му жертва беше синът на най-добрия адвокат в Рио. И бащата нямаше да прости, щеше да го преследва докрай.

И изведнъж – новият удар. Къде ли, в коя ли мръсна хижа, в кой ли омазнен хамак беше пипнал тая гнусна болест? А трябваше да се лекува, трябваше да се излекува. Трябваше да намери тези крузейроси. На всяка цена. И то тук, където не го познаваха; не в Рио. Мернеше ли се покрай бащиния си дом, пратеше ли му само една бележка, и полицейските хрътки щяха да го подушат.

Вече се замисляше да претърси касата на сеньор Атауалфо. А сеньор Атауалфо беше собственик на най-богатия серингал. И на местния бар, на магазина, на гайолата, която обслужваше района.

Тогава, в най-голямото униние, Алваро срещна Жоао, един тънък, висок и сух кабокло с широкопола шапка, високи ботуши и брезентов костюм. Срещна го в бара. Къде другаде? Случиха се и двамата пияни, едва удържащи се на крака. При такава среща тук хората или вадят камите, или се прегръщат. Тъй стана, в такова настроение бяха и двамата, та се прегърнаха. И от дума на дума се разбраха. Роденият кариока, жителят на Рио, в чиито вени не течеше ни капка цветна кръв, изведнъж се почувства близък като брат с тъмнокожия метис. Всеки, който можеше да му предложи двадесет хиляди крузейроса, щеше да му бъде по-близък от брат. Сега за него те струваха повече от глътка вода в пустинята, струваха живота му. И именно Жоао, тоя презрян метис, от майка индианка и бял баща, с когото друг път не би седнал на една маса, му предложи спасението.

А когато стана дума за самата работа, макар и пиян, Жоао снижи глас. Уговориха се шепнешком. От бара направо се качиха на гайолата.

След два дни слязоха на брега, където ги очакваха останалите. Събраха се дванадесет мъжаги, годни на всичко. „Дванадесетте апостола“ – тъй се шегуваха те помежду си.

Оттам ги поведе един червенокос гигант, сеньор Леонардо му викаха всички, ала никой не вярваше, че това е истинското му име. Но мълчаха, не питаха, пък и не ги интересуваше Леонардо ли е, или Фред. Интересуваха ги само пачките банкноти, които щяха да получат от неговите ръце. Дори не изслушаха обясненията му. Знаеха, че му бе наредено да говори така. За пред хората. Сеньор Леонардо доказваше разпалено, че тям се е паднала честта да открият нов път през джунглата, да проникнат в места, където бял човек не е стъпвал, да проучат трасето за бъдещата железница, която щеше да доведе цивилизацията в тоя пущинак. Хората му дори не се засмиваха. Известно им беше добре, че никой не дава десетки хиляди крузейроси за подобна експедиция. С такава сума се плаща или голям риск, а тук такъв нямаше, или се заглушава гласът на съвестта.

Със самолет прелетяха над границата между Перу и Бразилия. Кацнаха на едно импровизирано летище, откъдето тръгнаха с три моторни лодки. Чак сега Алваро се уплаши. Но Жоао го успокои, като го увери, че ще се движат само из джунглата. А щом си свършат работата, пак със самолет ще се върнат в Перу.

Вече шести ден се движеха по реката сред бухналата в зеленина хилея – екваториалната джунгла. Лодките пореха кафявата коприна на водата и плашеха накацалите в прибрежните плитчини птици. На цели орляци: чапли, щъркели, ибиси, чайки, огромни зимородки. От клон на клон прелитаха на кресливи облаци пъстри папагали. От тинестите брегове се хлъзваха във водата разбудени каймани.

Алваро Бентес седеше на пейката до новия си приятел. И мълчеше. Не му се приказваше. Съзнаваше, че не е герой. Герои стават хора, които или са отчаяни от живота, или нямат въображение да си представят опасността. И не би предприел нищо, което би заплашило живота му. Нали заради него, заради тоя живот, му бяха нужни тия пари? Убедили го бяха, че няма защо да се бои от такава безобидна експедиция ведно с една дузина въоръжени до зъби юначаги. С картечници, с бомби, с автоматични пистолети.

А е богата тая земя – пълна със злато, с диаманти, с петрол, с рубини, с уран. Само една бучка злато, едно диамантче би могло да го спаси. И навярно това спасително камъче, тая бучка злато лежеше на десет крачки от него, а той, без да подозира, преминаваше безучастен. Южна Америка – това е Елдорадото на конквистадорите. През океана е текла към Испания река от злато. По-голямата част от него не достигала предназначението си и сега лежи на океанското дъно. Та нали испанските галеони са били едни от най-нескопосните кораби, браздили някога моретата? Та нали хилядите търсачи на щастието: англичани, холандци, французи, са дебнели навред натоварените със злато армади? Но е останало още. Още се намират оптимисти, които търсят богатството на Ел Дорадо – Златния. И на инките. Че кой грамотен човек не е слушал за съкровището на великия инка Атауалпа, още неоткрито от никого? Преди да бъде удушен по заповед на Франсиско Писаро, Атауалпа изпратил до своите верни хора кипус с тринадесет възела със златно късче на края – заповед да скрият останалото му богатство, за да не попадне в ръцете на ненаситните испанци.

Първата лодка със сеньор Леонардо начело забави ход, изви и се насочи към зелената стена срещу десния борд. Не спря, вряза се в плътната завеса на оплетените лиани. Последваха я останалите. Хората се приведоха ниско, докато преминаха под нависналия тунел, след което се озърнаха учудени. Никой не би допуснал, че на това място, тъй незабележимо, се влива толкова голям приток. Сякаш бяха попаднали в някаква зелена пещера, наръсена със скъпоценни камъни. Като скъпоценни камъни искряха росните орхидеи. И като в истинска пещера въздухът беше тежък, застоял, надъхан с мирис на гнилост. Дробовете почваха да се задушават, телата плувваха в пот. Тъмната водна повърхност, неподвижна като огледало, обсипана с воден хиацинт, приличаше на чудна мозайка. В окрайнината растяха подобни на зелени тепсии листата на гигантската водна лилия виктория амазоника, по които клечаха смълчани огромни жаби. Из бистрата вода се стрелкаха змиорки и пиранхи. Проплуваха близко до дъното речни скатове като тъмни ромбове.

Скоро малката ескадра навлезе в разширението на притока. Бреговете отстъпиха настрана, зеленият свод над главите им се разпука и отгоре плисна огънят на екваториалния ден. Орхидеите изостанаха назад, а на тяхно място се явиха по-пъстрите и от тях шумни птици. И облаци пеперуди като разноцветни вихрушки. От клоните зацвърчаха оглушително големи колкото врабчета цикади.

Продължиха със същата скорост още няколко часа, докато ивицата безоблачно небе над главите им притъмня и от бреговете полазиха върху водата черни сенки като потоци от туш. Тогава свърнаха към брега, привързаха лодките в едно потопено дърво и се пръснаха да съберат сухи съчки за огъня. Във влажната джунгла трудно се намират дърва за горене.