Пролог

Беше мрачен ден – такъв, какъвто може да се случи само в края на октомври. Студено, сиво, без лъч слънце. Сякаш и то се бе уплашило от навъсения настръхнал циганин в зеленикав балтон и с ниско нахлупено кирливо бомбе над небръснатото му поне седмица лице.

Той потропваше търпеливо и пушеше вече втора цигара на ъгъла на „Пиротска” и „Константин Величков”. Захвърли я, когато в алеята на парка отсреща се мярна висок мъж в тъмносиня канадка и с каскет на главата. Застана на ръба на тротоара и зачака светофара да светне зелено.

Мъжът с каскета също спря. Очите му по навик опипаха наоколо, задържаха се на купчината свити хора на другия край на пешеходната пътека. Когато стигнаха до циганина със смачканото черно бомбе, някак припламнаха. Мъжът облиза устните си и в този момент светофарът даде зелено за пешеходците. Две деца го изпревариха и той отклони поглед към тях.

Разминаха се почти в средата на платното. Мъжът с канадката поклати глава като да прогони нахална муха и май се усмихна.

Едва излязъл от периферното му зрение, циганинът пусна конопения чувал, който държеше в дясната си ръка, изпод ръкава му се хлъзна острие. Миг след това дланта му стискаше дълъг и тънък нож. Той се извърна на петата на левия си крак и замахна.

Мъжът с каскета май притежаваше дяволски изострен инстинкт, защото шибнат от някакво свое усещане, вече се извръщаше.

Лезвието, вместо под лопатката, потъна на същото ниво, но под мишницата. Тоест пак в сърцето. Циганинът го извади рязко, огледа се изпод периферията на мръсната си шапка и хукна към пустия парк.

Изсвири клаксон. Последваха го още няколко.

Мургавият мъж със зеления омачкан балтон изчезна зад обрулените от студа и вятъра храсти.

Няколко човека излязоха от колите, жена извика откъм тротоара на „Пиротска”. Няколко случайни минувачи до нея бяха застинали със зинали уста и разширени очи.

Мъжът с канадката беше още прав. Опитваше се да стигне с дясната си ръка в черна кожена ръкавица бързо нарастващото петно от лявата страна на гърба си. Долу, в краката му, в червена локва, се валяше раздърпания конопен чувал.

Светофарът бе светнал зелено за движещите се по „Константин Величков” и колите назад в дългата колона надуха клаксоните нервно и продължително.

Мъжът се заслуша учуден в тях, опита се да се извърне към шума, който явно не можеше да си обясни, и рухна. Краката му, обути в скъпи боти от естествена кожа, потрепериха и застинаха.

Така делнично и прозаично умря един от най-страшните мъже в България.

Румбата          

Ако подозирах и един процент какво яйце ми се пече на задника или по-точно в главата на Деков, сигурно щях да размажа с кирката, която тогава държах, джиесема си и никога не бих и помислил да приближа дори на сто метра до място с телефон или някого с мобилен. Ама нà, като не знае човек какво му джурка съдбата...

Телефонът ми звънна. Бях го оставил от другата страна на купчината пръст, но го чух добре. Звънеше с мелодията на дунавското хоро. Тоест общата настройка – за хора, които ми се обаждат от дъжд на вятър. Или непознати. Другите ги бях разделил на категории и на всяка бях сложил подходящо музикално оформление. „Съмнителните” (те бяха най-много!) бяха озвучени с мелодията от „Кръстника”. Разни гаджета цирикаха с „Македонско девойче”. Роднини и стари приятели – с „Детство мое”... Та телефонът ми звънеше с дунавското хоро. Издрапах през калната могилка пръст и извадих апарата от полушубката си. Погледнах екранчето – някакъв си номер. И вместо да го заеба, аз приех разговора.

• Румба?

Хм... Познат. Обаче кой? Един такъв измъчен глас, сякаш се обажда от гробищата.

- Аз съм.

И в същия момент го познах – беше Деков.

Кой е Деков? Бивше ченге. Топ-ченге при соца, човече! Изритали го още рано-рано. Бе забил в адвокатската професия, ама основно си изкарваше парите с разследвания. Сигурно е търсил и избягали съпруги в началото, но най-вече ровеше в батаците на разни паралии. Свили му на някого джипа, откраднали му пари от касата, обрали му банковия клон, очистили му съдружника... Това последното бе най-лесно, защото по принцип негови хора го правеха. Говоря за Крушата и Иван Хищника. Те му бяха като синове. И ако не е някой от тях, Деков за нула време стигаше до извършителя. Щото всички в този бизнес ги знае като пръстите на ръцете си.

После се залепи към един от властовите центрове. Знаеш какво е това. Хора, дето имат неприлично много пари и назначават правителствата, президента и прочие. Те са им работарите. А паралиите си цокат пиенето на някоя яхта в Средиземно море или край Карибите, пушат си пурите и докато гладят дупето на някоя манекенка, решават кой ще строи Втора атомна или кой ще довършва магистрала „Тракия”.

Какво прави там, при тези лустросани типове, Деков? Каквото е правил и като милиционер – неутрализира тия, които не харесват шефовете му. Тоест дековците от другите властови центрове.

- Имаш ли някаква работа?

Погледнах към калните си ботуши, невероятната каша от пръст и жълти есенни листа около себе си, ръждясалия немски „Майбах” в изкопа и наклякалите с цигари мъже около него. Пушеха измръзнали и чакаха пластмасовото шише с алжирка да стигне до тях.

Това работа ли беше, майка му мечка?...