Тези мои объркани и разнопосочни записки са предназначени за онези, които искат да видят най-страшните злодеяния на Сатаната, който бе прекалено дълго в самия мене, както и за останалите, успели някога да се измъкнат из косматите му лапи и да потърсят помощта на Твореца и неговата благославяща ни светлина, което никога не е късно да сторят, само да стигнат до Него през заревото на пламъците и прахта на руините, дето постоянно ни следват, за да ни докажат колко жалки и нищожни сме без упование и защо именно Него, а не някой друг славословяме...

И така, в края на 6690-о лето Господне от Сътворението на света1 аз, върховният жрец на „Поляната с асфоделите“2, носещ светското име Игнатий Склир, бях повикан от устата и окото на патриарха на Константинопол, от хартофилакса3 Симон, в свещения ден сряда, след богослужебния час полунощница, за да проведем един странен разговор. Онзи, който е наясно кой точно е хартофилаксът на Патриаршията и в какво точно се изразява дейността и волята му в патриаршеския двор, ще е наясно и защо аз, патрицият по рождение, вървях като подгонен от силен вятър дъждовен облак по посока на Патриаршията и покоите на въпросния Божи служител, от когото трепереше не само патриаршеската епархия, но и целият патриархат. Предстоящата ми среща с него буквално проникваше в мозъка ми и предизвикваше у мене световъртеж. Как така хартофилаксът? Защо? Откъде накъде? И нима бе подочул или подразбрал нещо за нашето тайно братство, за което не биваше да знае никой? Какво означаваше това и каква можеше да бъде целта на бъдещата му реч? И какво на тази реч аз самият трябваше да отговоря? И как да отговоря, за да не изпитам сериозни опасения за себе си и целия си род, а да не говорим за самото дело, което предвождах и което бе увлякло, както вече казах, много хора...

Бе късна есен. Откъм Вуколеон4 прииждаше тъмна прохлада, от огъня на страха гореше у мене така ярко, че ме обливаше с гореща пот.

Хартофилаксът ме посрещна в двора на манастира на името на преподобния Александър Акимит. Манастирът наброяваше над триста монаси – гърци, латинци и сирийци, но не това бе най-озадачаващо, а друго. Въпросният манастир се славеше не толкова със своите шест хора, разделени по националности, колкото с мощите на своите великомъченици, които му придаваха печалната слава на един от най-страшните и строги манастири в Константинопол, в който нямаше милост нито за праведни, нито за каещи се. Неслучайно го наричаха Катедрата на старците, по подобие на едноименната Атонска обител, основана още от времето на василевса Погонат. В такъв манастир не канеха заради благоразтворения му въздух и разкошна растителност, а още по-малко би го направил хартофилаксът...

В онази есенна предутрин в двора на манастира бе тихо, монасите сякаш се бяха изпокрили след полунощницата и всред изящната беседка се бе разположил единствено той – човекът, от чийто подпис и печат зависеше животът, кажи-речи, на всеки поданик на нашата все още именуваща се Велика източна римска империя.

Хартофилаксът бе възрастен, незабележим на пръв поглед човек, възпълен, благодушен на вид, доколкото можах да го разгледам на разсъмване, с бягащи по тебе очи, убедени сякаш, че ще се отегчат премного от онова, което ще видят. Сторих поклон доземи и зачаках.

– Искам да ти поръчам смъртта на един човек – рече пресветлейшият и задълго се умълча.

През това време аз успях с бързата си мисъл да разгадая, че не само знаеше за нашето тайно братство, а бе стигнал и до самото ядро на „Поляната с асфоделите“, и разгадах също, че нямаше какъвто и да е смисъл да се крия или пък да шикалкавя по какъвто и да било повод. Вездесъщите уста и очи на патриарха бяха научили за всичко – как – тайна. Инак не би бил хартофилакс, от когото наистина трепереше империята.

– Кой? – глухо запитах.

– Изгнаника от Енеон5 – рече ми хартофилаксът, а на мен тутакси ми се подкосиха краката.

– Мога ли да знам все пак защо, пресветлейши – паднах наново ничком в нозете му, защото добре знаех, че подобен въпрос не ми се полага.

– Заради насилената някога от него моя племенница, чиято природа отдавна угасна – рече ми разсеяно той. – Колко или какво?

– Нека да ви отговоря след три дни – прошушнах, след което той кимна, а аз напуснах зловещата обител на името на преподобния Акимит, смаян от предложението и с непомерен смут в сърцето...