Куршумът проби тила му. Летеше с такава скорост, че го повдигна над земята. Трясъкът от изстрела се сля с излитащия военен самолет.

Вторият куршум го прикова в тъмнината, а тя беше толкова гъста, че можеше да го държи прав поне още минута. Сякаш се опираше в нея. Твърдите му кости изтрещяха, чу се нещо като камък във витрина. Ревът на самолета заглуши писъците му. От соплото на изтребителя блъвна огън, освети последните движения на убития – бяха в такъв ленив каданс, че изглеждаха намазани с грес; пагоните му отразиха заревото като две примигвания на прожектор, фуражката с пробитата кокарда се отърколи зад гърба му, завъртя се в енергията на мощното сопло, в дивия вятър, който обръсна връхчетата на тревите и утихна чак в оградения с телени мрежи полигон.

Беше толкова незабележим в живота, че ако не беше трупът край полосата за излитане, никой нямаше да съзре смъртта му.

Пазехме задника на летището в Прага. Цистерните за гориво, трафопоста, стар хангар.

Вдигнаха ни по тревога в два през нощта. Изнесоха ни сънени към военен полигон Крумово. В туловището на самолета – студено. Студено, гладно и жадно. Нямахме време да напълним манерките. “Взех най-важното, казва Боби. Депилатоара.” Пакетче стронциев сулфид. Боби се маже с него, когато го мързи да се бръсне. Козината му пада на минутата. Заприличва на болен от витилиго. Петно до петно.

Летим. Липсват колани за връзване. Та се търкаляме като шишета. До кенефа в задната част на самолета – само пълзешком. Капитана крещи да не си сваляме каските. “Да не си разбием тиквите. Тикви софийски!, уточнява Капитана.”

Кацаме. Разстановка. Опъваме палатки. Над нас прелитат тежките съветски аероплани. Пълни с какво ли не.

Ние сме от поделението в град Марица, кашишкия полк на Старозагорската бойна дивизия. Хиляда войници.

Централната писта и триетажната сграда за управление на полетите се охраняват от съветски части. Пиле не дават да прехвърчи. Спирали бодлива тел. Тонове бодлива тел. Движим само чрез уговорени в осем сутринта пароли. Всеки ден в осем сутринта сменят паролите.

Край полосата се поклащат антените на военните радиостанции, покрити с маскировъчни мрежи ЗИЛ-ове. Пълзят бронирани коли. Земята се тресе. Транспортни самолети излитат и кацат денонощно.

Дежурим. А през останалото време? През останалото време полудяваме от скука. Когато не охраняваме трафопоста или пълните с гориво цистерни, получаваме тикове от скука. Тогава се вмъкваме в хангара с бракуваните самолети. Старшините си го превърнаха във вещеви склад, та смърди на вакса за войнишки обувки. С Боби и Ники, другарчета от кръжока по авиомоделизъм към Двореца на пионерите, умирахме да летим на старите бракми. Умирахме да се промъкнем до одъртелите “Як”-ове. Да се вмъкнем в кабината. Да дръпнем люка. Да хванем щурвала и да полетим.

Летяхме си напред и назад, напред в мечтите и назад в гъза на времето. Щото напред никога не можеш да срещнеш гъз, уточняваше Ники Бецов.

Той е син на висш търговски чиновник, ятак на бригада “Чавдар”, близък на първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Никакви отклонения от правата линия и никакви облаги. Изгони камериерите от УБО, доставките на УБО. Ники Бецов, откак го помня, изхвърля кофата със смет. Като им дойдат въглищата, клетият Ники грохва, до вечерта въглищата трябва да са в мазето на “Гладстон” 51, после мие със сапун тротоара. По онова време се появяваха тайнствени инспектори по чистота в най-тайнствените часове на денонощието. И майка ти жална, ако не си прибрал въглищата. Горкият Ники Бецов! Постоянно гладуваше. Вкъщи ядяха сух хляб, сирене, по глава лук. Старият комунист: “Да видиш к`во сме ручали ние, ятаците. Всичката хубава храна пращахме на партизаните.” Оттогава Ники има склонност към кражба на сандвичи.

Офицерите не гледат свирепо. Разговарят с нас. Закапечето (Заместник командир по политическата част) казва, че заедно с войските на Варшавския договор възстановяваме принципите на социалистическата солидарност. Че тоя Дубчек, на чехословашките комунисти тартора, тоя изменник, подвел Централния комитет и повел Прага към някаква си пролет. А то есен.

После се отплесва по Карибската криза от 1962-а, когато Съветският съюз разположил едни дълги ракети в Куба. Светът се изправил пред ядрена война, но мъдрият Кремъл изтеглил ракетите, доказвайки моралната сила на марксизма-ленинизма.

В края на лекциите за Карибската криза:

– От нея все пак остана нещо полезно. Първата телефонна връзка между Москва и Вашингтон. Но откъм Москва се чува по-хубаво.

Старият комунист, бащата на Ники, разпореди: “Никакви привилегии, никакви лигавщини, никакъв Плевен с тая там школа за бъдещи офицери. Бойната служба в боен полк!” Ники е в Марица, защото има баща ятак, ние сме в Марица, защото нямаме.