ГРАДИНАТА НА БАЩА МИ

- Ани, моля те, ела веднага!

Гласът му звучеше толкова тревожно, толкова наситен със страх и дори с ужас, че не го запитах нищо, а просто отвърнах:

- Татко, ще тръгна веднага!

Той затвори, а аз стоях до телефона, стиснала слушалката с изпотени пръсти. Какво му се бе случило? Бе отишъл в родната си къща, където всяко лято прекарваше по няколко месеца в грижа за градината си, а тя бе най-хубавата в селото. Винаги се обаждаше на мен или на мама, за да каже, че е добре, винаги говореше кратко, питаше как сме и разказваше също кратко за дърветата и цветята, за зеленчуците, които е посадил, за някоя лястовица, свила гнездо под покрива на къщата. А сега...

Поставих слушалката на вилката, а после я вдигнах отново. Отмених всичките си ангажименти за близките дни, отложих сроковете за чаканите от мен репортажи, пуснах при шефа си молба за отпуска. Той погледна към непопълнената дата и запита "За колко?", а аз повдигнах неопределено рамене.

- Не зная...

И наистина не знаех. Метнах се в колата, форсирах мотора и вече на магистралата се сетих, че не съм звъннала единствено вкъщи. Отбих от пътя, за да се обадя и на мама. Не зная защо, но не й казах накъде съм тръгнала, а просто, че заминавам в командировка и ще отсъствам няколко дни. Възможно е и да се забавя. Отново ще й позвъня. Тя не ме запита нищо, бе привикнала на моите отсъствия. Работа, това е.

Колкото повече наближавах родното село на баща ми, толкова тревогата в мен нарастваше. Тя избухна във взрив, когато застанах пред къщата и погледнах градината, цялата изчезнала сред бурените. Изкрещях от ужас, изскочих от колата и се втурнах по стълбите, за да видя по-скоро баща си. Вратата не беше заключена. Открих го в стаята му, свит на леглото, с лице към стената. Не бе чул дори стъпките ми. Коленичих и го обгърнах с ръце, тялото му бе стопено под завивките.

- Татко!

Той се извърна. И лицето му бе само кожа и кости, изострено с изскочили скули, но очите му светнаха от благодарност, че съм тук, че съм дошла!

- Не те очаквах толкова скоро! - стисна ръцете ми, а неговите трепереха.

- Какво ти се е случило, татко? Кажи ми! На мен можеш да ми кажеш... - и зачаках разтреперана и аз.

Той не бързаше да ми отговори. В светлите му очи проблясваха сълзи. Измъкнах ръката си, изтрих ги с пръсти, през ума ми преминаха какви ли не мисли. Погалих хлътналата му страна, приведох се над нея и го целунах.

- Аз съм вече тук и ще се преборим заедно. Каквото и да е то...

Гледаше ме с толкова любов и с такова доверие като дете, което разчита единствено и само на мен. Някога в детството си аз го бях гледала така, смятах, че той е създал въздуха, за да дишам, полята, за да тичам по тях, реките и моретата, за да плувам в тях. Светът бе създаден от него специално за мен. И бях щастлива, уловила ръката му и изплашена, че пусна ли я, ще се изгубя. Сега той стискаше моята, изплашен, че пусне ли я, ще се изгуби. И ме гледаше, не ме изпускаше от очи, а в тях освен любов и доверие, имаше и страх. За първи път...

- Страх ме е! - призна и преглътна. Като че ли преглътна цяла планина. - Утре ще ме оперират - изстреля неочаквано и думите му наистина прозвучаха като изстрели, които ме убиха.

Отдръпнах се, без да пускам ръката му. Тишината бе оглушителна, всичко в мен изстина. Пред очите ми притъмня, подът се люшна под коленете ми, а той продължи да говори:

- Не исках да ви тревожа, нито теб, нито майка ти, затова се скрих тук...

Като животните, помислих си и вече почти не чувах какво ми казва, а той говореше, и говореше, отговаряше на въпросите, които още не му бях задала. Откога знае, боли ли го, при какви лекари е бил, какви мерки е взел. Сигурно ли е... Доказала го биопсията, иначе нищо не го боляло, отишъл на лекар за съвсем друго, дреболия някаква, а той се усъмнил и го пратил на изследвания. А след тях - на други изследвания и така...

- Утре е операцията, не казвай още на майка си. Има голям риск заради възрастта, а и заради сърцето... Но с теб ще се преборим, нали? - погледна ме, искаше да стане, помогнах му да се изправи, отидохме заедно до прозореца. Зарея очи в градината, после отново ме погледна. - Ани, ще се пребориш ли с бурените? Сама? Пребориш ли се, ще оздравея!

Каза ли последните думи или аз си ги измислих? Или продължих собствената му мисъл? Не бях сигурна, само с ожесточение погледнах към бурените и им се заканих да ги изтръгна от корен до последния. Нямаше да е лесно!

През нощта той заспа. Спа тихо и спокойно. Бях оставила вратата към стаята му, за да чувам дъха му, всяко обръщане в леглото, всеки стон. Към четири не издържах. Слязох в градината и се залових за работа. Започнах най-близо до къщата, улавях бурена с голи ръце, той се съпротивляваше ожесточено, но го измъквах от корен с огромни усилия. До седем се бях справила само с някакъв си квадратен метър, това ме отчая. Дланите ми вече кървяха, а и бе време да го събудя и отидем в болницата.

Качих се горе, а той вече се бръснеше пред огледалото. Изглеждаше толкова слаб, толкова безпомощен. Целунах го по страната, исках да подготвя вещите, които щяха да му трябват, но той ме спря:

- Всичко е готово, Ани!

На излизане от къщата видя какво съм направила и въздъхна:

- Няма да ти е лесно...

- Ще се преборим, татко. Заедно - целунах го отново.

В болницата говорих с лекарите, след като го приеха, а аз отново го уверих, че ще се борим заедно. И отново го целунах. Бях готова да чакам пред операционната, но опериращият хирург ме увери, че е безсмислено, операцията щяла да продължи дълго, а той ще ми се обади веднага след като приключи. И ме отпрати, записвайки си мобилния ми телефон.

Върнах се отново в градината. Сложих мобилния на най-долното стъпало, измъкнах някакви стари, изпокъсани ръкавици, въоръжих се с търнокоп, който намерих в мазето и с ожесточение, по-голямо от предишното, улових за стеблото най-големия бурен. Беше избуял над главата ми, а стеблото му бе с дебелина на китката ми. Може би над час загубих с него, но успях да го измъкна, падайки на топлата пръст. Слънцето печеше безмилостно. Избърсах потта от челото си, погледнах към прежулящото слънце, към часовника си, който показваше едва десет, към мълчащия мобилен. Запалих цигара. Нужно бе да си почина, за да продължа. Щеше да бъде невероятна битка. Както битката на баща ми за живота му. Както битката на хирурга да измъкне от тялото му оная гад. Изгасих цигарата и се залових отново. Успеех ли да ги изтръгна всичките от корен, баща ми щеше да бъде спасен...

Вече минаваше дванайсет, а мобилният мълчеше. Бях се справила само с още половин квадратен метър. Огледах градината, изглеждаше огромна, а почистеното - нищожно малко. Заплаках. Бях уморена до смърт, дланите ми кървяха и през ръкавиците, бурените като че ли ми се надсмиваха. С още по-голямо ожесточение продължих. Нямаше да се предам. Щях да се боря до последния си дъх, нямаше да ме победят и когато баща ми се върнеше, щеше да види своята градина, такава, каквато е била винаги през живота му. Създадена за него от мен, както той бе създавал за мен света. Някога... отдавна... в детството ми. И си помислих, че с минаването на годините родителите ни се превръщат в наши деца, а ние в техни родители. Тази мисъл ме изпълни със сила и продължих...