1. Сънуваше... Сънуваше, че е млад, някъде под четирийсетте, че Промяната току-що е настъпила и той има пред себе си много, много време да осъществи всичко, за което е мечтал. Сънуваше, че лети, крилата му бяха като на Икар, направени от него самия, знаеше, че е уязвим с тях, но летеше право към слънцето. Все по-нагоре, все по-високо, все по-близо до огненото светило. Усещаше обгарящото му дихание, разбираше, че трябва да се спусне ниско, но не можеше. Знаеше, че ще изгори, ако... Нека! Потопи се неочаквано в облак. Разтопената смола се втвърди по тялото му, стегна го като в ризница. Изскочи от облака, погледна нагоре и се здрависа заслепен със слънцето. Избухна в пламък. Събуди се, облян в пот. Беше предусетил и твърдостта на земята, болката от допира с нея. Но усещането за летежа си струваше, струваше си... Стана бос, измъкна се на пръсти, отиде в кухнята да си направи кафе. От огледалото над мивката го погледна лицето му, озарено отвътре, с блясък в очите, но... на възрастен мъж. Попипа с пръсти наболата брада, тук- таме побеляла. Не беше под четирийсетте, въздъхна. Не беше... Трябваше да се преборва вече и с годините, които тежаха на плещите му. Освен с всичко друго, и с тях. Припомни си Сия, която за кратко му върна илюзията, че е млад, махна с ръка, зачеркна я. Но не успя да зачеркне съня. Позвъняването на телефона го приземи. Асен потръпна, кой можеше да го търси в шест и половина сутринта? Бе забранил на Сия да му звъни вкъщи, тя понякога си позволяваше... Побърза да вдигне слушалката преди да са наскачали всички. Непознатият глас го сепна: -Току-що пристигам от Виена... -Кой? Кой се обажда?-заинтригуван запита и прерови паметта си за познати оттам. Нямаше. -Христо Недев. С баща ми бяхте... много близки. Затова си позволих... Прерови отново паметта си, по-навътре и по-назад във времето, името не му разкриваше нищо. Повтори наум Христо? Недев? Недю? И внезапно споменът го удари през лицето. Като камшик, който раздира кожата до кръв и белязва... -Господи! - не повярва изведнъж. - Възможно ли е? - като че ли Христо Недев възкръсваше от мъртвите. -Мога ли да дойда при вас? - напомни отново за себе си непознатият глас, а Асен приседна на първия стол и заеквайки от вълнение продиктува адреса си. Седяха един срещу друг, час, два, а бе възможно и повече, времето бе изгубило измеренията си. Асен се взираше в младото лице срещу себе си и една по една откриваше приликите с бащата. Същите жестове, същият открит поглед, извивката на устните... леко нагоре, същата. Като че ли насреща му седеше Недю от студентските им години, а Христо - двегодишно хлапе с ожулени колене, сновеше между двамата. Бе го имал като свой син, раснал заедно със синовете му и бе обещал на приятеля си преди да го отведат, че ще се грижи за него като за свой син. Задави се от спомените, преглътна ги, преглътна и оня най-горчив ден, когато разплаканата Елена, удавила в сълзи лицето си, му съобщи... Говореха един през друг. Лутаха се във времето, премятаха го отпред-назад и отзад-напред, отваряха различни врати в него, втурваха се към нахлулата светлина, изгаснеше ли, хлопваха ги зад себе си, за да отворят други врати, да хукнат към други светлини, които също бързо гаснеха и те отново ги захлопваха зад себе си, за да се спасят от мрака, но винаги опираха до него, заплашващ да ги погълне. И пиеха кафето си, горчиво, много горчиво, защото и двамата бяха пропуснали да си сложат захар, увлечени в преживяното с Недю и без него. След кратко мълчание скочиха и в настоящето. Христо бе завършил право. И бе специализирал авторски права. И се бе върнал, за да живее и работи тук. - В тази джунгла? - изуми се Асен. И за да подкрепи изумлението си, му разказа за Аспарух. Простичко, само фактите. Без горчивината и озлоблението, което бе изпитал. Христо го изслуша внимателно, зададе му няколко въпроса и изведнъж отсече: - А е можело и да не платиш! Асен се засмя, поклащайки наляво и надясно глава. Христо помисли, че не го е разбрал и продължи по- настойчиво да обяснява: - Той е взел договор, след като книгата вече е била излязла, нали? Единствено носителите на правата са можели... -Зная - стана неочаквано сериозен Асен и разпери ръце. - Но, момчето ми, трябва да разбереш друго. Не сме в Европа, наистина сме в джунглата и действат единствено законите на джунглата. Договорът дори не беше перфектен, бе подписан само от него, а размахваше и някаква си бележка за платени долари, написана на ръка и заверена в белградското посолство... С тази бележчица, и с този едностранно подписан договор ако съдът беше съд в някоя цивилизована държава, и Господ нямаше да му помогне. А тук по закона на джунглата той блокира тиража ни в печатницата, блокира и сметките ни в банката, изобщо... или ще платиш, или си мъртъв. Замълча за дълго, вдигна поглед към Христо и го задържа върху лицето му. Видя как се повдига извивката на устните му в присмех. - И ти се изплаши? - Знаеш, че не съм от страхливите - побърза да отговори Асен, - иначе и аз щях да се откажа от баща ти, както направиха повечето му приятели. - Усмихна се тъжно. - Рано се върна, момчето ми. Завихрят се същите тъмни сили, дирижирани от същите тъмни хора, които го съсипаха. Те плуват най-добре в мътни води, цвета на сенчестата икономика, в тях са и парите, и властта. Чу какво се случи с първото демократично правителство, нали? А новото, то си е тяхно, както и да го наричат... - Точно затова се върнах! Христо се изправи от стола, поразходи се напред и назад в кабинета, пристъпи към Асен. Горещият му дъх го опари. - Демокрацията трябва да се защитава. Всеки ден. всяко действие. От всеки. - Замълча и повтори: – Затова се върнах. Предлагаха ми работа във Виена, добра работа и добре платена. Не приех, слушах и четях всичко за тук, от срещи с различни хора разбирах за събитията. Мама ме подкрепи, сестра ми ме нарече луд. Зная, че ще ми е трудно... Нямам илюзии. А ти да не би да си се отчаял? Баща ми не загина по лагерите и аз не бях толкова години емигрант, за да отстъпя сега. Прилича на баща си, въздъхна Асен, без да откъсва очи от него, ако можеше да пише и сатира като Недю! Толкова добра, че първо спряха да го печатат, а после го подгониха открито, и повод не им трябваше, за да го натирят в Куциан. А жена му, която работеше в Спортната палата, успя да измъкне и сина си, и дъщеря си при едно пътуване на спортисти до Виена и се устрои там. Хубавата Елена я бяха наричали тук. И беше млада. А момчето... на колко беше тогава? Осем? Девет? Или повече? Беше го отгледал и възпитал вторият му баща, богат австриец, влюбен и до ден днешен в майка му, а тя все тъй тъжеше по... Недю. Христо му го каза, както му каза още, че се чувства само българин, въпреки двойното гражданство, че никога няма да забрави баща си и ще открие ония, които го натикаха в ямата, не да им търси сметка, а да ги запита толкова страшна ли е била сатирата на баща му за тях. Беше събрал всичко написано от него, за да го издаде Асен и хората да усетят смелостта и таланта му. Сега, когато и те се нуждаеха от смелост. Защото страхът не си бе отишъл. - Ще го издадеш, нали? - запита го направо Христо. Асен просто кимна. И на свой ред го запита: - Какво смяташ да правиш сега? Христо се засмя, повдигайки рамене. - Може би... да помагам на хора като теб. Като открия кантора или агенция, но преди това... ще върна национализираните имоти на родителите си. Помниш апартамента ни на „Цар Шишман“, а и къщата на баба и дядо, и в нея си идвал, изселиха ги веднага, щом пратиха баща ми в лагера. За да я лапне едно ченге от Шесто, точно онова, което задиряше майка ми и едва ли щеше да се отърве от него, ако не бяхме заминали. -Все така ли е хубава майка ти? - неволно запита Асен, припомняйки си жената на Недю. - Все завиждахме на баща ти за нея, ама с оная хубава завист... Христо пое дълбоко въздух и забави отговора си. - Все по-хубава става с годините и все по-тъжна. Искаше да тръгне с мен, да посети гроба на баща ми, но първо... трябва да го открия, нали? Няма да е лесно... - усмихна се тъжно и сведе очи. - Тя запази ли гражданството си? - Всички го запазихме. Но Ана се омъжи за швейцарец, живее в Цюрих с мъжа си, чакат дете и не помисля да се връща, докато мама... едва я удържах. И там я наричат хубавата Елена, а виенчанките са красиви, нали? Асен повдигна рамене. Христо отново го върна в ония страшни години, когато за всяка неправоверна дума се плащаше с лишаване от свобода или смърт. Бе съветвал Недю да публикува по-малко и да пише повече за времето, което предстои, но той се смееше, сатирикът изправял кривиците на властващите, сатирата му е нужна сега, когато са толкова големи, и... изчезна. За да плати с лишаване от свобода и със смърт. Защото... го убиха. И ако Елена не бе отвела децата му, навярно и те... -Не знаехте къде ви води, нали? И за колко? Христо го погледна с недоумение, но изведнъж разб¬ра. - Малки бяхме... - преглътна болката. - А там израснахме бързо, по-бързо от връстниците си. Асен се изправи, заразхожда се и той напред и назад в кабинета си. Христо, застанал до прозореца, го загледа неспокойно: - Навярно имаш работа, а аз се изтърсих ей така... - Длъжник съм на баща ти - не обърна внимание Асен на думите му. - Знаеш ли колко пъти е укрепвал духа ми? Колко пъти ми е вдъхвал вяра? С колко оптимизъм и енергия ме зареждаше! Аз някак минавах между капките, дори когато пусках еретични книги през главите на шефовете, все ми се разминаваше, освен веднъж... - Асен пропъди спомена. - Знаеха, че не съм с тях, не ми гласуваха доверие, но и не ме закачаха. И сега имам нужда от човек като баща ти и ти... дойде. Ще поприказваме още и за теб, и за мен, и за твоите планове, и за моите, ще се видиш със синовете ми, ще обядваме тук, а времето... Прекъсна го тихо почукване и двамата се обърнаха към вратата. Тя се отвори и на прага застана Акси, още по пижама, разрошена и сънена. Впери за миг очи в непознатия, извини се и побърза да затвори. - Измий се, облечи се и ела при нас - светна Асен, обърна се към Христо, който изглеждаше като омагьосан, засмя се. - Моята най-голяма слабост. Изтърсачето в семейството. И най-голямата ми гордост. И не само на мен, братята й в огъня могат да стъпят заради нея, а Вики... Ти не ме слушаш. Христо продължаваше да гледа към вратата без да е чул нито дума и Асен разбра - любов от пръв поглед. Опита се да го върне на земята. - Малка е още, няма шестнайсет... Не успя да го приземи и по-късно, а самият Асен отново скочи във времето, размести пластовете, измъкна на повърхността младостта си, влюбването си във Вики, също от пръв поглед, страховете си за нея. Докато наблюдаваше как се храни младежът, все вдигайки очи към Акси, лицето на баща му се насложи върху неговото, така бе вдигал очи към Елена, влюбен в нея до последния си ден. Въздъхна, влюбването на Христо криеше усложнения в отношенията им. А наистина го имаше като син, толкова топло и силно чувство се надигаше в гърдите му - Ако мога с нещо да помогна? - напрегна гласа си, сякаш гърлото му беше прогорено. - Можеш - погледна го с благодарност Христо. - Ще се обръщам за всичко към теб, докато се ориентирам, докато навляза отново в живота тук, докато проумея къде и за кого ще съм най-полезен и с какво да се заловя първо. Навярно ще ви омръзна да ви гостувам... - гледаше към Акси, но тя не каза нищо. Обади се Вики: - Чувствай се тук като у дома си. Асен само кимна.