На тридесет и три години ще бъдеш разкъсан от Менадите[1], Орфеус, на път за Хем…

Така ми каза там, горе, в Светилището, пред статуята на Дионис, жрицата на Великия Бог…

Бях само на седем години. Бях сам, безтрепетен и неподвижен. Около мен непрекъснато се мяркаха иззад храстите страшните маски на мимовете на Бога - десетки козли е изпъкнали жълти очи. Над мен постоянно избухваха полетите с вино Жертвеници и техният свръхогън се смесваше е мощния рев на биковете, готови за разтерзание. А в мен навлизаше той - Живият - безумен и безначален, готов да ме възвиси към Небесата…

Жрицата пристъпи напред, поднесе Свещената змия към гърдите ми и я пусна в пазвата ми. Усетих как студеното й тяло се сви най-напред на топка в подножието на стомаха ми, как започна бавно да се развива, да търси място и да се плъзга към дясното ми бедро. Ухапеше ли ме, бях обречен. Ухапването щеше да означава, че не ме искаш за бъдещ жрец и Оракул прадедите ми траки, които произхождаха от Змията или от богинята на Мрака, както я бяха обозначили някога, в Началата на Времето. Не ме ли ухапеше, щях да стигна до собственото си безсмъртие чрез разкъсване, по подобие на самия Бог, както жрицата ми бе вече предсказала. Знаех също, че самата жрица можеше да се превръща в Змия и в пламък, блуждаещ сред скалите, и я гледах напълно хипнотизиран. Змията се спусна по бедрото ми и пропълзя встрани.

Жрицата вдигна копието си, заби го със замах в Свещения нерез, упоен в нозете й – веднъж, два пъти, три пъти. Трите ручея от кръвта на животното бризнаха и потекоха в мраморното корито, сред което то бе положено.

- Пий, Орфеус – подаде ми жрицата жертвената чаша, пълна с гъста пенлива кръв. - Убийството е вече сторено…

Далеч по-късно щях да разбера, че тя не говореше за това убийство, а за Първоначалното, в което пролятата кръв на първото убито животно е била сходна с човешката, а жертвите взаимнозаменими. Никога преди не бях вкусвал каквато и да е кръв. Порази ме вкусът й. Не познавах такъв вкус - тежък и тъмен. Докато пресушавах Жертвената чаша, почувствах, че всеки момент иде свят и ще припадна на площадката, което също щеше да бъде недопустимо — бъдещият Велик Жрец и Оракул да не може да поеме съдържанието на Свещения съд, което и самия него би го обозначило като свещен. Бе следващото изпитание след Змията. Припаднех ли, означаваше, че не аз, а самият Дионис отказва да се слее с мен. Спаси ме оглушителният плен на тимпаните, които изригнаха сякаш из недрата на земята. Бе нещо много по- дълбоко и опустошително от вкуса на кръвта, който изгаряше гърлото ми. Бе гласът на Бога, след който и биковете на поляната пред Светилището ревнаха, а аз възвърнах очертанията на тялото си. Жрицата ми кимна окуражително. Бе ударил часът на нейните Свещени слуги, на Менадите.

Първите се появиха отгоре, откъм гората. Бяха напълно голи, с разпуснати коси, увенчани с бръшлян, из който се подаваха и съскаха змии, много змии, Боже! В ръцете им святкаха тирсове. Тимпаните изпълваха младите им прекрасни тела, а те се разливаха по земята и я пълнеха. След първите на вълни връхлетяха и останалите, призовавайки Бога, пеейки:

Сладко е в гората, когато тичаш с останалите,

за да убиеш Свещения Бик,

и опиташ от кръвта и сладостта му

Евое, Боже, Бромие[2],бъди благословен!

Гледах като в сън. Облаците Менади бяха най-прекрасното нещо, което някога бях виждал. Бели, ниско летящи облаци - най-буреносните.

Първият попаднал пред очите ми бик бе пометен изведнъж. За миг се мярнаха във въздуха рогата и копитата му и изчезнаха сред стотиците жадни женски ръце. Едва сега осъзнах страшната сила на Менадите, вдъхната им от Бога, неистовия бяс, който в онзи момент ги бе обзел. Погубваха животното с голи ръце - с нокти и зъби. Как точно ставаше това, по кой начин? Бичата кръв шурна, заля ги. Скоро Менадите взеха да разнасят димящите късове месо, да впиват в тях стремително устни.

Тимпаните вече проглушаваха всичко. Нямаше вече място за нищо друго, освен за тимпаните. Тогава жрицата на Великия Бог наново даде знак и из подмолите на Светилището стражите изведоха десетината роби. Бяха красиви силни мъже, подбрани специално за случая. Ръцете им бяха вързани. Оставили им бяха свободни само нозете, с които да се опитат да се спасят. Менадите за миг притаиха дъх. Зловещият тътен на тимпаните също секна.

- Ваши са - посочи към групата мъже жрицата и те с бесен вик се понесоха към тях. Мъжете също хукнаха като вятър по поляната, ала те не познаваха силата на Менадите, обладани от Бога. Настигаха ги един по един, поваляха ги в тревите. Неколцина от Менадите прилепваха телата им към земята, а останалите, една по една, ги обкрачваха, яхаха ги и възбудени до крайност, ги обладаваха. Това също влизаше в ритуала. След сливането си с Бога чрез яденето на сурово месо. Богът в тях изпитваше силата на оплодителната си природа, за да заченат - неслучайно около Светилището бе пълно с деца.

С нищо несравнимо бе удоволствието, което Менадите изживяваха връз обяздените от тях нещастни мъже. На всеки един се паднаха по двайсетина млади жени, всяка задоволяваща се според природата и желанието си. Онези, които се бавеха по-продължително, бяха благосклонно изчаквани от посестримите си, никоя за никъде не бързаше. Безумството продължи около четири часа, до мига, в който жените, виждайки кървящите фалоси на мъжете, ги чуваха да молят за пощада. Това означаваше, че са готови да умрат, друг изход нямаше. Тогава Менадите започнаха да играят около сразените от тях своя последен танц. Тимпаните бяха вече други. Към тях се бяха присъединили кавалите и флейтите, а музиката насичаше тътена им по особен начин, като свистяща във въздуха Махайра[3]. Трансът бе достигнал връхната си точка.

Изведнъж Менадите замръзнаха на местата си. После се хвърлиха към мъжете и с нова наслада взеха да ги разкъсват, за да оплодят с тяхната кръв отново и отново началото на всички същества и форми, безсмъртния Дионис, чиято жрица бе и моя родна Майка, а аз трябваше да я слушам и да й бъда верен във всичко. Само по този начин щях да наследя жреческите й способности и да стана един ден великият наследник и Оракул на Живия, за да продължа Властта и Безкрайността му. Преди това обаче трябваше да бъда посветен от Менадите във всичките нива на Великото любовно изкуство на Бога, за да бъда достоен за плодовитостта му…