Снежният човек плаче
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 111
Мария Митева е родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Климент Охридски” през 1980 г. От 2008 г. е дипломиран магистър по „Филмово и телевизионно изкуство” в НБУ. От 1981 г. публикува свои разкази в периодичния печат. От 1986 г. работи като журналистка на свободна практика. В момента e извънщатен редактор на в. „Застраховател-прес”. Редовен сътрудник е и на в. „Сега”. Издала е книгите с разкази „Снежният човек плаче” (1992), „Каквито изглеждахме” (1993) и „Понеже лудостта се поема на глътки, отбих живота от себе си” (1997); публицистичната „Всеки се бои от времето” (2008) и пиесите „Различно от вчера” (2012). Получила е четири литературни награди за отделни разкази. През 2014 г. получи почетен диплом за журналистически професионализъм от в. „Застраховател-прес”. Нейни разкази са преведени на френски и английски. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.
Виж повече...
Снежният човек плаче
Мария Митева
СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК ПЛАЧЕ
Тя заяви, че по-скоро ще увисне на въжето, отколкото да стори някому зло, каквото и да ѝ се случи. Животът така я опуха, че на двадесет и седем години побеля и под мишницата. Не беше хубава и той не я забеляза, но понеже беше умна, го подразни.
«Как си?», питаше я той.
«Живея грозно, а това е единственото нещо, което мразя повече от бедността. Като си тръгнал да правиш деца, карай наред, хубав мъж си, земята не бива да се затрива без хубави мъже.»
Елементарен като чиста съвест, той се отдръпна и закрачи към дома, където жена с дете в ръка и с дете в корема го чакаше.
Момичето се затътри подир него като пребито куче. Не откъсваше поглед от гърба му, вървеше, а снежният вятър се засилваше. Той повдигна яката на кожуха си и забърза. Пред входа старателно отри обувките си в изтривалката и бодро влезе. Тя зачака при боклукчийските кофи. Гледаше кухненския му прозорец. Снегът я засипваше. Въздухът бодеше гърлото ѝ, а любовта - тишината в сърцето.
Гледаше в прозореца му, не защото го обичаше, а последната надежда за щастие светеше там. Не се появи. Снегът я покриваше, отрупа я цялата, но тя гледаше към прозореца, отдавна тъмен и заспал. Снегът я обгърна и изстина като статуя.
На сутринта всички се чудеха кой е направил снежния човек до боклукчийските кофи. Когато той мина с дъщеря си покрай снежната статуя, тя го замоли да почака малко, за да ѝ се порадва. И както цупеше устнички срещу високия за нея колкото планината Килиманджаро снежко, дръпна силно баща си за ръкава:
-Татко, виж, снежният човек плаче.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.