Майката, която приспа
детето си в трамвая

Трамвай № 20 беше доста пълен въпреки късния час. Нямаше блъсканица, но нямаше и свободни седалки. Мъже и жени, затворени във връхните си дрехи, седяха безмълвно. Най-отзад петима младежи весело обсъждаха снощния конкурс за Мис България – момичетата го бяха гледали с интерес, момчетата – заради момичетата, после преминаха в разговор за купона у Симо, където Филип така се беше напил, че след това Виктория реши винаги да носи в чантата си достатъчно торбички за повръщане, та да не се излагат на връщане в такситата...

Пътниците в трамвай № 20 седяха удобно на местата си – кой с празни ръце, жените с дамските си чантички, някои с една-две пазарски торби. Най-отпред седеше жена, която държеше на ръце сина си – момчето беше поне на 10–11 години, главата му висеше на една страна и слаби тикове понякога сменяха разположението ѝ, лявата му ръка висеше безжизнено, краката сочеха към пода също толкова безжизнено. Жената с момчето седеше на седалката отпред, достъпна за погледите на всички останали пътници навътре в мотрисата. Хората от задните седалки виждаха тила на седящия пред тях и... майката с момчето. Всички гледаха в нея, а тя гледаше в детето си.

Момчето отметна главата си за пореден път и се опита да каже нещо, което за околните прозвуча като безсмислено гъргорене, само майката го разбра и му отвърна: „След седем спирки слизаме“.

Ватманът беше младок и на завоя при Английската гимназия трамваят се усука, пътниците залитнаха надясно и майката с детето едва се закрепи в досегашната си позиция, помогна ѝ тийнейджър, преметнал раница на Рepe Jeans. Момчето, което се беше родило обречено да е получовек, пак изхриптя нещо нечленоразделно за останалите пътници и пак само майка му го разбра и го успокои: „Всичко е наред!“.

Някои от пътниците на задните седалки бяха разкопчали връхните си дрехи, сякаш усетили върху себе си напрежението на майката. В главите на различните хора минаваха различни мисли за страданието на тази жена, за всекидневните ѝ грижи и усилия, за начина, по който обичаше недъгавия си син, защото той за нея си беше роден син, макар и негоден за нищо, за силата да тръгне с него сама на път, макар и в града, за вечерята, която тепърва щеше да му приготви и за това как щеше да го нахрани, докато слюнката се стича по брадичката му, без намесата на човешката воля, за нежността, с която щеше да го сложи да спи и преди да загаси лампата, как щеше да го целуне по челото.

Жената също си мислеше за разни неща. Опита се да си представи какво ли се случва в главите на хората срещу нея, как я съжаляват, как си представят дните ѝ, как търсят смисъла на всичко това, но нямаше време да мисли за другите хора – грижата за Никола изместваше всяка друга мисъл.

Момичетата от шумната компания отзад, която беше притихнала, си мислеха за страха да станат майки на недъгави деца, момчетата анализираха наум възможността в семенната им течност да има увредени гени. Тийнейджърът с Рере си спомни за новия торент тракер с европорно, който му показа един съученик, но и на него му мина мисълта какво ли щеше да бъде, ако се беше родил на мястото на това момче...

Майката закопча якето на Никола догоре и за да го разсее още малко, докато стигнеха тяхната спирка, започна да разказва любимата му приказка за момчето воин, което имало смелостта да се опита да пребори ламята на болестите. Момчето било родено в земя на болка и унижения, помнело мъката на миналото и когато възмъжало, решило да сложи край на човешките страдания. Така поне беше според приказката, в която се заслуша и тийнейджърът с раничката.

Майката разказваше увлекателно, ритъмът на гласа ѝ се сливаше с ритъма на трамвая въпреки не съвсем гладкото возене на неопитния ватман. Главата на момчето леко клюмна на гърдите на майка му, а тя продължи да разкрива тайната мисия на другото момче, от приказката, момчето воин с коси черни като абаносово дърво и лице бяло като снега. Когато стигна до драматичната битка с ламята на болестите, майката забърза темпото на разказа, без да си дава сметка дали синът ѝ възприема всичко. Ламята била триглава и трите ѝ глави носели имената: Невяра, Безнадеждност и Омраза... Пенсионерка с раирано палто потръпна, намерила в спомените си безнадеждността на една болест, продавачка в магазин за бельо се сепна, загледана през прозореца, когато чу думата „омраза“, защото знаеше докъде води тя, прошарен автор на текстове за любовни песни, който седеше до пенсионерката, се опита да не повярва на тази приказка, но опитът от собственото му детство пазеше белезите на невярата, когато на 6 години не повярва, че един петел е агресивен и петелът го клъвна доста жестоко по крака...

Приказката унесе не само недъгавото момче, въпреки че наближаваше краят ѝ, а крайната спирка на трамвай № 20 беше още далече. Храбро и повече от храбро било момчето воин, но накрая ламята победила. Тежко ранено, момчето паднало под току-що цъфнало ябълково дръвче, погледнало небето, слънцето, кичестите клони, врабците, накацали по дървото... „И щастливо, навеки заспа...“

Пенсионерката въздъхна, продавачката само преглътна от сухост в гърлото, авторът на текстове тайно изтри една сълза, тийнейджърът преметна раницата на другото рамо.

Пътниците от задните седалки гледаха втренчено към майката с детето. В очите на някои имаше зачатък на ужас, някои си мислеха, че момчето е издъхнало, защото главата му висеше съвсем безжизнено и отдалече не можеха да разберат дали диша. Майката се отърси от собствената си история, изчака трамваят да спре, с видимо усилие вдигна тялото и слезе бавно, бавно и съсредоточено. На тротоара каза нещо на Никола, което хората вътре не чуха, а и не можеха да четат по устни.

Момчето заметна дясната си ръка, прегърна я през врата и унесено в дрямката на един приказен сън, се чудеше дали да остане там, или да се върне. После отвори очи и хората в трамвая съвсем отчетливо чуха думите „майко“ и „у дома“.