Ами това е. Носталгии по Габрово
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Художник: Владимир Киров
- Страници: 137
Този сборник от разкази е всъщност книга от спомени. Спокойно мога да го нарека „носталгии по Габрово”. Вътре ще намерите чешитите на Габрово, на моя квартал Дядо Дянко. И, понеже стана дума за Дядо Дянко, само да ви кажа, че той не може да бъде в ка-вички. Защото Дядо Дянко е не само квартал. Дядо Дянко е всичко…Някои от героите в него са още живи, други – не са. Някои от тях са се слели в спомените ми за тях – от двама човека са станали един. Това е красотата на спомена – времето не заличава, а обе-динява. Остават характерни черти, жестове, думи… Но остават. Заради това в някои от разказите изпол-звам и двата прякора, съзнавайки, че един човек се превръща изпод перото ми в „братска могила”… Веро-ятно в книгата ще се усети с каква любов и нежност говоря за тези хора… Надявам се, че всеки читател ще разбере, че никога не съм обичал друг град така, както родното ми Габрово. Дори новият език в разка-зите… Четейки ще усетите, че използвам не диалек-тен говор, а диалектни структури на говора. На пръв поглед не се забелязва дори диалекта в разказите, защото няма – или рядко използвам диалектни думи. Но използвам диалектната структура на езика, на габровския говор. И вместо, като Пикасо, да търся детския изказ в далечна Африка, аз реших да го напра-вя в собственото си детство, в Дядо Дянко… Не е нужно човек да обиколя света, за да се върне в детст-вото - в неговата искреност и първичност. Доста-тъчно е да носи това детство през цялото време със себе си. И, повярвайте ми, детството се оказва, че не тежи. И не само, че не тежи, но крилата са му по мощни от прибраните крила на зрелостта. Защото съ-вършени са не изкуствените крила, с които сме се опитвали по-късно да полетим, слепени с восък, който се топи дори от дъха на първата любов, преди да доб-лижиш слънцето. Съвършени са крилата на детство-то. Защото техните пера са лепени с целувките на майката, с възторга на близките. Всички следващи крила са правени, за да достигнеш до любовта и зара-ди това се разтапя восъкът от близостта с нея, до-като детските са правени от любов… Ами това е…
Виж повече...
Ами това е. Носталгии по Габрово
Христо Стоянов
ДЯДО ДЯНКО
На Иван Йонков, с когото израснах
Дядо Дянко не е човек. Въпреки че някога е бил. Много пъти преди аз да бъда е бил Дядо Дянко. На мене още не ми викат „дядо”, значи много пъти плюс още един път преди мен е бил дядо Дянко. По-късно чак и кварталът го наричат Дядо Дянко. Дори преди мен хората казвали, че за да се отиде до квартал Хаджи Цонев мост на Габрово, трябвало да се мине през село Дядо Дянко. Но преди да стане село по тези места е имало поляни и е минавал старият път към Шипка. Значи руските войски трябва от тука нейде да са минавали, но спомен за това няма. Щото не е имало местно население, заради това ще е. Спомените обикновено се появяват там, където има население. Но поне в хана на Дядо Дянко да бе разквартируван някой и друг вишестоящ солдатин, ама не би. Не са имали време за почивка – бягали са нагоре, където „Сюлейман безумний сочел върхът пак”… Къде по-удобно щеше да бъде тоя тунел под Шипка, който започнаха да правят сега, да бе построен тогава още. Така щяха да вкарат ордите на Сюлейман в тунела и да им пуснат газ… Глупости – тогава е имало само газ за горене – другите газове също ги е имало, ама още не са имали имена….. Той още не е построен тунелът, щото пък един съкварталец оспорваше трасето му в съда две години. Минавало през неговата нива… На нивите в Габрово им викат бахчи, ама не може в съдебен документ да се пише „бахча” и заради това я прекръстили на нива. Въпреки че бахчата е най-малката сестра на нивата и никога няма да порасне в нива, ама в съда не знаят тези работи. То и една бахча – по-малка от ширината на пътя за тунела трябва да е, ама дядодянковеца доказвал емпирично, че малкото камъче може да обърне каруцата дори тогава, когато пред нея не е вързан още локомотив… Но преди още този да се сдобие с бахча, тука са били бахчите на габровци и на тия от Бакоиците. Моят корен е от Бакоиците и помня още родната къща на баба ми Йова, която после изгоря. Къщата изгоря. В тази къща бе останал да живее единственият брат на четирите сестри, между които е и баба ми. Между другото, преди баба Йова да стане баба е била млада и дори подозирам, че е била някога малко момиченце, ама не съм виждал снимки от нейното детство и заради това не мога да твърдя със сигурност това. Понякога си мисля, че човечеството се е зародило едва тогава, когато са се появили снимките. Преди това са живели други видове, които никой не може да опише. Така излиза, че „Биде светлина, и биде мрак. И когато Бог разбра, че това е хубаво раздели мрака от светлината и създаде холографското изображение, от което произлезе Човекът”… Но преди къщата да изгори, баба изгоряла по дядо и слезли в ниското да си направят своя къща. На петдесет метра от тази къща много преди да изгорят, е имало хан. Ханът бил на дядо Дянко. Дядо Дянко бил предприемчив габровец и направил единствения хан по стария път за Шипка, който по онова време бил единствен, защото нов път за Шипка още не е имало. Той и заради това направил хана тука, защото сигурно е знаел, че дори и нов път за Шипка някога да има и той щял да бъде забравен в момента, в който рязнат лентичката и започнат хората да минават през тунела. Много по-късно, когато от дядо Дянко останало само името на квартала, на мястото на неговия хан имаше стол, в който се хранеха работниците от трите фабрики в близост. А пък тях ги хранеше мама, която беше готвачка в стола. Аз свиквах с известността тогава, защото нямаше друго дете, на което да казват, че е син на Иванка готвачката и Буката. Не е лесно да си известен и аз внимавах с тая известност и на всички свалях шапка и им казвах „Добър ден”. И тогава те се възхищаваха от това, че Буката и Иванка готвачката са възпитали такъв син. Ходех въоръжен с лъкове и прашки, но като ме питаха къде отивам аз винаги казвах, че отивам по любов. От тогава зная, че любовта е нещо много хубаво и си заслужава човек да живее заради нея. И това чувство го запазих. Зная само, че когато се представя на Бог някога и той ме попита къде съм бил, ще му отвърна, че съм ходил по любов… Колко малко му трябва на човечеството да разбере, че ние всички сме излезли за малко от рая, колкото да дойдем тука за малко по любов. И ако любовта ни е била истинска - ще се върнем в рая, ако не е била - ще заварим райските порти заключени и ще отидем на друго място… Сигурно заради това, когато се отбия за малко тука – все по за малко и по за малко – аз потъвам в любов. Нищо не може да изобрази толкова истински любовта, колкото нейния синоним „Дядо Дянко”… Та на мястото на този стол, в който мама не работеше, а хранеше работниците с неизменната си усмивка, е имало хан. Ханът на дядо Дянко. В него се отбивали изнурени от пътя търговци, които се полюшвали, задрямали в талигите си, теглени от говежди евнуси (волове), които никога нямало да разберат какво е любов. Най-безропотното нещо на света е същество, непознало любовта. Както и да е. Имало хан тъдява, хората се отбивали, подкрепяли се с домашна приготвена манджа, воловете разлюлявали огромните си звънци отпред в такт с адамовите ябълки на техните стопани, преглъщащи залците, потопени в бобената чорба в пръстени кастрони… Разговаряли се после търговците, осведомявали се кой къде на юг е бил и какво се търси на север… По-лековерните, като разбирали, че носят стока, която е по-добре да изхвърлят се разделяли с нея на загуба, а този, който я взимал си спестявал биенето на пътя чак до Истанбул и се е връщал да реализира бърза печалба, доволен от това, че е надхитрил някого. Това сега го наричат спекула. Може да се каже, че първата търговско промишлена палата, първата стокова борса в България, дори не в България, а в Отоманската империя, се е появила в кв. Дядо Дянко на Габрово. До такава степен се замогнал дядо Дянко, че всички минавали да се подкрепят при него, дори по-късно Фердинанд, царят на всички българи, минавайки от там, отсядал в хана. Не само отсядал, ами и няколко пъти нощувал в него. Разправят, че не го правел сам, тъй като имал и спътници. Ама не е наша работа да се бъркаме в царските му работи - особено ако е било по любов. Нали по любов сме излезли за малко от рая, а щом сме излезли по любов значи пътят ни минава през Дядо Дянко… Хората гледали какво става – вече се заселили около хана няколко семейства, цъкали с език иззад повдигнатите пердета, като виждали кой влиза нощем и кой излиза сутрин от хана. До такава степен се залепяли за прозорците, че забравяли за какво ги чакат жените им в наровете. На сутринта излизали сънени още стопаните на околните къщи и си обменяли информация… И понеже не ги изненадвало толкова престоят на княза ли, царя ли в хана, колкото неговата каляска, цъкали с език и я одумвали. Дори не било съвсем каляска, защото Дядодянковци цъкали с език и казвали, че царят минал с една каруца от тука, ама без волове да я теглят. Хем каруца, хем без волове, пък, като минавала край тях, пърдяла и лоша миризма оставяла подире си… Ами това е…
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.