Чиганго намаза веждите си с магически мехлем, който придава сила, та да разпознае вселилия се зъл магьосник, после се прекръсти и се хвърли във водата. Заплува точно нататък, където бе потънал Свещения.

Това не беше безразсъдство. Хората на брега бяха убедени, че знахарят е всемогъщ, че срещу него всеки крокодил е безсилен. А и самият Чиганго вярваше в своето умение. Вардеха го духовете на прадедите му заклинатели, вардеха го и ангелите на Христос.

Ето, той пое дълбоко въздух.

И се гмурна.

Знаеше, страшното влечуго потъва там, където е било застигнато от врявата. И се притаява на дъното. Стои неподвижно, преструва се на мъртво, докато трае шумотевицата.

Гмурецът скоро го достигна. И сред окръжаващия го зелен полумрак различи прилепналото върху тинята бронирано туловище, все едно потопен дънер.

Не мърдаше, не трепваше дори.

Като всяка жива твар, и крокодилът има множество уязвими места: и в устата, и в гръкляна, в очите, в ушните отвори и отстрани зад предната лапа, където тръбната броня преминава в по-меката кожа на корема.

В случая нямаше друга възможност – доста дълбоко се бе зарил в калта противникът му, закрил слабите си места.

Чиганго приближи до главата му; там прецени за миг, премери се и с размахани крака и ръце, да придаде устрем на тялото си, с един добре насочен удар заби копието в тила му, точно там, в съчленението между черепа и гръбнака, където костните плочи на гърба издребняват. Натисна с всички сили. И усети как острието хлътна, пресече гръбначния му мозък.

Човекът тозчас измъкна копието си и излетя нагоре, защото въздухът в дробовете му се свършваше, видял само предсмъртните гърчове на победения враг.

После загреба уверено към брега, вдигнал високо победоносното копие.

Там навлече расото си, нахлузи върху него дървения кръст, превърна се отново в патер Симон. И пое към колибата си, едновременно негов дом и храм.

Над конусовидния ѝ покрив от палмови листа се извисяваше стара маслена палма, отрупана с увисналите гнезда на птиците тъкачи, изплетени от нишките на палмови листа, подобни на чудновати плодове.

Патер Симон влезе в хижата си, коленичи и се отдаде на молитва. Отдавна се бореха у него тия чувства: възможно ли беше, допустимо ли бе това съчетание на заклинателя с християнския проповедник? Спрямо кого вършеше прегрешение: спрямо новата си религия или спрямо другата, останала от прадедите му? И въобще прегрешение ли беше това, или просто примиряване на двете?

В малката ниша сред олтара стоеше еднометрова статуетка от абаносово дърво, представляваща Богородицата с младенеца – то се знае, черна Богородица с черен младенец. Нима бели богове биха се загрижили особено много за черните хора?

Постепенно мъката му от това раздвоение улегна. Увереността му се върна. След като бе изпълнил повелята на дедите, след като бе поразил злия вещер, му оставаше да изпълни и дълга си към Христа, да му благодари, че не му бе отказал помощта си дори в тоя древен ритуал.

Трябваше да извърши опелото на загиналото, макар че то все още се намираше в търбуха на мъртвия крокодил.

И той излезе пред колибата. Нареди на момчето, което му служеше като клисар и което готвеше за свой заместник, да сбере богомолците.

То не изчака втора покана. Приклекна до стария там-там, издълбан от цял дънер, и заудря с длани по опънатото върху него отдавна изсъхнало слонско ухо.

Вече се свечеряваше. Нажеженото слънчево кълбо бавно потъваше зад почерняващата къдравина на отсрещната джунгла. Небето неусетно приемаше неговия огън, запламтяваше като стопен метал и водната повърхност.

Хората прекъсваха работата си и почваха да се струпват на шумни групи пред колибата храм. Над главите им запрелитаха козодои и прилепи, малки и големи.

Притъмня съвсем, когато свещеникът застана пред всички с Евангелието в едната ръка и със запалена свещ в другата, за да чете това, което всъщност вече знаеше наизуст.

И подхвана свещените текстове, като постепенно четенето му премина в песен, протяжна и тъжна. Един след друг го последваха и черковниците, докато накрая запяха всички.

Те бяха християни, ала отскоро, древните вярвания и обичаи не можеха да бъдат изкоренени тъй скоро. Когато африканец запее, той не може да стои неподвижно. За него песен и танц са свързани в едно неразделно цяло. Танцът не е само забава, той е и ритуал, израз на преклонение пред висшите сили.

Внезапно, когато богомолците вече се люлееха в ритъма на песнопението си като развълнувано от лъхналия вятър сорго, нейде не много далеч проехтя страхотен грохот.

Всички се спряха, заковаха се като вцепенени.

Гръмотевица!

Но по това време няма гръмотевици, няма дъждове.

Всяко необяснимо явление буди смут, всява страх.

После от Свещената гора, на триста-четиристотин разкрача от селото, където някога младежите биваха посвещавани в древните тайнства, от гората, която все още оставаше табу за жените и децата, излетя с уплашено грухтене стадо брадавчести глигани и без да вижда, без да поглежда, профуча покрай човешкото множество, прекоси разчистената за ниви поляна и се изгуби в отсрещния гъсталак.

В притъмнелите корони на дърветата се разкрякаха стреснати в дрямката си маймуни. После из шубраците изскочиха няколко дребни горски антилопи и хукнаха подир свинското стадо.

Гръмотевицата се повтори. Тоя път още по-мощна, по-отблизо.

Но не, не беше гръмотевица. Беше друго – оглушителен рев, който скоро премина в някаква прегракнала кашлица. Като квакане на исполинска жаба.

С тежко топуркане се зададе стадо хипопотами. Тлъстите, подплашени дебелаци прекосиха селото в неподозирано пъргав галоп, сринаха няколко дома, смачкаха няколко души. И не се