За циганката и листата.

За летящото куче,
което надви баща ми.

За Дочка – селскостопанската
авиаторка, и ботушите ѝ

Бях три-четиригодишен, когато една настинка ме принуди да пазя къщата. Слава Богу, в хола имаше един огромен прозорец и когато ми станеше скучно, през него зяпах големия шарен свят. А това наистина си заслужаваше, понеже оттам се виждаше най-прекрасното нещо на света – моята градинка.

Беше късна есен, току преди да започне зимата. Сутринта, за която става дума, беше студена и неприветлива. Ледена мъгла смразяваше гледката и неуютната ѝ влага, примесена с лют дим от комините, проникваше навсякъде. Със сигурност не беше ден, в който благочестиви люде биха седнали на някоя пейка, за да поиграят на „Черен Петър“.

И аз едва ли щях да наблюдавам дълго този страховит пейзаж, ако там не присъстваше едно цветно петно, което грабна вниманието ми и вече не го пусна. По необясним начин чрез него подсъзнателно възприемах хармонията на света, както и могъществото на природните закони, които управляват живота. Същевременно чрез това „петно“ чувствах силата, както и нищожността на човешкото същество. Разбира се, по това време не бях в състояние да проумея тези понятия, но магнетичната им същност ме беше обсебила и без да разбирам съдържанието им. Цветното петно беше една едра циганка на средна възраст с шарена кърпа на главата и шарени шалвари. Безизразното ѝ лице няма да забравя, докато съм жив. Тя метеше пясъка с метла от клонки, а събраните листа тъпчеше в една странна лопата, чиято долна част представляваше малко сандъче.

Жената вършеше работата си, без да бърза. Тя знаеше, че темпото на работата ѝ няма да промени дължината на работния ѝ ден, а също и че листата в градинката няма да свършат никога. Като стигнеше до единия ѝ край, тя започваше да мете от другия. Ден след ден, година след година. В моето съзнание това беше „нашата циганка от нашата градинка“ и в детските ми представи те бяха неразривно свързани, както и с люлките, пазача и пързалката.

Жената работеше с бавни, равномерни движения и не преставаше да пуши. Спираше да мете само за да си свие следващата цигара, и пак продължаваше. По лицето ѝ не се забелязваха никакви чувства, било радост или досада. То излъчваше само увереността, че тя е дошла на този свят, за да мете листата в нашата градинка. И то точно с тази метла и с тази странна лопата. Метлата оставяше дири по пясъка, които създаваха чувство за ред и чистота. Лесно се виждаше къде е пометено и къде още не. Жената пъхаше събраните листа в лопатата сандъче и когато то биваше пълно, го изтръскваше в един огромен зелен сандък, който стоеше до тротоара. После се връщаше там, където беше престанала да мете, и продължаваше работата си. А когато и големият сандък беше пълен, започваше да прави една камара от листа на входа на градинката, която в моите очи добиваше размерите на цяла планина.

Понякога някой палеше купчината листа, вероятно за да се освободи входът на градинката, а е възможно метачката сама да е правила това. Огънят имаше специфичен аромат, който се разпознаваше отдалеч – само на горящите есенни листа беше позволено да миришат така. Това беше по-скоро димене, а пламък обикновено изобщо не се забелязваше – той се таеше дълбоко в листата, като да се криеше от студа. Затова пък пушекът се виждаше отдалеч. Той се виеше нависоко и караше минаващи наблизо дами поради нежеланието им да се умиришат да подрипват надалеч и да кривят неодобрително напудрените си нослета. По-храбрите от тях пускаха и някоя „случайна“ забележка от рода на: „Не може ли да се внимава повече с този дим, бе“ или „Е, някои няма да се научат никога“. Аз обаче обичах тази миризма и когато бях в градинката, стоях наблизо до горящите листа, гледах как лютият дим се вие по волята на вятъра и го душех като странна порода куче. Понякога така се задавях от него, че едвам дишах, и тогава бягах настрани.

Когато с някой приятел играехме в градинката и бяхме сигурни, че никой не ни вижда (очевидно добре сме знаели, че дейността ни не е богоугодна), отивахме до купчината листа и тътрехме краката си в нея. Три неща предизвикваха възторга ни при тази игра: първото беше металното шумолене на сухите листа. На второ място идваше удоволствието от факта, че подреждаме градинката – влачейки крака в листата, ние ги разстилахме обратно по пясъка, като по този начин сътрудничехме на циганката, но в обратен смисъл. А третото удоволствие, вероятно най-голямото, идваше от съзнанието, че вършим нещо забранено.

Дълго можех да гледам как циганката мете листата и създава ред. Тази гледка изпълваше детското ми същество с удовлетворение и равновесие. Вероятно това е и причината, независимо че в този спомен нищо не е лъчезарно и не се смее, той да ми е така скъп и всеки път да ми се приисква да преживея същото още веднъж. А може повод за това да е сантименталната нотка, характерна за моментите от живота, за които се знае, че няма да се повторят никога – жената сигурно отдавна не е между живите, а в градинката вместо светъл пясък сега има грозен, напукан от корените на дърветата асфалт. Пък и отдавна не съм виждал някой да мете листа с метла от клонки. Вместо това наследниците на циганката преследват атрибутите на есента с вонящи бензинови уреди от едно място на друго, като вдигат шум до Бога. А понякога дори изглежда, че намират смисъл в това свое начинание.

Сигурен съм за възрастта ми в този спомен, понеже помня докъде стигах на пукнатия прозорец по това време. А неотдавна проверих в интернет на колко години са децата, които са толкова високи. Пукнатината на прозореца пък я помня, защото помня и полета на парцаленото куче, когато счупи прозореца. Бяха може би шест-седем метра, което за едно парцалено куче е доста добро постижение. След полета си то се намести в дупката, която само сътвори, и изглеждаше много доволно от резултата. Сравнително по-малко доволен от това се оказа обаче баща ми, тъй като тогава му се наложи да размени местата на куче и счупено парче стъкло, поради което трябваше дълго да клечи пред прозореца. Тогава всички у дома разбрахме, че парцаленото куче, на което за целия полет бяха необходими само няколко секунди, е значително по-ловко от главата на семейството ни. Но понеже никой не се осмели да сравнява качествата на гореспоменатите, въпросът дали кучето беше по-похватно, или баща ми не случи на добър ден никога не се изясни.

За да не възникне сега погрешното впечатление, че съм израснал в приют за душевно разстроени парцалени кучета с амбиции за летене, ще добавя, че при животното се касаеше за играчка на децата от семейството и освен това не полетя самò. То дори не беше изразило подобно желание, а бе хвърлено от братовчедка ми. Тя беше най-голямото от трите деца, които в оня момент населявахме апартамента, и с тази своя акция реши да покаже на брат ми и на мен, че на света има кучета, които умеят и да летят. А между другото така даде и израз на благодарността си към брат ми за усърдието му да я дразни – изкуство, на което той посвети живота си, и този ден беше избрал нея за спаринг партньор. От това лесно може да се направи изводът, че първоначалната дестинация на кучето не беше прозорецът, а главата на брат ми. Но понеже той реши, че в този момент не желае да става писта за приземяване на парцалени кучета, взе, че се сниши. Тогава семейната играчка, която вече беше приведена в състояние на движение, от създадената инерция профуча над него и продължи полета си до непреодолимата крайна точка на жилището ни в северозападна посока, а именно към гореспоменатия прозорец. И както междувременно казах, резултатът беше прозорец с вградено куче.

Има и още една подробност, която е свързана със счупения прозорец. Поминък на голяма част от роднините ми са науката и изкуството. Вероятно това беше и причината мнозина от тях да притежават завидно самочувствие, в резултат на което никой не се даваше лесно и кучетата политаха сравнително бързо. Последиците от тази семейна орисия се подсилваха от философията на комунизма, който по това време вече се беше разплул върху държавата подобно на умрял гигантски октопод и задушаваше със зловонното си туловище всичко читаво, което не беше удушил преди това с пипалата си. Според тази философия животът на всички трябваше да бъде съпроводен от максимални лишения и мъки. Освен липсата на стоки от първа необходимост джам, джамджии и други услуги не се полагаха на поробените българи и всеки беше длъжен да се оправя, както може.

Като последица от тази античовешка политика в едното помещение на апартамента ни живееха леля ми и дъщеря ѝ. В другото, което беше по-голямо, беше моето четиричленно семейство. А в третото, от което имахме крещяща нужда, принудително беше навряно едно чуждо семейство под наем – военен лекар и неговата съпруга Дочка, селскостопанска авиаторка. Последната носеше военна униформа и ботуши, които често ставаха повод за забележки от страна на майка ми и на леля ми. Двете вероятно са завиждали на нашата квартирантка за лъскавите ѝ съоръжения за придвижване, но вместо да си признаят това, шумно обсъждаха аромата им. А след това се кикотеха силно и непринудено. За старанието на двете сестри да разяснят на това семейство колко по-добър ще стане животът му, ако напусне жилището ни, няма да разказвам на всеослушание, тъй като има неща, чието място е само зад семейния дувар.