигурно са били милиони пъти повече от онези, които наистина са се нуждаели. Ако човекът е ненадминат в нещо, то е способността да хвърля на вятъра ресурси и талант в гонене на демони, създадени от самия него.

Да, човекът се паникьосва изключително лесно. Понякога даже не са му нужни и медии, но с медии е някак по-драматично, по-мащабно, по-тържествено. Медиите са способни да превърнат в кошмар дори и нещо, за което не е съвсем сигурно дали изобщо съществува. Защо? Защо човекът толкова обича да се паникьосва? Дали пък не вижда в масовата паника някаква надежда за спасение?

Онзи ден присъствах на тайна конференция за създаване на „нов политически проект“. Един именит наш консерватор, именит почти колкото природозащитничката, за която стана дума одеве, застъпи тезата на Фукуяма (от която самият Фукуяма се отказа през 1995), че историята вече е свършила, че от пазарния капитализъм нищо по-съвършено не може да се измисли и че хората вече са неспособни да живеят в общности и да имат общи цели. Това е положението, каза консерваторът, и трябва да свикваме с него, без да си правим наивни илюзии. Удивителна позиция за човек, познаващ твърде добре зората на консерватизма, когато той се изправя в защита на църквата срещу онова, което впоследствие ще се нарече пазарен капитализъм. Какво е църквата, ако не най-голямата естествена общност с най-голямата и може би единствена смислена цел – Царството Божие? Да, ако тази общност и тази цел са под въпрос, човечеството може би наистина има проблем с общностите и целите.

И дали ако хората са изгубили естествената си общност, не търсят да я заместят с нещо, например с кризи и масови психози? Дали именно заради това не са тъй податливи на режисирани паники – защото търсят външно влияние, което да ги сплоти и да им припомни изгубената близост, в която се грижат един за другиго, а не всеки за себе си. Едно време войните вършеха чудесна работа в тази посока. Времената на война винаги са били времена на морален подем. Сигурно и чумата във Флоренция е била време на морален подем. Или поне на естетически, ако съдим по Джовани Бокачо.

Безметежието разглезва. Може би затова човечеството непрекъснато търси да се страхува от нещо, дори и ако няма от какво. Ако не е чума, ще е война. Ако не е война, ще е революция и революционни репресии. Ако не е революция, ще е международен тероризъм, принуждаващ хората доброволно да се разсъбличат за проверка по летищата. Ако не е тероризъм, тогава ще са загадъчни болести. Ако не са загадъчни болести, ще са извънземни, илюминати, кемтрейлс и прочие. Човекът е хищник, който може да бъде смирен или с бой, или с глад, или със страх. Бой и глад вече нямаме в достатъчни размери, така че остава страхът. А страхът се създава от плашила. Тези плашила не ни ги прави някой друг, а си ги създаваме сами, за да залъжем липсата на истинската си общност и на истинската си цел.

Понякога се плаша от света, в който се подвизаваме, но бързо се успокоявам, защото зная, че всичко е суета и утре никой няма да си спомня за измислените и злобно раздухвани кошмари на днешния ден. Догодина коронавирусът ще е забравен като лудата крава и птичия грип. До следващото плашило. Нови плашила винаги ще има, защото човечеството не е наред. А то „ще се оправи“, когато всеки човек започне да гледа на греховете на другите като на свои собствени, както е казал Симеон Нови Богослов. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.